М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (22)

22.
Магическо мислене

Кралицата на вещиците обработваше Лунния меч, когато осъзна, че магьосникът е открил Вали. Някога тя бе взела оръжието на Аутун, подтикната от внезапно хрумване. Но не приумица като на обикновен човек, а решение, повлияно от магическия усет. Знаеше, че мечът е важен. През годините, след като кралят дойде в пещерите, тя прозря какво е значението му. Вълкът щеше да убие Один, но след това трябваше да умре. Древното пророчество посочваше ясно какво ще се случи. Один ще бъде повален, а после по-благ, по-човечен бог ще убие вълка. Ако предвестието на този сблъсък наистина щеше да настъпи по време на нейния живот, значи онзи бог щеше да се нуждае от оръжие. Вълкът не можеше да бъде убит с обикновено острие, иначе не би успял да победи краля на боговете в схватката. Значи беше нужно да омагьоса меча.

В долните пещери имаше тесен каменен клин, където назъбеният таван срещаше неравния под. Открай време кралицата на вещиците си мислеше, че прилича на вълчи челюсти. И тя заклещи меча в тях, досущ като меча между челюстите на вълка Фенрис. Месеци наред си представяше оръжието като предмет, който може да порази свирепия бог.

Вещицата има такава мощ в магията, че самата е полубогиня и представите й се различават от човешките, които се мяркат за миг и вече не съществуват, щом вниманието се отклони. Нейните представи приличаха повече на живи същества, на мисли паяци, които изпълзяваха от яйцето на нейното съзнание върху обекта на съзерцанието — меча. Там чакаха да оплетат всичко, което ще се изправи срещу оръжието в бъдещето. Тя убеждаваше сама себе си, че мечът ще погуби вълка, а сестрите седяха с нея и споделяха вярата й. Към края на съзерцанието им тази представа се бе сляла с Лунния меч и щеше да изкриви погледа към света на всички, които се сблъскат с оръжието, сред тях и на самия вълк.

Гулвейг знаеше, че щом на нещо му е по силите да срази Один, то не може да бъде убито от дребна магия, а всичко беше по-слабо от магиите на краля на боговете. И все пак тя съзираше надежда. Князът бе отгледан с разкази за сраженията на неговия баща, той бе чувал неведнъж за изгубения вълшебен меч. След като бъде погълнат от вълка, съзнанието му щеше да се слее със съзнанието на неговия брат. Тя вярваше, че това е разковничето за смъртта на вълка. Не би се наложило магията да смазва защитата на вълка, а щеше да се промъкне през пукнатината, създадена от човека, пожертвал живота си, за да доведе Фенрис на земята.

Съзерцанието беше към края си, когато вещиците доловиха кратко прекъсване в потока на света. Така спящият в каруца изведнъж усеща, че возилото е спряло. В тресавището Вали бе прекрачил към магическото пространство на виденията и пророчествата, което вещиците обитаваха, и те сякаш чуха стъпките му пред прага.

Кралицата на вещиците знаеше, че има още някой. Чу напеви и барабани, видя очите на магьосника. После усети приятното привличане на студената вода, спазъма в гърлото, неистовото желание да вдиша, напиращото отчаяние в главата… и се потопи в съзнанието на Вали.

И досега й беше известно, че мъжката магия е слаба. Ритуалите на вълчия шаман Квелд Улф например повлияваха света на материалното, но сестрите в Тролската стена трудно биха разпознали някаква магия в тях. Тези ритуали се изпълняваха без вникване в руните и в очите на кралицата на вещиците бяха не по-силни и устойчиви от къща без основи. Тя чувстваше, че присъствието на синеокия магьосник е някак крехко.

