М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (54)

54.
По дирята

Съществото беше гладно. Потребността от храна обсеби съзнанието му с първите лъчи светлина като слънчева корона около облак, щом повдигнаха леко плочата. Но не бе изгубило животинската си предпазливост и се притаи в мрака, за да научи какво го е освободило. Вълците не се впускат в схватка, преди да разберат съотношението на силите. А тази твар само смътно долавяше своята неуязвимост и предпочиташе да види противниците си, преди да нападне.

Те слязоха скоро в ямата и другите животински инстинкти надделяха. Когато животното остане някъде по-дълго, смята мястото за свое леговище. И сега съществото се почувства застрашено.

Чуваше думи, които не разбираше:

— Нека аз вляза пръв. В съкровището може да има чупливи неща, трябва да помисля как е най-добре да го изнесем.

— Търговецо, вземаме всичко от тази гробница. Не ме карай да оставя тук твоя труп като отплата за сполуката.

В мозъка на вълка нямаше мисъл за отмъщение, когато отхапа главата на Бодвар Бярки. Само глад.

И отново го владееше само глад, докато гледаше как Велес се опитва да излезе от ямата по въжето. Скочи към него и с едно захапване прегриза гърба му, глътна голяма мръвка, притисна го с лапа към пода и разкъса корема, за да налапа вкусните вътрешности, докато търговецът още пищеше.

Вали може би щеше да остане доволен, че Велес си плаща за злото, което му стори. Или може би щеше да помисли, че наказанието е прекалено сурово. Но той почти не присъстваше във вълка и нямаше как да почувства каквото и да е. При това вече не беше сам, а по-скоро слят с тълпа, в която всеки иска вниманието с вопли. Магьосникът, китоловците, семейството ловци на елени, датските пирати бяха в него или по-точно той беше всички тези хора, съзнанието му се бе превърнало в същинска мешавица от погълнати мисли и личности. Приличаше на пазар, където всеки надвиква останалите. Но над всичко беше виещият глас на вълка, който определяше посоката и повеляваше на тялото.

Заля го паниката горе. Мъжете се напъваха да върнат на мястото й тежката плоча, която го бе държала в плен, но никой не можа да я помръдне. Те се отказаха и побягнаха.

Вълкът изскочи мигновено от дупката. На пътя му имаше някакви твари, врещяха и го удряха, затова ги помиташе, смазваше ги с челюсти, уталожваше с техните сокове глада на дългото си затворничество.

Когато всички умряха, той легна натежал от преяждане, със сънлив мозък и растящо тяло под мразовитата луна и зеления небесен огън в неотстъпчивия мрак на зимата.

Той не беше Вали. Тялото му наподобяваше уродлив музикален инструмент, с който можеше да изсвири и звука на Вали, но не го направи още дълго — докато нейният измъчен вой не го съживи в звяра.

В най-долната пещера на Тролската стена Адисла лежеше на чудесна постеля от сено, покрита с разкошни кожи. Отново беше у дома. Тук бяха майка й, датчанинът Барт, Мани и другите й братя. Умиротворението, възцарило се у нея с появата на господарката, беше като уюта на леглото й в зимно утро.

Адисла знаеше, че кралицата на вещиците иска от нея да повика Вали. Затова изрече името му. Вещицата се взря в очите й и я погали по косата. Адисла се досети, че трябва да повтори името, и го направи охотно заради добрината на господарката.

Кралицата на вещиците се вгледа в Адисла и кимна на себе си. Опита се да постигне целта чрез момичето, да изпрати нежността й към вълка и да го призове. Явно нямаше да успее така.

Гулвейг остави острата руна да изплува в съзнанието й. Потръпна. Присъствието на руната беше почти отровно, сякаш ако я задържеше прекалено дълго, щеше да бъде изгорена или дори унищожена. Запрати я в ума на момичето пред себе си.

Илюзията се разпръсна и Адисла изкрещя. Изобщо не беше в леглото си, нямаше дом, нямаше любящо семейство около нея, а беше вързана върху клин от назъбени камъни в края на стесняваща се пещера. Камъните се врязваха в тялото й, призрачната светлина на маслени лампи хвърляше сенки като дълги жестоки пръсти, протегнали се да разкъсат нейната плът. Страдаше ужасно.

