М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (3)

3.
Нощен гост

Името на майката беше Сайтада и някога тя се отличаваше с красотата си. Продадоха я още като дете, след като я отвлякоха от земите на нейния народ. Тогава името й беше Бадб. Щом порасна малко, събуди похотта на собственика си — някакъв ковач. Той беше щедър мъж и му харесваше да я предлага и на приятелите си. Когато стана на тринайсет години, тя прокле хубостта си, грабна нажежено желязо от ковачницата и го притисна към лицето си.

Ковачът се вбеси. Идеше му да я пребие, но незнайно защо не можа да вдигне ръка срещу нея. Искаше му се и да я прегърне, да я целуне, да й обещае, че всичко ще се нареди добре, но си даде сметка, че момичето повече няма да го допусне до себе си, освен насила. Откакто я притежаваше, той вярваше, че нещо ги свързва, че въпреки сълзите и писъците, въпреки по-късното й начумерено мълчание тя го чувства близък, дори е привързана към него. Но сега на лицето й пламтеше белегът на всичко, което й бе сторил. Като всеки страхливец той не искаше да понася вечното напомняне. Затова просто я заведе на пазара. Въпреки треската от възпалената рана тя запомни онова място, където стоя сред кози и свине, стъпила във вонящата кал, опипвана и оглеждана в тази смрад и накрая продадена.

— Тази ще е — посочи я жената на един селянин, която по здрач също можеше да бъде сбъркана с изправена на задните си крака свиня. — Много е подходяща за нас.

Селянинът, чиито години се трупаха, без да прояснят разума или да уталожат страстите, се зарадва много. Ако я гледаше само от едната страна, щеше да се наслаждава на рядка красота. Но после се взря в окото и всичко това веднага стана немислимо. Засрами се от желанията си и съжали момичето.

— Да, тя ще бъде добра прислужница — съгласи се той с жена си.

Двамата я попитаха за името й. Тя искаше да се откъсне от недораслото озлочестено момиче с хубавото лице, затова избра друго от имената, обичайни сред нейния народ — Сайтада.

Селянката я предпочете заради страшната й външност от боязън мъжът й да не се прехласне по някоя по-привлекателна. Знаеше, че дори такава рана не би отблъснала мъж, защото обземе ли го похотта, той се превръща в животно и дребно уродство няма да го възпре. Подутото око обаче сякаш надничаше в душата и излагаше на показ греховете. Срамът щеше да укротява мъжа й. Селянката си рече, че няма мъж, който да е бил пронизан от този поглед и да се утеши, че мръсните му помисли ще останат безнаказани.

Тази жена разбираше от лечителство, погрижи се за разраненото лице на момичето, като го налагаше с лапа от зарасличе и лайка. Нямаше свои деца, затова обсипваше прислужницата си с грижи, сресваше и сплиташе косата й, уши за нея хубава рокля и дори й позволи да спи в собствено легло. В тяхната къща Сайтада беше най-щастлива, но даде обет да не се сближава с мъж. Спазваше го, докато не стана на седемнайсет.

В деня, когато щеше да се отметне от обета, един от съседите намина да ги предупреди, че се е появил вълк, колкото и да беше необичайно. Загубил три овце предишната нощ. В тази местност с разположени нагъсто малки стопанства рядко се мяркаха вълци, защото струпването на толкова хора ги плашеше. Затова селяните нямаха опит в справянето с такава заплаха.

Сайтада, господарят й и жена му прибраха добитъка в обора до кочината и зачакаха настръхнали нощта, като разчитаха на кучетата и едно копие. Ако не си ловец, опитен в залагането на капани, има два начина да се бориш с вълка. Единият е да запалиш факлите и да пееш гръмогласно с надеждата, че шумът ще го отпъди. Другият е да го дебнеш и да го убиеш с копието. И от двата няма полза, но поне ще се утешаваш, че правиш нещо. Ако се съберете мнозина и подгоните вълка, той просто ще се изсули и ще си опита късмета на другия ден. Ако решиш да го чакаш, той ще чака по-дълго, докато не се умориш, та да те налегне дрямка. За да хванеш вълк, са нужни хитрост и капан — на селянина липсваха и двете.

