М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (27)

27.
Хейтабир

Плаването покрай брега не беше леко. Вали знаеше, че не бива да спира близо до никое село или рибарска колиба, за да не стигне до Двубрадия вест накъде се е запътил. Спяха на безлюдни места по брега или в пещери, докато се промъкваха на юг. Почти неизменната дневна светлина си имаше и предимства — почиваха на смени, Браги се занимаваше с платното известно време, Вали поемаше след него, щом старият воин почувстваше умора. Човекът вълк не можеше да се справи нито с платно, нито с весла, затова само седеше с окаян вид, опрял глава на коленете си.

Но на сушата Фейлег доказа, че е ценен спътник. Той беше майстор в намирането на храна, връщаше се с яйца на морски птици и горчиви растения, които тримата дъвчеха. Хранеха се доста добре, допълваха донесеното от него с водорасли и с корени. С водата беше лесно, дори я имаха в прекалено изобилие, щом започнеше дъжд.

Вали искаше да стигнат по-скоро, затова разпъваха платното като заслон само при проливен дъжд. Иначе той изгребваше водата упорито с черпака. Често се измокряха до кости, но напредваха, а единствено това беше важно.

Намираха се във вражеска територия, но малката рибарска лодка не привличаше вниманието като боен кораб. Въпреки това трябваше да бъдат предпазливи, докато обикаляха извивките на сушата и накрая прекосиха припряно широкия залив Вингул-маркен, за да се доберат до Алвхайм.

След това се промъкваха между датските острови към целта си — търговския град Хейтабир. Тъкмо там датчаните биха отвели робиня. Заплахата тегнеше постоянно над тях. За да се ориентират, трябваше да виждат брега, но пък така рискуваха някой да ги забележи, Вали си мислеше, че само крайно отегчен крал би пратил дракар, за да хване някакви си рибари, но се случваше и кралете да скучаят.

Понякога времето ставаше много неприятно, но те бяха подготвени. Устремяваха се към брега, обръщаха лодката, за да се скрият под нея, и изчакваха бурните ветрове, докато плаването стане безопасно. Вали беше уверен, че ако Двубрадия е изпратил боен кораб да ги търси, воините в него също няма да са настроени за борба със стихиите. Дракарите можеха да плават и в открито море, но при възможност също се долепяха до брега и екипажите търсеха убежище на сушата при буря, иначе рискуваха корабът да се препълни с вода и да потъне.

Струваше им се, че лодката пълзи покрай островите, но се радваха, че усамотените заливчета бяха добри скривалища. Не беше трудно да намират пътя, ако ще и да криволичеха, защото Браги бе идвал по тези места и преди. Веднъж поеха на запад, вместо на юг, но това беше дребно неудобство в сравнение с навлизането в морето. През повечето време трябваше да гребат, но все пак минаваха по предпочитан и от търговците маршрут, затова теченията и ветровете им помагаха. Когато се отбиха на брега за последен път, видяха дълъг нос, над който се виеха пушеци от множество лагерни огньове.

— Това ли е градът? — посочи Вали. — Не ми изглежда по-голям от Ейкунд.

Браги се засмя.

— Това е само тяхното бьорки. И то ни е първата пречка.

Вали не бе чувал думата и попита какво е бьорки.

— Сборно място — обясни Браги. — Ако търговците на два кораба искат да разменят стоки, не е нужно да отиват чак в пристанището. Ще го направят пред залива. Ако пък кораб е на път за друго място, може да остави или да вземе товар, без да губи време.

На Вали не му се вярваше, че някой е толкова припрян. Защо да няма време да спре? Закъде бърза толкова, че да фучи по търговските пътища като подгонен?

— Ламтят за богатство — добави Браги, сякаш прочел мислите му. — Първата овца пред поилката си утолява жаждата най-добре. Не би искал да спреш в пристанището с товар от точилни камъни, ако някой е докарал същата стока вчера, нали? Тези търговци си мечтаят всички да ги молим на колене за стоката им.

