М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (55)

55.
Фенрисулфр

На Фейлег вече му прилошаваше от болка и трябваше да спре. След четири вдишвания пак закуцука. Надушваше рибено масло. Някой бе запалил лампа долу. Да, виждаше светлината. Продължи към нея и тунелът се стесни до процеп. Той издиша силно и се промъкна с хълбока напред.

Пещерата беше не по-просторна от вътрешността на голяма къща, в края таванът се спускаше и образуваше клин с остри камъни като животински челюсти. Адисла беше вързана там, цялата в кръв. Сърцето му прескочи един удар, когато я видя.

И лицето на вещицата беше кърваво от изтеклото око. Стоеше и гледаше отнесено, стиснала счупена дръжка на копие. Имаше въже около шията си, вързано със сложен възел. Фейлег позна символа на Один. Той се плашеше от магическото дете, а стореното на Адисла го ужасяваше, но намери сили да говори.

— Госпожо — каза на вещицата, докато куцукаше припряно към Адисла, — дойдохме тук с важна задача. Наш приятел е омагьосан и се преобрази във вълк. Той е тук, в тунелите. Нуждаем се от твоите умения, за да го изцелим. Имам злато и мога да ти платя.

Адисла трепереше, Фейлег видя, че е загубила много кръв. Върху камъните я задържаха кожени върви, вързани за ръждясали халки, забити в скалата. Сряза ги с Лунния меч. Прегърна Адисла и я целуна по челото. Тя беше слаба, едва мърдаше, но се напрягаше да каже нещо. Фейлег обърна ухо към устата й.

— Видях ума й. Видях ума й. Бягай, Фейлег, бягай!

Той поклати глава.

— Не мога да бягам, дори да искам. А аз не искам. Ще остана тук с тебе. Всичко ще бъде наред. Тя ще изпълни молбата ни. Нали, госпожо?

Вещицата не продума. Някъде по-нагоре в тунела се чу тежък удар.

— Фейлег, тя ме върза на тези камъни. Отнесе се жестоко с мен.

— Щом е тъй, ще те възмезди или ще умре. А него ще излекува.

— Не, ти не разбираш.

— Само нея имаме. Трябва да я накараме да ни послуша.

— Не, Фейлег, не…

Адисла усещаше, че вълкът е въплъщение на могъща и страшна магия. Гулвейг се заблуждаваше, че насочва тази сила, но Адисла успя да надникне в паяжината на съзнанието й с очите на разума. Нещо, което беше част от Гулвейг, но и отделно от нея, и много по-могъщо, я подчиняваше на своята воля. Каквото и да беше то, от него лъхаше на студ и глад. Стремеше се към смърт в челюстите на вълка, а тази смърт беше свързана със смъртта на Адисла, на Фейлег и Вали, отново и отново в нескончаем цикъл на прераждане и изтребление. Цялото това кръвопролитие се съдържаше в пулсиращата руна.

— Той ще я убива отново, през цялата вечност, също и нас. Бях в нейния ум, видях как се случва. Трябва да го изпревариш и да я убиеш. Иначе той ще сбъдне пророчеството и ние ще бъдем обречени.

— Няма да му позволя да я убие — каза Фейлег.

— Как ще го спреш?

— Уязвим е за този меч. Ще го пропъдя. Никой вълк не иска да кърви.

Стараеше се да говори уверено, но разчиташе повече на силите на вещицата, защото беше непохватен с меча.

Още един удар по-наблизо и вцепеняващ вой. Вещицата изви глава натам. Фейлег беше убеден, че тунелът е прекалено тесен за вълка. Вещицата можеше да си свърши работата, без да я застрашават челюстите му.

Фейлег погледна Адисла.

— Ще върнем твоя княз.

— Не… Не. Аз видях. Убий я. Фейлег, убий я, докато не е станало късно. Можеш да се бориш с чудовище. Не можеш да се бориш с бог.

— Тя е нашето спасение.