Стопанинът предпочиташе да си отспи и искаше тази разправия да свърши по-скоро, затова нареди на жените да мълчат. Самият той обаче трудно пазеше тишина, толкова харесваше тежестта на копието в ръцете си. Мнозина мъже, на които никога не се е налагало да влизат в битка, обичат оръжието. Искат да го държат, да проверяват колко е уравновесено и да си представят как поразява врага, щом настъпи мигът за това. У всеки страхливец има и убиец, който се спотайва до първия сгоден случай, когато няма да е заплашен от възмездие. Такъв беше и този селянин. Седеше в топлата нощ и осъзнаваше постепенно колко важен го прави копието. Стана приказлив.

— Когато бях момче, хората говореха, че никой не мята копието по-добре от мен.

Жена му изви очи към небето от досада, твърде често бе търпяла самохвалството му, когато той си пийнеше.

— Нали уж щяхме да чакаме вълка тихо…

— Само казвам, че ако се бях родил с по-добро потекло, щях да стана могъщ воин. Като момче боравех добре с оръжията. Един ден самият граф ме видя и подхвърли, че съжалява, дето и половината му бойци не стреляли с лък като мен. Много ме биваше…

Изведнъж затвори уста. Между дърветата до стопанството сякаш пламнаха две огромни очи — не вълк, ами някакво адско изчадие.

Селянинът полека се премести зад робинята си. Тя не трепна, защото бе понасяла и по-голямо зло, отколкото един вълк можеше да й причини.

— Това не е обикновен вълк — промълви жената на стопанина.

— Вдигай тревога — подкани я мъжът. — Доведи помощ, доведи помощ!

— Ти доведи помощ — сопна се тя. — Ти си мъжът тук.

— Ако шавна, може да ме види — изсъска той.

— И аз ако шавна, може да ме види — изсъска и тя.

— Аз трябва да обработвам земята. Иначе кой ще храни горката Сайтада?

— Аз ще отида да повикам помощ — предложи момичето.

— Твърде късно е. Вълкът е сред вас — изрече глас наблизо.

Тримата се обърнаха, но отначало не видяха никого. Изведнъж на звездната светлина един младеж на двайсетина години се открои толкова ярко, че се изумиха как не са го забелязали. Той беше поразително красив, строен и дългокрак. Струваше им се, че привлича лунните лъчи към себе си, а мускулите му играеха като вълнички по сребристо море. Още миг-два не забелязаха, че е почти гол. Покриваше го само огромна, кървава вълча кожа на гърба, а той бе провесил палаво едната задна лапа на звяра пред онези части на тялото си, които монахините отбягват толкова старателно. Рижавата му коса стърчеше.

— Кълна се в Христовите рани! — възкликна селянинът. — Така ме стресна, че щях да изскоча от кожата си…

— Е, аз пък изскочих от моята — отвърна непознатият, отмести за миг лапата и пак се прикри с нея.

— Как смееш да се показваш така пред жена ми! — възмути се селянинът, който умееше да бъде благочестив, ако му е изгодно.

— Брей, бързо забрави вълка зад себе си… — каза му странникът.

— Къде?! — сепна се стопанинът. — Ох, Господи, онези очи!

Искаше му се да избяга, но с мрачно пламтящите очи в гората и страшния младеж до него нямаше къде да се дене. Мозъкът му изчерпи идеите си какво да прави с тялото и селянинът просто тупна на земята.

— Не са очи — увери го непознатият. — Обикновени факли, оставени от някой пътник с добро сърце.

Стопанинът се вторачи. Вече беше очевидно — просто факли и нищо друго.

— И аз тъй си помислих — изломоти той.

— Огън… — промълви бледият младеж. — С него държиш вълка настрана.

Той отиде в гората и се върна със запалените факли. Сега бе вързал задните лапи на вълчата кожа пред слабините си.

— Покрих змията, която изкушила Ева. — Държеше факлите и оглеждаше селяните. — Стопанин, неговата хубавичка свинка и… коя ли е тази красавица? Тя май знае по-добре от тебе, че тъкмо с огън държиш вълка настрана.

Странникът вдигна длан към брадичката на Сайтада и се взря в белега на лицето й. Думите му не я засегнаха, защото мъжкото пренебрежение не означаваше нищо за нея. Той полека обърна към себе си непокътнатата половина на лицето й.

— Такава хубост е ужасно нещо — отсъди младежът, — защото никакъв щит не може да отклони стрелите й.

— Присмиваш ми се — отвърна Сайтада, — но аз се радвам. Значи няма да ми посягаш.

— О, ти си по-прекрасна за мен от всяка друга жена на света. Ти изтръгна вълната от ръцете на орисниците и изпреде цяло кълбо от нея.

— Хубаво говориш — вметна селянинът.

— Голяма похвала от устата на такъв съдник — поклони се странникът.