При други обстоятелства Вали може би щеше да се развълнува от чутото — поглед към свят, за който не знаеше нищо. Но сега думите на Браги само засилиха неувереността му, защото не беше подготвен за новото положение, в което се озова. Уязвимостта, която усещаше у себе си, не се дължеше на пряката опасност от датчаните. През цялото време след тресавището се чувстваше крехък, някак откъснат от света, не присъстваше напълно в настоящия миг. Въпреки това се питаше какво ли още може да му каже Браги. Досега дъртакът проявяваше желание да дърдори само за битки и Вали се бе заблудил, че няма за какво друго да говори.

— Искаш ли да посоча някоя и друга пролука в твоя замисъл? — подхвана Браги, когато седнаха в лодката и се приготвиха да прекосят пролива.

— Започвай.

— Ами ние откраднахме дрехи на благородници от рода Ригир. Датчаните нападнаха ригирците, значи можем да смятаме, че са във война с тях. Хейтабир е в Дания, където е претъпкано с датчани, доколкото ми е известно. Не съм умник като тебе, но ми щукна, че ако им се изтърсим в този вид, най-добре сами да си сложим оковите, за да спестим на хората тук една излишна схватка. Нали ти е ясно за какво говоря?

— Планът, който предлагам, не е лесен за изпълнение, но не ми се вярва да имаме неприятности. Тук също е пълно със самостоятелни кралства. Няма да загазим, стига и Хаарик да не е тук.

— А ако е тук?

Вали сви рамене. Човекът вълк не продумваше, само зяпаше морето с явна омраза.

— Добре — продължи Браги, — да речем, че се разминем с посичането на място, какво следва? Те няма да забравят, че могат да ни пленят за откуп или да ни заробят, а и от двете могат да припечелят добре. Може би дори ще се опитат да си върнат берсерка, като го разменят за нас.

— Берсеркът е наемник и не е датчанин — възрази Вали. — Хич не ги е грижа за него.

— Е, какво ще правим?

— Ще използваме каквото имаме.

— Два чудесни меча, една ризница, прашка и хубавите остри зъби на нашия приятел — изброи Браги.

— Пропусна дрехите и това. — Вали показа късото черно блокче, което бе взел от кесията на Сигниути. — Не съм виждал по-добро чернило за очи.

— И за какво ни е?

— Ами щом искаме да приличаме на ярлове от Ригир, най-добре да се държим като тях. Аз ще настоявам да ни обезщетят за набега. — Пак вдигна блокчето. — Браги, ти ще трябва да ми придадеш такъв вид, сякаш съм дошъл да угодя на суетата в кралския двор, а не да опожаря града. Но не се опитвай да ми сложиш чернило, докато минаваме през пролива. И на сушата не вярвам да си много сръчен в тази работа, но във водата наистина се страхувам да не ми извадиш очите. Когато се появим там, дръж се с мен като с княз — малко повече поклони и любезности.

— Дано да разберат какво им говорим…

— Аз говоря техния език — напомни Вали. — Не всички приказки в дома на майка Диса бяха загуба на време.

Браги вдигна рамене и взе чернилото. Вали се обърна към Фейлег.

— Ти им казвай само, че си нашият жрец. Мина ми през ума да те продам, но и ризницата май ще е достатъчна, за да откупим свободата й… ако тя изобщо е там.

— Ако е там, аз ще я отведа — зарече се човекът вълк.

— Ще се убедиш, че с пари става по-лесно. Ако са ми казвали истината за Хейтабир, там живеят хиляда души. Дори ти не можеш да се пребориш с такова гъмжило, вълчо, макар че аз ще го направя някой ден. Ще дойдем тук и ще опожарим земите им от бряг до бряг заради това, което сториха.

Фейлег го изгледа безизразно.

Вали бе умувал колко нелепо ще изглеждат, ако пристигнат с рибарска лодка и се представят за пратеници, но нищо не можеше да направи и реши да не се тревожи за това.

Вятърът не духаше точно в нужната им посока, затова бяха принудени да гребат през пролива, ала Вали си каза, че и това не е лошо. Харесваше му да напряга мускули над веслото, да се чувства жизнен, да насочва сам съдбата си.

Разположеното на носа бьорки не се превърна в препятствие за тях. Там имаше само две къщи и струпани бъчви, край които бяха насядали няколко души. Двама-трима от тях размахаха ръце към седящите в лодката и Вали отвърна на поздрава.

— Размина ни се — каза той на Браги.

