М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (12)

12.
Врагове

Кралицата на вещиците усети първата смърт, както задрямал в летен ден човек би могъл да долови, че облак е закрил слънцето. Настана оживление — запалиха свещи да пронижат с пламъчетата им гробовния мрак на пещерите, прекъснаха ритуалните страдания на сестрите, изпратиха момчета да намерят трупа.

Аутун още пътуваше от Тролската стена към дома си с невръстния Вали, а Гулвейг вече бе открила първото тяло.

Момичето беше в долните тунели при мокрите скали, близо до дълбокия вир, където изпълняваха посвещението във водната руна. Беше обесено с грубо направено въже, прехвърлено през издатина в камъка, с троен възел на шията й. Кралицата на вещиците докосна първо студената усмивка на момичето, после въжето. Знаеше какво означават тези възли, трите стегнато препокриващи се триъгълника — огърлицата на мъртвия властител, знака на бог Один, берсерка, обесения, удавения, мъдрия и безумния, комуто бе посветила живота си.

Кралицата докосна белотата на шията и нейните обогатени от магията сетива попиха отзвуците от смъртта на детето. Ожулванията, рече си тя, бяха като петно от къпини и тъмно вино. Прокара пръстите си през косата на момичето и вдиша. Топъл хляб, въглени, сламена постеля и сухи цветя бяха миризмите на тази смърт. Момичето си бе отишло у дома. Самоубийство, уверено прецени Гулвейг.

Мъртвото момиче не беше нещастно в пещерите. Доведоха я уплашена, но присъствието на кралицата — самата тя дете на дванайсет — й вдъхна спокойствие, а вещиците уталожиха страха й. Не свикна лесно с болката и мъченията на ритуалите, но издържа, прозря предназначението им и откри как се разширяваха пределите на съзнанието й, докато разсъдъкът й губеше опора.

Тя трябваше да наследи руната на водата, да носи в себе си трептенията на този древен символ, да го поддържа и да бъде поддържана от него. Обучиха две момичета. След смъртта на старата им наставница щяха да решат коя да съхранява руната и коя да участва в по-незначителните ритуали, да помага и да носи каквото е нужно. Сега остана само едно момиче да продължи магията. Ако и с нея се случеше нещо, руната нямаше да се проявява повече в света на материалното и силата на сестрите щеше да намалее.

Гулвейг откриваше още нещо в магическия отпечатък на тази смърт — тежест. Такава тежест усеща давещият се, докато дрехите му подгизват, тежест на завличащо надолу течение, което изсмуква силите от ръцете и краката на плувеца. Вещицата долавяше магическо присъствие, бликнало от руната, която момичето трябваше да научи. Това не би трябвало да се случи. Вещиците бяха губили някои от сестрите и преди, но само телесно — удавени, смазани или задушени от дим, когато ритуалът потръгне зле. От много поколения руните оставаха под тяхна власт. До този ден.

Кралицата се наведе и опря върха на езика си в бузата на момичето. Вкус на океански дълбини, на лишени от светлина празни бездни. Гулвейг долови придърпващите течения, привличането на слепешком шарещи морски твари, напора на водата отгоре. Всичко сякаш нашепваше: „Ела надолу. Потопи се, отдалечи се от светлината и се отдай на този тежък мрак.“ Тя потрепери. Знаеше, че ще има още смърт, както не толкова прозорливи хора знаят, че след всяка морска вълна ще има и друга.

Следващите години потвърдиха правотата й. Понякога нямаше нови мъртъвци от лято до лято, друг път се случваше да умрат две момичета.

Кралицата на вещиците научаваше за края им по различен начин. Смъртта на една се прояви като внезапно отърсване от прокрадващ се унес. Друга беше като безпокойство от сън, продължило и след събуждането. Трета пък донесе вкус на катран в устата и кралицата на вещиците се отърва от гаденето, чак когато видя трупа.

Гулвейг обгръщаше с ръце бледите тела, докосваше синините на шиите им, опираше пръсти в подутите устни, галеше безсилните ръце и усещаше непоносим натиск в главата си.