— Тя е нашата гибел, сега и завинаги — ти, аз, Браги и още мнозина, изтезания и ужас без край. Тя винаги търси смъртта в челюстите на вълка. Убий я, преди да е постигнала желаното.

— Адисла, любима моя, вълкът е тук. Той дойде. Може да ни задържи вечно тук. Аз не умея да се бия с меч, а един могъщ воин, обучен от малък, вече показа, че не може да се мери с него в схватката. Вещицата трябва да му помогне. Можеш ли да говориш пак с него? Можеш ли да го укротиш, за да позволи магията й да му подейства?

— Той е смърт, винаги е смърт. Само миг оставаше да ме убие, когато бяхме на север. Не го води тук, Фейлег. Не го води тук.

— Но той е тук.

Адисла се поддаде на ужаса и затрепери в ръцете му.

Шумът ги доближаваше. Освен гърленето гневно ръмжене имаше и други звуци. Фейлег се бе хранил до събратята си безброй пъти и ги разпозна. Разкъсана плът, изтръгнати стави, смазани кости. Чуваше се и жално скимтене на вълк, хванат в капан на ловец. Чудовището беше ранено.

— Тя ще ни спаси или ще умре.

— Ако умре в зъбите му, свършено е с нас. Това иска. Убий я, Фейлег.

Адисла го дърпаше за раменете. Фейлег помисли, че бълнува, тласната към безумие от преживяното.

Вещицата още гледаше оцъклено напред, вдигнала дръжката на копието. Фейлег се питаше дали тя иска да прободе Адисла, но не й стига смелост. Поредният удар се чу съвсем наблизо, съпроводен с изтерзаното скимтене. Фейлег се повлече колкото можеше по-бързо към тунела.

Обля го вълна от горещ смраден дъх, блъсна го като юмрук и го отхвърли назад в пещерата. Щракащите челюсти на звяра бяха само на три крачки от него. Провираше се толкова неистово, че смазваше тялото си.

Сега беше сгодният случай Фейлег да убие звяра, който се заклещи в миг. Задните крака дращеха по камъка, раменете му пращяха и пукаха в процепа, главата се въртеше и усукваше, за да влезе. Фейлег вдигна Лунния меч, но не можеше да нанесе удара. Върна се мислено към бягството от онзи бряг. Вали го спаси тогава. Но имаше още нещо. Князът беше негов двойник — можеше да бъде като него, ако Норните бяха изпрели иначе нишката на живота му. Чувстваше се свързан с него.

Той отстъпи.

— Използвай магията си, вещице — посочи й тунела. — Използвай магията си, иначе ще убия и двама ви.

Вещицата пак не каза нищо и не направи нищо. Той вдигна Лунния меч над главата си, като че се канеше да я съсече. Ала тя отново не помръдна, стоеше с пречупеното копие в ръка, сякаш се готвеше да порази невидим враг.

Фейлег се обърна към Адисла.

— Когато вълкът влезе, ще привлека вниманието му. Ти го заобиколи и излез в тунела. Той ще бъде принуден да стои тук известно време. Ако можеш, говори му. После тя ще го излекува или ще умре.

— Убий я, убий я…

Нямаха повече време. Вълкът се промъкна и пльосна като риба върху камък. Наглед почти нямаше кости, само задните му крака шаваха, но единият беше изкривен неестествено.

— Върви! — извика Фейлег. — Върви!

Дръпна Адисла да стане.

Тя се олюля и щеше да падне, но той някак намери сили да я подкрепи, сложи ръката й на раменете си и се устреми към тунела. Изминаха само няколко крачки и се строполиха.

Вълкът се гърчеше като уловена на кука змиорка, вещицата стоеше вцепенена с копието си.

— Смърт и мъки до края на вечността — промълви Адисла.

Фейлег поклати глава.

— Ето това е вечно. — Притисна я до себе си. — Любовта, която ми дари, когато се разделихме при вира, която споделяме сега. Върви, Адисла, и носи тази любов.