— Засега.

Човекът вълк се озърташе. Подобно на Вали и той не беше виждал такива места — малки равни ниви със зелен овес, позлатен тук-там, щом слънцето надникнеше през облаците. Навлязоха в дълъг тесен залив, където водата беше много по-спокойна и Вали за пръв път видя бузите на Фейлег да възвръщат цвета си.

Загребаха срещу течението на реката и скоро се показаха малки биваци. Децата тичаха към брега, стараеха се да привлекат вниманието им, викаха някакви думи, но Вали разбираше горе-долу една от четири. Такава дума беше и „гозба“, а за да е съвсем ясно какво искаха да му кажат, техните майки стояха до огньовете с глинени гърнета в ръце и подканяха с жестове пътниците да се нагостят.

— Какво гостоприемство! — възхитен промълви Вали.

— Не е точно така — охлади възторга му Браги.

— Те ни предлагат храна.

— Вярно. Но няма да ни я поднесат, докато не си платим. С монети.

Вали се разсмя.

— Трябва да са много бедни, щом искат пари, за да нахранят пътник.

— Ако мислиш така, ще намериш твърде много бедняци в Хейтабир, макар че няма да им личи по копринените дрехи, с които са се пременили.

След тези думи Вали се съсредоточи в гребането. Според него беше позорно да искаш пари от гости, ако ще да са мнозина. Също толкова срамно беше гост, обременил с престоя си гостоприемен домакин, да си тръгне, без да предложи дар. Досега не му бе хрумвало, че може да се плаща за полученото от госта, и това само потвърди представата му за датчаните като напълно лишени от чест хора. А той отиваше в едно от средищата им…

Минаха още два часа, преди да види Хейтабир, който се откри пред погледите им след един завой в течението, целият струпан край водата. Вали не бе зървал толкова много къщи. Наглед те запълваха изцяло полегатия склон над реката. Сигурно имаше поне стотина, без да се броят конюшните, виждаше се дори голяма църква (той вече ги разпознаваше след набега) с вездесъщия кръст на покрива.

Изглеждаше все едно постройките не са били закрепени здраво на земята и са се плъзнали надолу към пристанището, сбутани като говеда пред хранилка. Те сякаш се опитваха да стигнат първи до корабите, от които Вали преброи осем — два малки шека, страховит дракар и пет търговски кнара. Корабите бяха вързани на няколко крачки от дървени кейове. Тясната ивица между къщите и водата беше заета от големи и малки работилници за поправка на кораби. На едно място изкърпваха дъното на дълъг боен кораб, виждаха се почти разглобени рибарски лодки. С тези стърчащи ребра заприличаха на Вали на животински трупове, наполовина оглозгани от зверове.

Случваше се и нещо странно. Два от кнарите бяха пълни с камъни и мъжете на корабите хвърляха товара във водата. Вали предположи, че се канят да градят някаква защита, може би стена срещу нападение от морето. Идеята беше толкова проста и великолепна, че той се почуди защо не е хрумнала досега и на хората в Рогаланд.

До водата се тълпяха поне петдесетина души, крещяха към лодката, а някои размахваха оръжия и Вали потисна желанието да посегне към меча си. Други вдигаха чудновати предмети — прекрасни платове, късове желязо, огърлици и гривни, дори дрехи.

— Тези злото ли ни желаят? — попита князът, вторачен в един особено едър мъж с копие.

— Само на джобовете ни — успокои го Браги. — Опитват се да търгуват с нас.

Пак чу безсмислени за него подвиквания, после няколко думи на странно датско наречие и накрая: „Откъде сте? Приятели, откъде сте?“

— Ние сме от рода Ригир! — отвърна той гръмко, нали така щяха да се представят тук.

Безсмислиците секнаха тутакси, сега разбираше всяка дума.

— Вижте тези коприни, превозвани три години от Серкланд, вижте и това стъкло, оттам е.

— Ако носите кожи, ще ги купя.

— Най-добрата цена, най-добрата! Пиво и медовина за уморения пътник.

— Здравейте, приятели, хайде да се спазарим!

— И моят баща беше от рода Ригир, за вас само най-изгодните сделки!