— Сега пък се присмиваш на мен! — възкликна селянинът, който подобно на повечето възрастни мъже предпочиташе да чува само думите в разговора, които се отнасяха за него. — Някога метнах копието през цяла ливада. И то дори се заби точно както трябва в земята.

— Не се безпокой, стопанке — обърна се непознатият към жена му. — Ще се присмея и на тебе, щом приключа със съпруга ти, но как да приключа с такъв като него? Не, стопанке, нищо не те заплашва, присмехът към него няма край.

— А какво ще кажеш за вълка? — помъчи се да го разсее селянинът, чиято глава малко се размъти след появата на странника, макар че не бе посмял да пие много тази вечер.

— Аз убих онзи нощен гост, онзи свободен горски бродник, онзи космат благородник, о, селянино, о, тъпкачо на говна, о, закрепостено нищожество. Но той разкъса дрехите ми. Ще ми заемеш ли някои от своите, за да покрия с тях великолепието, което свещениците биха нарекли наш срам?

— Щом си убил вълка — а в това се убеждавам с очите си, — дължа ти поне едно наметало. В къщата имам едно, което ми е служило много зими.

— Предпочитам скъпото, което си сложил на раменете си. Изтъкано е от най-прелестната ръка, държала хурка някога.

— Изтъкано е от мен — обади се Сайтада.

— Знам, господарке — каза й младежът с дълбок поклон.

— Тя не е господарка, а робиня — натърти селянинът.

— Тя е по-свободна, отколкото ти някога ще бъдеш — увери го непознатият. — Я ми дай своето наметало, преди да съм съдрал кожата от гърба ти, за да се увия с нея.

Думите на странника сякаш изцвърчаха в ума на стопанина. Струваше му се, че се пържи във всичките си самохвалства и недостатъци. Изпълни заповедта. А бледият мъж протегна ръка към Сайтада. Привидя й се, че около нея заиграха светли точици като мънички сребърни кълба, които заблещукаха подобно на роса по паяжина. Той се загърна в изтъканото от нея наметало и запя:

„Наполовина хубава е тя като луната

и покорител лунен тя ще ни роди.

О, слънцето по пладне потъмнява

и в сънищата му вълкът ще се яви.“

Последните думи като че го развеселиха безмерно и той се разкикоти така, че Сайтада можеше само да стори същото като дете, научило неприлична тайна. Кискането напираше в нея и тя помисли, че няма да спре никога.

Но после спря и нощта притихна. Всичко се бе променило завинаги. На Сайтада й изглеждаше, че стои насред поляна, окъпана в сребристата светлина на блеснала луна.

— Виж красотата на дрехата, която си направила — каза й странникът.

И той стоеше пред нея, но наметалото не приличаше на изтъканото от нея, а беше от пера или може би сребърни пламъчета, или само от искрици. То го обгръщаше и издигаше малко над земята. Стопанинът и жена му не се виждаха никъде.

— Никога не си била обичана — рече й странникът.

— Не съм, благородни господине — съгласи се тя.

— И до този миг не си допускала, че можеш да бъдеш обичана.

— Не съм.

— Аз мога да обичам само подобните на тебе — съобщи й той. — Кой би могъл да обича князете и героите с техните убийства и войни?

— Не познавам князе и герои, господине.

— Само почакай. Ще ти скоминясат зъбите от тях. — Странникът й се усмихна. — Ти, мила моя, си съвършена.

— Лицето ми не е, господине.

— Избрала си несъвършенството — какво може да бъде по-съвършено от това? Прозряла си, че твоето несъвършенство е в съвършенството, и си го поправила, като си се белязала с несъвършенство, и така отново си станала съвършена. Логиката в това е несъвършено безупречна.

Той стъпи на земята и наметалото се превърна в постеля от бял пух, покрила поляната като дълбока зимна пряспа. Сайтада легна на нея. Дотогава познаваше само усещането от сламеника и сега й беше толкова приятно, че се замая.

Странникът заговори отново:

— Опитват се да надминат другите, да бъдат великолепни, за да ги възпяват скалдите. Всички се занимават с това. А не е ли най-доброто да плюеш на отреденото ти от боговете и да се опълчиш на съдбата си?

— Постъпих тъй, защото не исках да извличат от мен дори още миг удоволствие.

— Те вече няма да получават удоволствие. Желаеш ли да научиш участта им?

— Ако е лоша.