Виждаше образи, изригващи на тласъци от барабана му — тичащи вълци, елени, мечки изскачаха от опънатата кожа като фигурки от клечки и се понасяха към тресавището. Какво ли се опитваше да направи? Тя се остави да потъне в ритъма, преобръщаше го всякак в главата си. Скоро разбра и го овладя. Сега тя повеляваше на ритъма. Магьосникът се съсредоточаваше прекалено върху мъжа в тресавището и не подозираше, че и тя е тук, а ударите на барабана му са променени и изсипват всичките му тайни в паяжината, опъната от съзнанието на вещицата. Мислите му бяха открити за нея. Той бе издирвал близнака, пораснал като княз, досещаше се колко е важен, но изобщо не разбираше как да постъпи.

Това зарадва кралицата на вещиците. Врагът беше в нейна власт, с отклонено внимание, без да знае, че тя присъства. А с опита да повлияе на младежа в тресавището чрез своята ограничена магия се бе напъхал в клопка. Тя почувства руните да се надигат у нея като остър шип за убождане, огън за изгаряне, лед за смразяване, вода или земя за спиране на дъха.

В мрака на пещерата усети нечия ръка да хваща нейната. Обърна се и в мъждукането на свещ от китова мас видя жена със съсипано лице до себе си. Тя се усмихваше. Прозрение нахлу в ума на вещицата, която забрави за странната жена.

Гулвейг разбра, че магьосникът, ако ще да изглежда толкова слаб, всъщност е бог Один. Значи всяка уязвимост, която показваше, беше прикрита сила. Можеше да го нападне, но той щеше да оцелее и вероятно би осъзнал кой е, за да пробуди мощта си и да я съкруши.

Пламъчето потрепна и сенките сякаш се проточиха пред очите й, докато долавяше как нейните непоколебими в убийствата предшественички я наблюдават от скалите наоколо. Знаеше, че във внезапната им поява има послание.

Магическото мислене наглед може да е близо до лудостта, но подобно на някои видове безумие има свойства и на гениалността. Още първите вещици бяха узнали, че Один се е захванал с женска магия. Единствен той сред мъжките същества бе станал майстор на женското изкуство сейд, както го наричаха мнозина. А Локи бе казал на Гулвейг, че богът ревнува знанията и ще се разправи с нея заради твърде голямата й изкусност в магията. Богът мразеше могъщите магьосници в земния свят и идваше в него, за да ги убие. „Чудесно“ — рече си тя. Ако богът дойде в земния свят и тя го накара да види себе си като най-могъщия магьосник, той ще порази сам себе си. Така би изиграла бога да убие собственото си въплъщение. Знаеше се, че Один мрази всичко. Дали би спестил и на себе си тази омраза? Не.

Тя щеше да помага на магьосника, да му дава сила и да отслабва себе си, за да стане незначителна в очите на мъртвия бог и да прикове вниманието му към неговия земен носител. За нея беше ясно, че той е видял достатъчно, за да тръгне по този път. Виденията му бяха показали вълка и момчетата и сега той се опитваше да призове съществото, за да стане негов покровител. Руната Вълчи капан бе разкрила на вещицата, че дъщерята на лечителката е обвързана с братята и с преобразяването им след време. Врагът на Гулвейг разполагаше с почти всичко необходимо да призове вълка. Но без нейната помощ не би се справил никога.

Момичетата в пещерите умираха не защото вещиците бяха нападнати. Смъртта им беше някакво пророчество, напътствие, дори може би проява на собствената й магия, която подсказваше пътя. Вещиците знаеха открай време, че разковничето на магията е в болката и потреса. Тя прозря, че сега разковничето, на оцеляването е в слабостта. Щеше да намали мощта на сестринството, да подхранва силата на врага и да му помага в магията, която ще го унищожи. Преди си мислеше, че тя ще призове вълка, за да убие бога. Сега разбираше, че богът сам ще призове вълка.

Магьосникът бе постигнал много и без руните. С тях, казваше си тя, щеше да се хвърли презглава към участта си. Гулвейг реши да изпрати дар на своя враг.

Една от старите сестри носеше руната, която светеше подобно на фенер в тъмата и даваше проникновение и яснота във виденията на вещиците. Тя умираше в горните пещери. Нейната наследница седеше наблизо в дълбок транс, за да приеме руната. Това, отсъди Гулвейг, не биваше да се случи.