И си казваше, че е чула истината от Локи. Один настъпваше срещу нея, убиваше сестрите й. В едно нещо не се съмняваше — тази пълзяща гибел е само началото. Один нямаше да се задоволи с отнемането на един-два живота, с подронването на могъществото й от сенките. Той щеше да се яви в собствения си облик, с цялата си сила.

Издирването му се проточи почти шестнайсет години и това не я изненада. Ако и самият бог още не се познаваше, простосмъртният би могъл да го различи единствено с огромно усилие. Тя успя чрез старите, надеждни похвати — съзерцание, ритуал и мъки. Отначало присъствието му се изплъзваше на съзнанието й, мяркаше се като проблясък на риба във водата, изчезнал почти мигновено. Седмица след седмица, месец след месец, будна или спяща, тя го проследяваше в транс, до който достигаше чрез страданието.

Виждаше се да броди в пустотата на северната вечер и накрая — толкова стряскащо, че се опомни от транса — зърна бледосини очи да се взират в нея от заснежено поле, чу и самотен вълчи вой. Това беше той — богът, мярнал се мимолетно, но тя не се нуждаеше от нищо друго. Сега вървеше по дирята му.

Не съзираше, а и едва усещаше бледата жена със съсипаното лице, която я наблюдаваше. Знаеше обаче, че някой я придружава, мрази я, но остава невидим. Тъкмо това присъствие я водеше. Кралицата знаеше само, че нещо я съпътства в съзерцанието и като че знае какво би могло да й стори зло. Почувства и вълнението на незнайния спътник, когато зърна Один. Вещицата не се разтревожи много от това. През целия й живот край нея имаше странни същества, лица в пламъците, сенки по камъните, които сякаш се блещеха кръвожадно. Насън или наяве тя никога не беше далече от потискащите духове на мрака.

Онова, което я следваше сега, поне беше полезно. Колкото по-будно беше вниманието му, толкова повече кралицата доближаваше най-голямото зло — Один.

Година след очите в снега омразата на невидимия спътник я отведе при Диса и така пак стигна до Один.

Малко оставаше кралицата да пренебрегне зова на Диса, толкова увлечена беше в търсенето на врага, на бога. Настъпваше четвъртият ден от мъчението чрез висене — плътта й бе прободена от множество дебели игли, вързани с върви за каменна плоча над свлачище в непристъпна пещера близо до повърхността.

Думите на Диса я докоснаха със струйка дим в студения въздух над Тролската стена. Не се случваше често да я призовават селски лечителки и знахарки, защото тези жени знаеха колко е опасно да привлекат вниманието й. Редките им молби я разсейваха. Но тъкмо когато Гулвейг реши да остане глуха за този зов, долови изострения интерес на нещото до нея. Май имаше опасност, значи го имаше и Один.

Вещицата остави съзнанието си да се издигне над сивата канара, да се смеси с дима и да се понесе по него към източника му.

В дома си Диса вдиша поръсения с билки пушек от огнището и с него пое в себе си съзнанието на вещицата. Разтресе се, разтрепери се, падна назад от сандъчето. После всичко се замъгли, налегна я ужасна сънливост и й се стори, че нейното тяло не й принадлежи. Нещо чуждо тършуваше из главата й.

Гулвейг погледна през очите на лечителката и видя стаята, лицата на зяпналите я селяни. Забеляза и младежа пред масата. Позна го веднага — вълчия брат, съставката, святата жертва.

Но тук беше и още някой. До себе си видя жена, която може би също помнеше, хубавица със страшно обгорено лице. Пред нея, безтелесен и прозирен в светлината на огъня, стоеше богът. Биеше с костена палка по плосък барабан, очите му пронизваха, а на главата си имаше четириъгълна синя шапка. Барабанът беше изрисуван с руни и с всеки удар те привидно се сипеха надолу, изтръскваха се на пода и се събираха в краката му, преди да изчезнат подобно на снежинки по още топлата есенна пръст.

— Господарю Один — промълви вещицата.

