М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (21)

21.
Вирът на удавените

Разбира се, той бе идвал при вира на удавените. Намираше се в дълбока падина сред ниските хълмове над стопанството на Йодис. Някога пленници и жертви били изпращани при боговете в тресавището Гринмир, но тук не бе умирал никой, откакто княгинята потърсила отговори. Децата обаче знаеха с какво се слави това място, говореше се, че нощем призраци на отдавна мъртви крале и воини витаели край водата.

Вали мръзнеше, докато седеше и чакаше Хогни и Ори. Дали потръпваше от ветреца откъм морето или заради нещо дълбоко в самия него? Колко хора бяха умрели тук и за какво? Места като тресавището наистина ли носеха отпечатъка на смъртта, на която ставаха свидетели, или просто настръхваше от детски спомени, отгласи на истории, с които се развличаха в дългите зимни нощи чрез страха и вълнението?

Сега му беше много студено. Облаци се трупаха откъм морето, придаваха на небето железен оттенък и ръсеха дъжд. Съжали, че не си взе наметалото, но се сети, че скоро го чака много по-лош студ. Пък и какво ли значение имаха тези неудобства? Адисла имаше ли наметало, за да я пази от дъжда на онзи кораб? Какво ли й се случваше? Не можа да се насили да мисли за това. Зарече се, че за всяка несгода или гавра, които й навлекат нейните мъчители, ще страдат сто пъти по-лошо. Закле се, че докато не я срещне отново, никаква болка няма да го уплаши. Не би могъл да изпита по-тежко страдание от онова в мига, когато я видя на бойния кораб.

— Господарю, голяма победа!

Ръка на рамото му. Беше Хогни.

— Датчаните избягаха — добави Ори, — и заслугата е твоя.

— Славата може да почака — отвърна Вали и кимна към водата. — Предстои ми друга битка.

Напомняше си, че това е обикновен вир, който ще използва подобно на рало или меч.

Хогни и Ори се вторачиха в примката, която Йодис връзваше — символа на Один, тройния плъзгащ се възел, ако можеше да се нарече така. Огърлицата на мъртвия властител се плъзгаше само в едната посока. Затегнеш ли примката, или я сваляш с нож, или изобщо не я сваляш. Двамата мъже се спогледаха.

— Ще търсиш отговори от боговете, тъй ли? — попита Ори.

— Искам да науча къде е Адисла. Знаете ли по-добър начин?

— Ще я отведат в двора на Хаарик.

— Може би да, а може би не. Могат да я продадат в Хейтабир или на всеки друг пазар по пътя. Или да я дадат на някоя наемник като отплата. Има и друго…

Не му се искаше да изрече на глас догадката си, защото беше твърде странна. Спомни си онзи особняк с четириъгълната шапка. За какво бе дошъл? А и вече бе осъзнал какво означаваха думите на Дренги.

— Искали са да я отведат, търсели са я. Викали са името й — сподели той с Хогни и Ори.

— Защо?

Вали сви рамене. Каквато и участ да предстоеше на Адисла, нямаше да бъде обикновена робиня. Не можеше да обясни откъде е сигурен. Знаеше само, че остава съвсем малко време и не може да си позволи грешки.

— Това е най-добрият начин — изтъкна Вали.

Хогни кимна.

— Направих същото и за твоя баща.

— Какво?!

— Има място в Желязната гора, на четири дни път от неговата зала. Пророчески вир като този. Баща ти зададе въпроси там.

— Как?

— Както ще го направиш и ти.

Хогни погледна намотаното въже.

— А той намери ли отговори?

— Тогава започнаха най-лошите затруднения — промълви Хогни.

— Кога се случи?

— Преди четири години. Отдавна не беше добре, но…

Срамът като че не позволи на Хогни да довърши изречението.

— Той не се завърна от гората — обади се Ори.

— Не разбирам — призна Вали.

— Баща ти живее сам в Желязната гора — обясни Хогни. — Избра живота на мистик.