Всъщност мъжете почти стигаха до бой, за да застанат отпред на дървения кей, имаше опасност някои да цопнат във водата. Вали разбра защо и къщите бяха струпани нагъсто — за да са по-наблизо до източника на търговията, до залива.

Някои от търговците се качваха в лодки, за да загребат към тях. Вали си каза, че трябва да направи нещо по-скоро. Но дали бяха търговци? Единият носеше необикновени дрехи, както и вълча маска на лицето си — не като кожата, покриваща главата на Фейлег, а твърда, направена от ракита и козина.

Князът се изправи в лодката и извика към тълпата:

— Аз съм Вали, син на Аутун Безмилостния, краля на Ордата от мечоносци, а мой настойник е Двубрадия, крал на Ригир. Дойдох тук да говоря с вашия крал Хеминг Велики, син на Годфред.

— Приветствам сина на Белия вълк! — също се провикна мъжът с маската.

Доближиха ги три лодки с по двама-трима души във всяка. Вали се примири — нямаше избор. Пак се сдържа да не посегне към меча си, когато бордовете се опряха. Трима мъже прекрачиха пъргаво в неговата лодка — един с железни слитъци, друг с няколко извити кинжала, третият беше онзи с вълчата маска, нисък дебелак, облякъл пъстри копринени дрехи. Вали видя отблизо, че косата му е черна и лъскава като гърба на тюлен.

— Най-доброто желязо в света — похвали се мъжът със слитъците. — Можем да доставим колкото поискаш в родината ти. Помисли само какви мечове могат да изковат вашите майстори от това желязо!

Вали го изгледа. Думите бяха убедителни и той си каза, че когато стане крал, с удоволствие ще въоръжи телохранителите си с чудесни мечове, които да използват срещу тези датчани.

— С този кинжал е бил убит дракон в източните земи — намеси се мъжът с ножовете. — Ще пробие и най-здравата ризница.

— А ти какво продаваш? — попита Браги мъжа с маската.

Макар че се опита да не говори войнствено, равният му глас прозвуча още по-заплашително.

Маскираният като вълк мъж се засмя гърлено.

— Всичко!

Фейлег, който наблюдаваше сцената с изражение близо до ужаса, стана рязко и изрева към човека с маската.

— Недей!

Вали му показа с жест, че трябва да седне, но и продавачът на желязо, и продавачът на кинжали се хвърлиха по инстинкт към лодките си. Онзи с ножовете успя да се търкулне на дъното, но другият в уплахата си стъпи накриво, цамбурна във водата и тълпата на брега се разсмя оглушително. Само маскираният остана, наглед равнодушен към рева на Фейлег и внезапното бягство на другите двама.

— Седни! — нареди Браги на Фейлег.

Човекът вълк не го послуша, взираше се яростно в търговеца. Изведнъж Браги стъпи върху борда на лодката, разклати я и принуди Фейлег да посегне за опора.

— Казах да седнеш!

Този път Фейлег се подчини.

— Берсерките са страховити телохранители, княже, не съм ли прав? — заговори търговецът. — Но не можеш да очакваш от тях любезен поздрав. Ако щеш вярвай, аз също израснах сред такива хора. Ние ги наричаме вукари — мъже, които живеят като вълци. Обзалагам се, че момчето идва за пръв път в големия град.

— Кой си ти? — попита Вали.

— Аз съм онзи, който ще ти проправя пътя в Хейтабир, твоята брадва в гората на съмненията, твоят фар в нощта, твоят…

— Попита те кой си — прекъсна го Браги. — Свали тази маска и си покажи лицето, както подобава на мъж.

Търговецът свали маската.

— Велес Либор — изрече той, — приятел на княза и на всички негови спътници.

— Велес! — възкликна Вали. — Наистина ли си ти, Велес? Какво правиш тук?

— Живея тук по покана на покойния крал Годфред, дано подходящите според вас богове бдят над него в отвъдното, и на добрия крал Хеминг, дано същите богове… Е, досещате се какво щях да кажа.

— Да не си изоставил народа си? — учуди се Вали.

— Добрият крал Годфред взе решението вместо мен, когато услужливо опожари родния ми град Рерик. Но щедростта му не се изчерпа с това. Той прояви любезността да предложи… не, дори да настоява всички ние — търговците, да се преместим тук. Възможността да се заселим в такава топла и приветлива страна беше несравнимо по-привлекателна от другото му предложение. И ето ме тук.