Знаеше добре къде е попаднала — в пространството, което не е пространство, в свързващото ядро, сътворено от ритуала, където магьосници и духове от разпръснати далечни места можеха да съберат съзнанията си. Телесно и жената с обгореното лице, и магьосникът може би се намираха на голямо разстояние от къщата, но присъстваха магически тук.

Обезобразената жена протегна ръка и Гулвейг я хвана, все едно търсеше подкрепа.

Богът й заговори. Езикът беше странен, както и името, с което я нарече, но тя разбираше всичко.

— Яббмеаакка, вълкът е наш. Разгадахме твоите помисли и ти няма да победиш.

Още гласове замърмориха с одобрение, но не говореха хората в къщата. Предположи, че и други помагаха на бога. Вещицата се плашеше до полуда от присъствието му, но й се стори, че това е сгоден случай. Ако той още не знаеше, че е бог, може и да не бе овладял цялата си мощ. Значи можеше да бъде победен в магията или поне отблъснат.

Тя блъвна съзнанието си като оригване към синеокия мъж в отровен облак от гнилоч, мухъл, червеи и други пълзящи твари. Дори не беше истинско заклинание, само отваряне на мислите, кратко надникване към местата, където е била, и видяното там. Стигаше да изгори мозъка на всеки, който не е извървял сам поне някои от тези пътеки.

Но в отговор я връхлетя ритмичен, настойчив тропот, който помъти ума й и натрапи желанието да заспи. Тя чуваше чудноват дрезгав напев, усети леден повей, зърна покрито с преспи поле и крачещи по снега създания, тънки като руни. Закопня да пристъпи в този студ.

Гулвейг обаче не беше някоя знахарка с отвари и напеви, не беше селска ясновидка или дрипава пророчица. Тя беше кралицата на вещиците в Тролската стена, господарката на виещите руни, родена и отгледана в магия. Не навлезе в студа и макар че съзнанието й се спря на ръба на провала, у нея се прояви една руна като връх на копие, блеснал в полета си под ясно синьо небе.

Тропотът избухна трескаво, разкрещяха се гласове, в устата й нахлу вкус на пепел и вкиснало мляко, надуши вонята на погребални клади. Когато се взря отново, синеокият мъж бе изчезнал. Дали го уби? Съмняваше се, но с него имаше и други, а тя знаеше, че са пострадали от удара.

Стори й се, че Один е слаб, далече от цялата си сила. Значи още не можеше да я нападне. Но какво бе направил? Онази с белязаното лице, която седеше до нея в пещерата на мъченията, погали ръката й и Гулвейг прозря отговора в миг. Той още не беше толкова могъщ, че да посегне направо на някоя от вещиците, затова правеше каквото можеше срещу момичетата, подготвяни да наследят руните. След тяхната смърт не би имало жени, които да продължат създаденото от вещиците. Накрая Гулвейг би останала сама. Неговата сила щеше да се трупа, а нейната да чезне.

Осъзна, че е време да ускори магията. Момчето вълк беше готово. Сега трябваше да срещне святата жертва — княза.

Що е магия? Диса искаше да прати княза при човека вълк, затова призова вещицата. Кралицата пък реши, че е време да започне заклинанието, за да сътвори своя върколак, затова трябваше да срещне човека вълк и княза. Съвпадение ли беше? Ритуалът на Диса ли стана причина за това, или се прояви много по-могъщата магия на вещицата в дълбините на ума й, която нямаше нужда да изплува към съзнанието? Или се случи чрез най-силната магия от всички — съдбата?

Каквато и да беше истината, Гулвейг вече желаеше същото като Диса и така се стигна до заклинание. Гулвейг се стремеше да стигне до Вали чрез Диса.

Вали насила отвори натежалите си клепачи и видя как тялото на Диса се сгърчи отново. Тя кашляше, трепереше и ръмжеше. Скочи на пода до Вали и приклекна пред него. Приведе се напред и стисна лицето му с длани. Вали се взря в очите й и се уплаши. Знаеше, че го гледа не Диса, а нещо твърде необикновено, което излъчваше студ. Лицето му се смръзваше под дланите й.