Заваля по-силно, внезапен бурен порив от морето с бързината на птица.

— Хората казват, че Один му говори в гората, дава му силата си.

— Хората ли го казват, или майка ми?

Никой от двамата не отговори. Значи беше по-зле, отколкото Вали си представяше. Подозренията, че Аутун си е изгубил ума, щяха да бъдат същинско бедствие за Ордата. Кралят имаше повече врагове от всеки друг сред живите. Но сега нямаше време да мисли за това. Вали се вгледа в тъмната вода и изопна шия напред, докато събираше смелост.

— Започвайте — нареди той.

Йодис поиска от Ори да върже китките и глезените на Вали, докато тя нагласи примката на шията му.

— Така ли го направи и господарят Аутун? — попита младежът.

Йодис като че знаеше какво да стори, но безпокойството подхранваше неговата неувереност.

— Той изрече посвещение към Один, преди да се потопи — отговори му Ори.

Вали се ухили.

— Е, щом вече съм вързан, може би подобава да се посветя на вързан бог. Господарю Локи, когото боговете изтезаваха, напътствай ме към видението, от което се нуждая.

— Господарю, не бива да призоваваш онзи бог — възрази Ори.

— Нима е по-добре да разчитам на Один?

— Е, не. Може да се разчита на Фрейр за чукане, на Тир за битки и на Тор за чукане, битки и дъжд, та да се измиеш накрая… Други богове не са ти нужни.

— Один е бог на кралете — напомни Вали, — нали така ни учат?

— И на безумните берсерки — добави Ори. — Да ме прощаваш, господарю, но е самата истина. Щом ще се бия, искам да знам, че моят бог е на моя страна, а няма да ме зареже, ако го прихване нещо. Один си е коварен бог. Почитам господаря Один и неговите крале и безумци, но няма да го призова. Нито пък онзи, чието име изрече ти.

Ори стегна въжето около глезените на княза, който му каза:

— Локи е враг на боговете, а не на хората. Кога си чувал да е сторил зло на хора? Убива великани, убива богове, но на хората или помага, или поне не им вреди.

Йодис се намеси:

— Това е ритуал на Один. Той е господарят на обесените. Той е богът, дал едното си око за мъдростта от водите на извора. Ако искаш помощ, ще призовеш него. И да не го призовеш сега, ще го направиш, когато си вътре, повярвай ми.

Тя сложи примката на шията му.

— Заклел съм се да не моля този бог за нищо — заяви твърдоглаво Вали.

— Или ще го помолиш, или ще умреш.

Йодис нагласи примката делово, сякаш приглаждаше туниката на детето си, преди да го изпрати на пазара.

— Да се надяваме, че няма да я използваме — промърмори тя. — Стой далече от тварите на мрака. Говори само с бога.

— Как ще ги различа?

— Нямам представа — призна тя. — Майка Диса все казваше, че магията е гатанка, а не готварска рецепта.

Вали кимна. Както беше вързан, не можеше да пази равновесие. Тя донагласи примката и го целуна по челото.

— Отнесете го до средата на тресавището.

Хогни и Ори вдигнаха Вали, но им беше трудно да го носят двамата. Накрая Хогни го метна на рамо и тръгна по жвакащата земя към водата, а пред него Ори опитваше има ли къде да стъпи. Спряха в средата. Хогни смъкна Вали и го задържа прав. Водата беше ледена и им стигаше до коланите. Вали трепереше.

— Да призова ли аз Один? — предложи Хогни.

Йодис тръсна глава.

— Князът трябва да го призове. Ти си мълчи. Ако богът се яви, да не се наложи да го молиш на колене да си отиде. Готов ли си, Вали?

— Да.

— Потопете го и не пускайте, докато не ви кажа да го извадите — нареди Йодис. — Хогни, ти го задържай под водата, а ти, Ори, дръж въжето. Нека ножовете са ви подръка. Той ще доближи адските порти и ако нещо го обладае там, няма да го оставим жив в този свят. Защото така се раждат блатните чудовища.