Щом руната изригна от съзнанието на вещицата, Адисла прозря замисъла. Виждаше смърт — своята и на Вали, на Фейлег и на Браги, в този живот и в следващи, проточили се напред във времето. Зърна и онова, което вещицата не виждаше. Разгада истинското име на Гулвейг и това знание беше по-страшно от въжетата, от острите камъни, дори от преобразения кръвожаден Вали. Сега знаеше защо господарката искаше тя да повика Вали.

— Няма да го направя.

Някой застана пред очите й — не господарката, а бледо ужасно дете със състарено лице. Кралицата на вещиците отвори съзнанието й и все едно всички призраци и страхове, които Адисла носеше в себе си, се надигнаха да я погълнат и завлекат надолу. Видя смъртта на своята майка, трупа на Мани пред прага, точещия лиги и ръмжащ Вали в ямата. В отчаяното си желание да възпре кошмарите, които я заливаха, копнееше да се вкопчи в нещо, да заличи зловещите видения. Стори й се, че спасението е в тази блещукаща и гънеща се руна пред нея, но не знаеше как й хрумна това. Вторачи се, насочи цялото си внимание в руната и още в следващия миг разбра, че е направила страшна грешка. Ослепителна бяла светлина избухна в очите й и прогори съзнанието й като нажежено желязо.

Вой се изтръгна и от устата, и от душата й. Не беше само звук, а изблик на магия. Вали, заспал във вълка на скалата, го чу тъкмо както вещицата искаше и разбра какво означаваше. Отърси се от дрямката на пълния корем. Изправи се на задните си крака и погледна на югозапад.

Вещицата беше доволна. Вълкът беше прекалено силен, за да го призове нейната магия, но онази магия, която той изтъка сам от връзката си с момичето, се оказа достатъчна. Той щеше да дойде и да се подчини на волята й.

На острова в мислите на Вали изпъкнаха Адисла и всичко, което тя бе за него. Знаеше, че тя е в опасност и трябва да отиде при нея. Проливът между острова и сушата не беше никакво препятствие, нито пък широките равнини и планинските проходи. Не го спираха фиорди и блата, долини и канари. Преодоляваше ги с огромни скокове, за да доближи момичето, препускаше към източника на вика с бързина, немислима за човек, кон или дори птица.

Трептенията на нейната мъка му бяха водач като поток, който проследяваше до извора. Ледената нощ на далечния север преля в бледо утро, край него се мяркаха стопанства и върволици от шейни. Профучаваше през гори, подплашваше стада елени из равнините, хвърляше се от планински върхове като падаща звезда и летеше към целта си като неясно тъмно петно в светлината.

Пещерите го забавиха. Промушваше тялото си в тунелите само със силата на волята. Не мислеше къде отива, викът на Адисла го зовеше. В напора да преодолее притискащите тесни проходи Вали дойде на себе си, но вече не му изглеждаше странно, че има тяло на огромен вълк, нито че пещерите са наситени с безброй миризми. Спомените му се връщаха, но само засилваха болката. Жената, която той обичаше, страдаше и единственият смисъл на живота му беше да я намери и да я избави от мъката.

В един миг се озова пред баща си Аутун насред пещера, пълна със злато. Кралят беше страховит в доспехите си. Вали се опита да му каже, че Адисла е в опасност. Знаеше, че неговият баща не би разбрал защо е толкова загрижен за някаква селянка, но искаше да му се примоли, та кралят да забрави предразсъдъците си и да помогне. Тогава Аутун го нападна и Вали стана безсилен пътник в тялото си, от съпротивата му нямаше никаква полза, когато вълкът се хвърли в схватката.

Гласовете отново го заглушаваха, ужасният вой на вълка отново отекваше в ума му, бе също толкова неразделна част от него, колкото и любовта му към Адисла. Залута се, отстъпваше пред бясната ярост на животното, в което се превърна. Аутун лежеше на пода със счупен щит, без оръжие и вълкът му налиташе. А Вали се предаваше като дремещ ездач в жегата, който оставя коня си да избира посоката.

— Помощ!

Нейният глас. Аутун го удряше с нещо, но той не усещаше.

— Помощ!

Вали се опитваше да достигне вълчето тяло, за да се отзове.

— Помощ!

Вълкът се спря задъхан над стария воин. Аутун не чакаше безучастно. Изсули се изпод вълка, грабна скъпоценен меч от купчината, извъртя се и заби с две ръце острието в гърба на звяра.

Мечът опря в гръбнака и се пречупи, Вали пак не усети нищо. Замахна с ръката си и запрати Аутун на пода.

— Помощ!

Най-после Вали овладя тялото. Откъсна се от схватката и тръгна надолу, воден от зова на Адисла.