— Отплатих им се — каза прекрасният сияещ бог. Сайтада вече беше уверена, че стоящият пред нея не е смъртен. — Да беше видяла лицето на ковача, когато му проговорих от огъня и той изля топилнята върху слабините си. Сега пак си е извадил чепа от гащите, но причината е друга, повярвай ми. Благодарна ли си ми?

— Не е достатъчно — възрази Сайтада.

Той изпъна ръка и тя видя заспалия ковач. Лицето му беше бледо и измъчено, но нещо й пречеше да го види добре. Имаше дим. Сламеният покрив гореше. Ковачът се събуди и опита да стане от леглото, но не можеше заради раните си. Сайтада го гледаше как се уплаши до полуда, когато пожарът се разгоря.

Тя се усмихваше.

— Ти си сила, госпожо, истинска сила — увери я богът. — Елфите те прославят в песни, а джуджетата под земята се отчайват, защото знаят, че с цялото си майсторство няма да създадат нищо, което е достойно да се сравни с безпределната ти хубост.

— Ще ми се да науча името ти, господине — промълви Сайтада.

Поглъщаше я странно чувство, каквото мъж не бе събуждал у нея — любов като бледата представа в ума й, настойчива и неизчерпаема, може би каквато нейната забравена майка бе изпитвала към своето момиченце.

— Името ми? — повтори странникът. — Име ли? И моето великолепие досущ като твоето не може да се побере в едно-единствено име. Първо трябва да ме опознаеш по-добре. Трябва да видиш срещу какво съм изправен.

На поляната замириса на кръв и огън. Заехтяха тежки удари като в ковачница, но умножени хилядократно — метал по метал, метал по дърво. Сайтада се досети инстинктивно, че чува шума на битка. В края на поляната стоеше висок сивокос и брадат мъж с широкопола шапка. Имаше превръзка на едното око, а два огромни вълка лежаха до краката му, зъбите им бяха остри като кинжали. Лицето на мъжа имаше плашещо изражение. Сайтада го бе виждала и преди. Такива ставаха лицата на мъжете, когато гледаха бой на петли или насъскваха две кучета да се разкъсат взаимно. Такива бяха приятелите на ковача, когато я притискаха на земята — насладата от насилието и жаждата да я изпитат отново и отново.

— Виж Один, повелителя на боговете, обзет от ламтежите си — каза странникът. — Виж колко е ненаситен да знае, да поглъща, да властва. Татко, откажи се!

Старецът не продума, стоеше като замръзнал със злорадата си усмивка. Странникът отиде при него и го перна с пръст по носа, но онзи не помръдна.

— Готов е да излапа света! — възкликна младият бог. — Иска да го опознае целия, да схруска всяка загадка, докато цялото сътворение не му стане покорно. Луд е, от мен да знаеш. Пил е на воля от извора на знанието, но водата кипнала върху жаравата на ненаситността и му сварила мозъка. А той иска да знае — още и още…

— Аз пък бих искала да забравя — обади се Сайтада.

— Разбира се. Това е единственото разумно желание. Тъкмо незнанието придава хубост на света. Кой би искал да знае защо душата му пее, когато зърне огряна от слънцето роса по тревата в майско утро? Но онзи извратеняк иска. Нима желаеш да няма любов, старче Один, нима би обуздал дори тайните копнежи на едно момиче за чудесен младеж с коса като пламъци, нима би ги проснал на масата, за да ги очертаеш с карти и руни? Е, госпожо, според мен е добре да сритаме здраво по задника този лакомник за знание, това вечно гладно прасе за мъдрост. Какво ще кажеш?

— Да, господине — съгласи се Сайтада, макар че всъщност не го разбра.

Просто искаше да му угоди.

— Тогава да го направим ние двамата — подкани я странникът. — Искаш ли да опознаеш моите несъвършенства?

— Знам предостатъчно за мъжките несъвършенства, но си мисля, че ти не си човек.

— Ха, как ли можа да ти хрумне… — промърмори той.

А ярката луна позеленя и над поляната заподскачаха изумрудени светлинки. Старецът изчезна, после единият вълк, накрая и вторият — първо тялото му, след това главата. Остана езикът, който се прибра между зъбите и поляната опустя в миг.

— Искам те — промълви Сайтада.

— Това ни подсказва истината, нали? Не би могла да обичаш мъж, но обичаш мен…

— Обичам те — съгласи се тя.

Бледият бог я прегърна и целуна. Тя почувства как се разтваря в лунната светлина, в звездите на небето. Още по-странно беше как странникът попи всички нейни страхове и мечти, за да й ги върне по-сладки от мед с устните си.