Тримата мъже се спогледаха.

— Ако е нужно да ме убиете, направете го — успокои ги Вали. — Няма да ви смятам за убийци на сродник, майка Йодис е свидетелка на думите ми.

— Щом е тъй, господарю, сядай във водата — каза Хогни.

Първия път беше най-лесно. Вали просто остави краката си да се подгънат и полегна назад в тресавището, сякаш се отпускаше в морето насред летен ден. Затвори очи и не видя как тъмната вода се сключва над него. Паниката се забави още няколко удара на сърцето. Отначало му се струваше, че не е самият той, а само наблюдава — още не бе вникнал в опасността и се заблуждаваше, че е лесно да се изправи. После страхът се стовари върху него като морски прибой. Отчаяно се нуждаеше от въздух. Напъна се да стане, не можа и се помъчи да седне. Някой го натискаше с ботуш по гърдите. Чуваше променени гласове откъм повърхността и трудно устоя на желанието да им извика. Загърчи се и изпълзя изпод ботуша, понечи да застане на колене, но тласък отстрани го обърна по корем. Някой опъваше ръцете му, след това коленичи или седна върху него. Хогни и Ори изпълняваха обещанието си — помагаха му да остане под водата.

Бореше се да задържи въздуха в дробовете си. Ужасът го смазваше и чувстваше, че се дави в страха също както във водата. Въжетата не се разхлабваха, натискът върху гърба и краката му беше непреодолим, почти като част от тялото му, сякаш се превърна в толкова тежък великан, че силите не му стигаха да помръдне.

Не успяваше да махне въжетата, да се освободи. Вали се напрягаше да помни, че сам избра да бъде тук, че искаше това, но напразно. Завладя го животински ужас, който не търпеше възражения, и Вали започна да напъва към повърхността. Отвори очи, за да потърси светлината, но в мътната вода виждаше не по-добре, отколкото със стиснати клепачи. Волята му поддаде и той вдиша. Плю, закашля се и гърлото му се сви в спазъм. Изгаряше от желание да се раздвижи, но вече не можеше, колкото и да риташе мислено. Жаждата за въздух беше като уловена в капана на главата му и блъскаше да изскочи. Вали продължаваше да се бори, паниката потисна дори отчаянието.

А после със същата внезапност ужасът изчезна и се почувства умиротворен, все едно всякакви грижи, тегоби и страхове бяха лишени от смисъл дреболии пред покоя, споходил го подобно на майчина целувка по челото на заспиващо дете.

Светлина. И шум, силни удари и усещане за движение. Тревата беше студена. Някой го пляскаше по тила. Опита да се защити, но ръцете му бяха вързани. Лице се проясни пред очите му — Йодис.

— Нищо ли?

Вали кашляше и пръскаше вода и слуз от носа и устата си.

— Нищо.

— Нуждаеш ли се от почивка?

Вали мислеше какво преживява Адисла в дракара на датчаните.

— Никаква почивка.

Трудно избута думите от гърлото си, пресъхнало и продрано. Мускулите му подскачаха по костите от силното треперене.

— Потопете го отново — заповяда Йодис.

За Вали времето стана гъвкаво, податливо като парче кожа, което можеш да разтягаш или да свиваш, като къс желязо в ковачница, нагряван и охлаждан, огъван и изправян. Във водата всеки удар на сърцето се проточваше по цяла година. Щом го извадеха, слънцето сякаш подскачаше нагоре-надолу подобно на метнат плосък камък над водата. Колкото и силна да беше волята му, Вали си даваше отдих. Отначало го развързваха, докато почиваше. После престанаха. Вали можеше да каже: „Върнете ме във водата“. Но тялото му не беше способно да допусне това и с всеки следващ път се боричкаше по-настървено. В началото успяваше да се владее, докато не го отнесат в средата на тресавището. Ден по-късно се съпротивяваше и извън водата. За него тресавището вече беше средоточие на ужаса, а нямаше видения, нямаше прозрения или откровения. Само страшна черна вода, която го покриваше, натиск отвътре, докато въздухът напираше да изскочи от дробовете, и натиск отвън, докато водата напираше да нахлуе в гърлото му. Струваше му се, че тежка чернилка дърпа мозъка му, и то повече отляво, а това неравновесие му причиняваше главоболие, от каквото не бе страдал досега. Гърлото му се възпали, едва говореше.