Озърна се към вълка. Тялото му се възстановяваше. Разнесе се звук като откъсване на агнешки бут и раменете му възвърнаха формата си. Протегна предните си крайници и ставите също изщракаха на местата си.

— Ще умреш.

— Не ме е страх да умра. Повече се боя да живея, ако не те спася. Върви. Върви! Веднъж ти рискува живота си, за да ме спасиш, сега правя същото за тебе. Върви!

Вълкът пое въздух и дробовете му наместиха ребрата с прашене.

Адисла стисна ръката на Фейлег и я целуна.

— Махни се оттук.

— Ще дойда при тебе. Заклевам се.

Той я избута в тунела.

— Фейлег!

Адисла протегна ръка, но той се върна в пещерата, а тя вече нямаше сили.

Вълкът стъпи на краката си, цял и невредим. В малката пещера Фейлег осъзна колко грамадно е животното, зелените очи бяха колкото металната среда на щит, зъбите — колкото човешка китка. Извисяваше се над Фейлег и хилавото тяло на вещицата. Огледа застаналата в тунела Адисла, камъните за изтезания и вещицата. Накрая се вторачи в кралицата на вещиците и се озъби. Тя не трепна, просто зяпаше напред, вдигнала копието.

Фейлег знаеше какво трябва да направи. Той бе мразил Вали заради пленяването си и защото Адисла го обичаше. Но не беше ли всичко за добро? Без Вали никога нямаше да научи какво е да бъдеш обичан, да почувства, че жена отвръща на целувката му, или да види нежност в очите й. Съдбата му беше обвързана със съдбата на княза и макар че би било по-лесно да го съсече, пътят напред не минаваше през схватка. Пресити се от схватки.

Фейлег остави Лунния меч в краката на чудовището.

— Княже, опомни се.

Вълкът хриптеше и кашляше, думите станаха разбираеми.

— Аз съм тук… аз съм тук… познат съм ти… аз съм…

Явно се справяше трудно с мисленето.

— Тази господарка — каза му Фейлег, — това дете е твоят лек. Преклони се пред нея и прави каквото ти заповяда. Нейната магия е прочута навсякъде в човешките земи. Позволи й да ти помогне, Вали. Заради любовта, която опозна. Укроти се заради Адисла.

Вълкът склони глава пред кралицата на вещиците.

Страшното дете се размърда за пръв път пред очите на Фейлег. Погледът й срещна неговия. Паешките крачета пак плъзнаха по мозъка му в поток от мисли и чувства. Той проумя какъв глупак е бил. Само вълкът му пречеше да сбъдне желанията си. Ако Вали го нямаше, Адисла ставаше негова, миналото — отхвърлено, бъдещето — свободно. Спомни си погнусата, когато видя княза да гризе онези трупове на кораба, убийството на храбрия Браги, разкъсаните ловци. Защо да бъде изцелен? Той се бе отказал от това право, като донесе толкова смърт.

Фейлег сграбчи Лунния меч и замахна.

Адисла изпищя, когато мечът блесна в ярка дъга и се заби в животинското тяло, но ударът беше непохватен. Вълкът се нахвърли върху Фейлег, впи зъби в него, разкъса едната страна на тялото му и го стовари на пода. Звярът отметна глава назад и глътна откъснатото месо. Адисла беше безсилна.

Вещицата се усмихна. Следващата стъпка й стана ясна, но беше нещо повече от заклинание. Тя носеше в себе си нещо вечно, могъщо и неустоимо — като руна. Да, руна. Тя потърка парчето кожа с палец.

Вълкът заръмжа, мускулите по тялото му се издуха, докато кръвта на неговия брат капеше от муцуната му. Вещицата долови как се преобразяваше, този път не толкова телесно, а магически. Това беше разковничето — също като руната, дадена й от Локи — двамата братя да се слеят. Всичко беше на мястото си, готово за последната стъпка.

Вещицата обърна дръжката на копието, опря тъпия край в пода и се наниза на острието така, че върхът се подаде от гърба й.

За Адисла действителността сякаш се разпадна.