— Какво беше другото му предложение? — полюбопитства Вали.

— Изобретателни, оригинални и рядко прилагани начини на умъртвяване. Никога не ми е било по-лесно да взема решение — сподели Велес.

— Значи си роб?

— Който живее добре. Щом съм роб, защо да не съм роб на краля? А и за да си върша работата както трябва, предоставят ми известна свобода.

Вали прихна за пръв път, откакто се върна в Ейкунд с пленения човек вълк.

— Радвам се да те видя.

— И аз се радвам да те видя. Станал си могъщ, княже мой. Сигурно си убил мнозина досега. — Вали забеляза, че Велес се взираше с неразгадаемо изражение във Фейлег. Зоркият поглед на търговеца не пропускаше и дреболиите, камо ли нещо толкова очевидно като приликата между княза и човека вълк. Велес обаче не млъкна нито за миг. — Уредих всичко за вашия престой тук. Ще бъдете гости в моя дом. Каквото поискате да купите или да продадете, ще се радвам да го направите чрез мен. За мен ще бъде чест да се занимавам с твоите дела, княже, и да помогна с опита си.

— Ние сме пратеници.

— Да, на Двубрадия. Не се съмнявам, че е заради набега на Хаарик.

— Как научи? Никой не може да е пристигнал преди нас!

— Ясновидец ли си? — усъмни се и Браги.

— Няма такова нещо — отрече Велес. — Просто ги попитах, когато минаваха оттук.

— Накъде? — веднага попита Вали.

Търговецът се вторачи изпитателно в него.

— Хайде, човече — не се стърпя Вали, — зададох ти лесен въпрос. Пътуваха към Рогаланд или се връщаха оттам?

— Тепърва пътуваха натам. Да не са взели нещо, което е ценно за тебе? Или са пленили някого?

— Магьосник! — тихо изръмжа Фейлег.

— Уменията ми са по-земни, уверявам те — каза Велес. — Част от работата ми е да познавам, когато някой е изпаднал в нужда. Имаше набег срещу Рогаланд. Почитаемият княз е изпратен да върне нещо, което може да превози до дома с тази малка лодка. Много благоразумно сте решили да пътувате така. Напоследък са необходими пет дракара, за да навлезете в тези води… или нито един. Повярвай, пиратите направо ми смучат кръвта! — Изглеждаше, че Велес ще избухне, но не си го позволи. — Значи пленникът е само един. Не мога да се сетя за нищо друго, което бихте си върнали с преговори. Ако беше злато, щяхте да се появите с бойна окраска около очите, а не с тези изящни линии, с които бихте се харесали и на някоя дама.

Той посочи почернените очи на Вали и Браги.

— Къде е момичето? — сопна се Фейлег.

Велес се ухили до ушите.

— Не е при мен, но ако може да бъде намерена, аз ще я открия. Момиче… Няма съмнение, че е княгиня. Нима са отвлекли малката Рагна? Ще помогна в издирването й безплатно. Ще се задоволя с вашата признателност и даровете, с които би решил да ме удостои вашият щедър народ.

— Не е Рагна, но пленницата е не по-малко скъпа на краля. Никакъв дар не би стигнал да ти се отблагодарим за връщането й — каза Вали.

— Е, ще обсъдим точните суми по-късно. Шегувам се, разбира се. Но ви моля да дойдете в дома ми и да бъдете мои гости. Задължително е да се срещнете с крал Хеминг. Би трябвало да започнем с искане да бъдете обезщетени и за набега, и за отвличането на момичето. Княже, сигурен съм, че е невъзможно той да е дал одобрението си за този набег. Не би рискувал да си навлече гнева на твоя баща. Аз ще уредя всичко — сумата, начина на плащане, изпращането на парите. Присъщите на търговията подробности са недостойни за вниманието на князе, или поне така твърдят франките, а тяхната империя очевидно процъфтява… За тебе остава само да се върнеш в Рогаланд и да чакаш щастливата развръзка.

Сърцето на Вали се разтуптя. Казваше си, че ако някой може да намери Адисла, това е Велес.