Диса бе казала истината за магията. Заклинанията не са готварски рецепти, макар че много от тях си имат съставки и начини за смесването и изпичането им в тъмната пещ на съзнанието. Все пак повече приличат на загадъчни фигури, чиито части първо трябва да бъдат разпознати и чак след това събрани в едно цяло. Или дори на бродерия, но създавана с болка и себеотрицание, а не с игла и конец.

Във висшите си равнища магията се състои от чувства. Изострила усета си през годините в мрака, кралицата на вещиците знаеше, че хладната мисъл не постига нищо. За да осъществи замисъла, нужно беше просто да започне, да хване онези невидими нишки на агонията, на отчаянието и да изтъче с тях нещо повече от простия им сбор.

Гулвейг се отпусна в транс и помисли за умиращата вещица. Дишането й зачести, крайниците й станаха немощни. В съзнанието й витаеше упадъкът — болести, издути трупове на погубени от треска, вонящ дъх на умиращи старици. Миризмата сякаш полепна по кралицата на вещиците и тя се увери, че смъртта на старата вещица е праведна, нещо изящно и прекрасно.

Извървя заедно с нея пътеката на предсмъртните спомени. Видя как момичето било доведено в пещерите, преживя с нея страха от тъмата, мъките на обучението й и ликуването, когато руната най-после грейнала в нея и я свързала неразделно с другите сестри. Усети и призрачното присъствие на останалите вещици в съзнанието на старата жена и им каза, че е време да се оттеглят и да се сбогуват със своята сестра. Вещиците избледняха и кралицата почувства как залиняват и мислите на умиращата. Щом сестрите се махнаха, Гулвейг остана с нея в сумрака на ума й. Руната сияеше с яркостта на фар.

Гулвейг я взе и старата вещица умря. Момичето, което трябваше да поеме руната, чакаше в тъмата. Все още в транс, кралицата на вещиците вдигна ръка и момичето се строполи мъртво. Тогава Гулвейг се върна при Вали в тресавището и запрати руната към магьосника.

Чу вик, барабанният ритъм се запъна, когато руната проникна в него. Вещицата се усмихна на себе си. Той щеше да стигне до проникновение и яснота както никога до този миг. И щеше да разбере какво да прави, когато му предаде следващата руна. Тя извади малкото парче кожа и плъзна палец по очертанията на руната Вълчи капан. Вещицата знаеше, че магьосникът вече е научил за нея. Представи си Вълчи капан и отвори съзнанието си подобно на отровно цвете, за да покаже тъмния нектар на руната вътре. Нещо посегна настървено в главата й, дереше и късаше. Кралицата се пребори със себе си, за да не отвърне, да не издигне защитата си. Струваше й се, че нейните очи ще изскочат от кухините си, докато барабанът на магьосника сякаш изчегъртваше с длето руната. Тя се свлече напред, от носа и устата й потече кръв, хапеше пръстите си, за да не усеща толкова силно болката в главата. Сподели възторга и страданието на своя враг, когато руната плъзна пипалата си в ума му. Вещицата беше доволна. Въплъщението на бога пое по пътя, водещ към самоунищожението. Сега наистина беше способен да призове вълка, значи щеше да умре. Тя изплува от унеса и потрепери.

Извършеното убийство на една от близките й бръмчеше в нейното съзнание като освирепял стършел в летен ден. Навлезе още по-дълбоко в лудостта, но и това изглеждаше правилно. Стана, за да отиде при мъртвата си сестра. Щеше да й бъде от полза, ако застане лице в лице със стореното, попие последствията му, погали косата на старицата и поседи при нея в тъмата, докато гние. Убийството, угризенията и скръбта бяха сечива, с които можеше да издълбае нови тунели в лабиринта на магическото си съзнание.

Тя се изправи, без да забелязва ръката, която й помогна да се задържи на краката си.