Нямаше тълпа, дошла да види магията. След бягството на датчаните хората от рода Ригир се събираха да поменат мъртвите и да се грижат за ранените или си седяха у дома с децата зад залостените врати. Само Адисла бе отвлечена, но загинаха десет души, а ранените бяха още повече. Хората пиеха, но не на пиршества, а с надеждата да уталожат мъката и да си спомнят само за славните мигове. Единствено Браги и децата на Йодис идваха да гледат как Вали страда.

Йодис изпрати момичето си да донесе супа, обаче Вали не можеше да пие. Гърлото му се бе свило, затова само трепереше премръзнал и гладен в почивките между давенето. През първия ден успя да се потопи дванайсет пъти. През втория — четири пъти. На третия ден липсата на сън притъпи силата на преживяването и той се насили да влезе във водата осем пъти. Привечер започна да вижда.

Докато се давеше в тъмната вода, Вали беше и на друго място, освен в тресавището. Пак студено място, но нито мокро, нито тъмно. В този повратен миг между паниката и покоя на давенето той се озоваваше в наглед блещукащ тунел, чиито скални стени излъчваха мека, чужда светлина. Вали беше убеден, че има още някого, но не знаеше кой е с него. Долавяше присъствието като мелодичен звук, като настроение или мисъл. Никога не му се бе случвало подобно нещо. Докосваше съзнание, което му напомняше за река, винаги променлива и винаги същата. И също като река имаше течения, които можеха да го завлекат надолу.

И когато го извадиха от водата, видя не Ори и Хогни, а онзи непознат червенокос мъж с наметало от орлови пера, който го вдигна в чистия студен въздух. И чу може би познат глас:

— Отдай се напълно.

Мъжът изчезна, а Вали вече не издържаше. Знаеше какво е нужно. Не можеш да стигнеш до портата на смъртта, ако още се озърташ към живота. Трябваше да пристъпи дръзко напред. Представата го споходи не с думи, а като потребност, като стремежа на затворник към свободата. Нещо го сковаваше и беше необходимо да счупи оковите.

Двамата мъже го издърпаха нагоре и той се отпусна в ръцете им като провиснал стрък.

— Господарю — каза му Ори, — ти се опита. Няма нищо за тебе тук.

— Не — възрази Вали, макар че по-скоро изкашля думата.

Хогни и Ори го понесоха към брега.

— Не.

Спряха.

— Какво, господарю?

Вали се застави да говори, насили бодящите си дробове да изтласкат въздух през затвореното гърло, за да изрече думите. Беше слаб и изтощен, трябваше да сложи край на това страдание на всяка цена. Откъм морето тръбяха рогове и се надигаше гълчава. Двубрадия се завръщаше. Това не означаваше нищо за Вали.

— Не ме вадете — изхриптя той.

— Решил си да умреш ли?

— Водата… — смънка Вали.

Нямаше обяснение. Небето беше пещера, почерняла от дъжда, а светлината — неестествена, подземно сияние като в онзи тунел. Усещаше всичко приглушено, сякаш мракът на тресавището не го пускаше.

— Бълнуваш, господарю — увещаваше го Хогни. — Майко Йодис, той казва пак да го потопим.

Йодис потрепваше с крак. Погледна през рамо към морето, мислеше за момичето на датския кораб. Разбира се, князът щеше да бъде изваден от тресавището накрая, но дали не беше време да остане под водата за дълго? Много по-дълго.

— Правете каквото ви казва — каза тя.

Сега пък Хогни и Ори се подвоумиха, но Вали взе решението вместо тях. С последния остатък от силите си той се хвърли обратно във водата.