Тя го притисна към себе си и заедно с телата сякаш се сляха и душите им. Изпълваше я парещ смях, мятащ се между злобата и необузданата наслада. Но в него имаше и обич. Усещаше се свързана с всяка земна твар, усещаше червеите в пръстта под себе си, гъмжащите от живот гори, а пустотата между звездите над нея беше прелестна. Светът беше скъпоценен, а боговете, присъстващи като тежест в тила й, боговете с тяхната кръвожадност и битки, изглеждаха нелепи, страшни и презрени.

Тя галеше кожата му, мокра от кръвта на одрания вълк. Червеното по бялата му кожа беше възхитително. Ръката й се обагри от вълча кръв. Сайтада облиза пръстите си и вкусът я прониза като мънички мехурчета, пукащи се от устата чак до коленете.

Сега вълчата глава покриваше лицето на бога. Той я гледаше със студени очи между клепачите на вълка. Езикът, показал се между зъбите на мъртвия звяр, беше дълъг и похотлив.

— Какво е името ти? — попита тя.

— Имената са като дрехи, госпожо. Имам много.

— И кое носиш тази нощ?

Богът се усмихна, думите й явно му харесаха. Докосна устните й с вълчата муцуна и каза:

— Името ми е Горест. Искаш ли да научиш още?

— Да — отвърна момичето, докато вдишваше неговото ухание на нещо красиво, необикновено и обгорено. — Искам да науча още.

Той близна устните й с езика си и прошепна:

— И твоето име е същото.

Сутринта странникът си бе отишъл заедно с разкошната вълча кожа. Едно особено камъче висеше на кожена връвчица, обгърнала шията на Сайтада. Нощният гост й бе казал, че това е талисман, знак на неговата привързаност и закрила. Май нямаше голяма полза от талисмана.

Всички животни бяха убити. И кучетата бяха мъртви. Обвиниха Сайтада, че е легнала със странника, докато вълкът прегризвал гърлата на прасетата. Жената на стопанина искаше да й прости, пак да й реше косата и да я нарича своя дъщеря. Но селянинът, добил смелост на дневна светлина без вълци наоколо, искаше да си отмъсти.

Продадоха я само с дрехите на гърба и камъчето на шията. Свещениците я купиха и й казаха, че трябва да превърне страданието си в добродетел. Когато научиха, че е бременна, възнамеряваха да й наложат покаяние, но не се престрашиха. Възпря ги може би талисманът, а може би окото, стигащо до всички техни грехове.

После дойде Аутун.

 

 

Все пак какво пропъди мислите на Аутун за убийство в онзи миг на кораба? Камъчето на шията й не беше нищо повече от парче чакъл с надраскана на него вълча глава. Дали не бе разпознал в рисунката знака на своя род, дали не се пробуди вкорененият страх, че тази чужденка може да му е сродница? Или пък просто я съжали.

Той се озърна на север към заснежените върхове, където щеше да се срещне с Гулвейг, планинската кралица на вещиците, онова лишено от разсъдък дете. Застана за пръв път пред нея миналото лято, а тогава тя не беше на повече от десет години. Аутун знаеше какви истории разказват за нея. Когато старата кралица на вещиците умирала, тя се явила на бащата на Гулвейг — воин на крал Халфдан Справедливия. Заповядала му да отведе бременната си съпруга при Тролската стена, за да роди там. Той си знаел, че не може да откаже, дал на вещиците новороденото момиче и бил благодарен за добрата сполука, която тази жертва щяла да донесе на рода му. Гулвейг изживяла тези години в мрака, попивала магията както децата на рибарите вдишват солта с морския вятър.

Аутун пак се вгледа в майката, прегърнала своите близнаци. Реши да я даде на вещиците. Избраното момче щеше да издържи и без кърмачка пътуването от Тролската стена до ръцете на жена му. Това момиче не знаеше езика на Аутун, никога нямаше да научи как е била решена съдбата на нейните деца. Не би могла да му навреди, докато прислужва на вещиците. Нямаше начин да избяга — никой не успяваше да влезе или да излезе от тяхната планина без водач. Така Аутун Безмилостния, опожарил пет града, пощади една обезобразена робиня, а не пожали своите сродници и с това предопредели участта си.