Увиснала под скалата на мъченията, вещицата се опитваше да наложи заклинанието, но съзнанието на Диса не можеше да насочи магията, защото беше прекалено свързано с всекидневието. Трябваше да пренесе лечителката там, където щеше да прогони напълно разсъдъка й, за да си свърши работата чрез нея.

Вали се бе вторачил в очите на Диса, когато нещо замириса на изгоряло. Той разбра, че Диса е пъхнала края на полата си в огъня тихомълком, за да не забележи никой по-дълго време.

Платът се запали, стаята се изпълни със светлина, движение и врява. Йодис издърпа Диса от огъня, други хора се нахвърлиха да гасят роклята. Диса ги отпъждаше с едната ръка, другата протягаше към Вали и съскаше неразбираемо под носа си. Двама от мъжете я събориха на пода, някой лисна вода върху нея, ала погледът й не се отделяше от Вали.

Студ пропълзя и в ума му с усещане за влага и тъма. Свлече се по гръб. Нещо бе проникнало в него, сякаш в гърлото му се заклещи лепкава жаба и той не можеше да я изкашля. Можеше да се отърве от гнусното усещане само ако стане и тръгне. Колкото и да натежаваше умората, не му се спеше. Вали се изправи.

Подгони го подобие на досадата, изпитвана, когато си затворен между стените от дълга зимна буря, само че усилена многократно.

Отиде в дъното на стаята, взе меча и торбата и тръгна. Никой не излезе след него — всички се занимаваха с Диса или зяпаха как други се грижат за нея.

Навън бе настъпил дългият здрач на северното лято. В бледото сребристо небе голямата луна висеше до една-единствена ярка звезда. Вали забеляза, че луната вече не е пълна. Имаше по-малко от месец, за да спаси Адисла.

Голяма врана прехвърчаше от дърво на дърво и тялото на Вали сякаш се отзова на полета й. Изтощен до затъпяване, той сякаш се гледаше отстрани как закрачи на изток край брега на фиорда. Май само движението напред успяваше да спре пристъпите на гадене. После като че съвсем забрави, че върви нанякъде.

Крачеше по навик, без да се ориентира, и когато пое по пътя, отдалечаващ се от селото, не осъзнаваше какво има наоколо. Улисваше се в мисли за Адисла, за Диса и за студените очи на онази твар, която надничаше от нея. Не забелязваше къде е, докато не се събуди.

Надигна се, изтръска капките от себе си и се огледа. Тревата беше смачкана. Явно бе спал на това място. Пак се здрачаваше. Погледна към торбата и меча, после се взря в далечината. Тъмносин планински хребет разцепваше хоризонта. Знаеше, че трябва да тръгне натам. Още му се гадеше и той реши, че няма да се мъчи с храна, просто ще върви, докато не намери своя човек вълк.

Стоеше високо на единия стръмен склон в долина. На няколко крачки от него беше ръбът на отвесна канара. Пристъпи към ръба и надникна. Двама конници бяха спрели за нощувка под гъстите клони на елша, вече бяха застлали одеяла и разпалваха малък огън.

Единият беше Хогни, вестоносецът на Аутун. Вали пак огледа планините. С кон щеше да съкрати наполовина пътуването. Смътно се досещаше, че е омагьосан, и се зачуди дали затова мислите му се проясниха изведнъж. Дали заклинанието или онзи, който го направляваше чрез заклинанието, искаше от него да си намери кон, за да продължи по-бързо?

Двамата долу не го виждаха. Хрумна му просто да слезе по склона и да им заповяда да му дадат конете си. Все пак тези мъже служеха на баща му, затова трябваше да се подчинят и на своя княз. Но тъкмо баща му бе заповядал Вали да изпита силите си срещу мъжете вълци. Тези двамата щяха ли да му отстъпят конете си? И какво би им попречило да го убият веднага? И други можеха да претендират за трона на Аутун — разни братовчеди и чичовци. Ако двамата долу бяха на страната на претендент, защо да не го намушкат с копие и да се приберат вкъщи, все едно нищо не се е случило?

Опипа неволно меча си. После легна по корем и зачака те да заспят.