 

 

Когато стъпиха на брега, в лятната долина беше приятно, но Аутун не можеше да се радва на гледките. През целия си живот оставаше обсебен от необходимостта — вършеше нужното и повече не мислеше за миналото. Постъпваше безмилостно, но само за да постигне целите си. Колкото по-жалка гибел сполети враговете, толкова по-тежка дан би изтръгнал от други, без да насочи копие към тях. Но уродливото око на жената сякаш го следеше на всяка крачка и той не успяваше да се отърве от спомена за лицето на Варин малко преди смъртта, когато говореше за жена си. Реши да предаде думите му на вдовицата веднага след като остави детето в ръцете на своята съпруга.

От морския бряг до Тролската стена имаше речно русло и Аутун би предпочел да стигне дотам с лодка. Вещиците обаче бяха съборили достатъчно отломки в реката, за да я направят безполезна. Тръгнаха пеша.

Аутун накара жената да върви пред него, за да я наблюдава. Косата й се ветрееше свободно — забрадката, наложена й от монасите, бе захвърлена в морето. С опърпаното износено расо и твърде дългото наметало, принадлежало на Хела, тя приличаше на просякиня. И кралят не изглеждаше по-добре от нея с вкоравена от солта наметка и оръфаните си кожени дрехи на моряк. Той закрепи Лунния меч на гърба си, за да не се набива на очи. Знаеше, че из тези хълмове гъмжи от тролове и бандити, не искаше да се вижда отдалече колко е богат.

Не срещнаха свръхестествени противници, но на втория ден зърнаха в далечината трима конници, които яздеха насреща. Момичето веднага потърси скривалище — много похвално благоразумие според Аутун… за една жена. Кралят не помръдна от мястото си. Мъжете слязоха от седлата и тръгнаха към него, което показваше ясно, че са готови за насилие.

За да се разправиш с боец като Аутун Вълка, най-добре е да го дебнеш и да го заколиш, докато спи. Подхвърляне на хапливи думи и изпречване срещу него с присмехулното „Я да видим кой е пък тоя“ е лош избор. Аутун се бе поддал на неприсъщо за него униние и щеше да ги остави на мира, но един от тях го сграбчи за рамото. Кралят впи пръсти в китката му, за да не се откопчи онзи, отстъпи назад с левия крак, за да изопне ръката му, с плавно движение извади Лунния меч и отсече китката. Преди бандитът да осъзнае какво се е случило, Аутун замахна силно към крака му. Мъжът се свлече в нозете на краля, от раните му шуртеше кръв. Другите двама зяпаха невярващо Лунния меч. Сега знаеха на кого са се натъкнали. Толкова бяха слушали за Аутун Вълка, че все едно го познаваха отдавна. Нямаше съмнение, че в схватка с него можеха да намерят само смъртта си.

Побягнаха, но и на трийсет и пет години Аутун беше твърде бърз, за да му се изплъзнат. Погледът на краля не бе пропуснал скъпите им ризници. Мудни заради тежестта на метала, те умряха, преди да са изминали и двайсетина крачки.

Той избърса меча в дрехите им и се върна при Сайтада и ранения бандит. Извади бързо връв от кожа на тюлен и стегна осакатената ръка на мъжа, за да спре кървенето. Бандитът беше в несвяст и така беше по-добре според Аутун. Сайтада се загледа в двата трупа и изви глава към краля. Преди да се усети, той започна да обяснява, макар че тя нямаше как да разбере думите му:

— Ако ги бях оставил да избягат, щяха да се върнат, когато сме заспали, може би щяха да доведат още неколцина като тях. Те са лешояди. Не са купили конете си. Виждаш ли и ризниците им? Свалили са ги от труповете на смели глупаци, дошли да откраднат съкровищата на вещиците. А тези съкровища съществуват само за да примамват глупаците към смъртта им. Вещиците използват нещастниците в магиите си и накрая ги хвърлят от скалата.

Скалата… И сега я виждаха — огромна, макар че дотам им оставаха три дни път. Тролската стена, висока колкото хиляда мъже, застанали един върху друг. Чудовищна надвиснала канара, сякаш пренесена от нечий сън, непреодолимо препятствие, символ отвъд и над простото присъствие на тази плашеща грамада. Аутун се взираше в нея и си казваше, че човек не може да си представи как ще я изкачи, макар че той вече го бе правил. Вещиците не желаеха да разкриват други пътища към своите пещери. От другата страна планината беше още по-непристъпна, покрита с вечен лед и коварно податливи камънаци, а и пазена от покорни на вещиците племена.

Налагаше се да се катерят почти до върха, а после да влязат в пещерите. Аутун обаче знаеше, че не планината е най-трудното препятствие пред срещата му с кралицата, а самите вещици.