Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Върколаци срещу богове (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolfsangel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: М. Д. Лаклън

Заглавие: Капан за върколаци

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: „Полографюг“ — Хасково

Излязла от печат: 16.01.2012 г.

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-277-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8434

История

  1. — Добавяне

43.
Жертва

Вали… Името все още беше свързано с нещото, застанало срещу Адисла в черната кухина.

Колко трябва да се промениш, за да не бъдеш самият ти, а някой друг? Колко дъски трябва да смениш на някой кораб, преди да кажеш, че това е нов кораб?

От муцуната на Вали капеше кръвта на магьосниците, в главата му бушуваше уханието на тяхната уплаха, но щом намери Адисла, мярна се и предишното му аз, смътно и трудно различимо като далечен бряг през мараня. Тя беше момичето, което обикна от мига, в който се срещнаха. Потискаше другите впечатления — прекрасния аромат на страха й, сочната плът, дори скритата в нея заплаха. Тя беше различна от него като всички други твари, затова му изглеждаше враждебна и опасна.

— Не… — мънкаше Адисла. — Не…

Не виждаше нищо в тъмата, но така съществото ставаше още по-страшно с хриптящия си глас, с горещия си дъх.

— Намерих те, както се заклех — каза Вали. — Да се махнем от това място.

Адисла отстъпи назад и се пресегна към ръката на Фейлег.

— Какво си ти?

— Твоят любим. Вали.

Падналият ноайди стискаше зъби, но издаваше страданията си с приглушени стонове. Вали усещаше как болката на жреца го влече и го увещава да се засити. Мускулите му извличаха мощ от търсещия глад.

— Не ме доближавай! — изхриптя Адисла.

Тялото й се сгърчи, когато успя да се вкопчи във Фейлег. Вали виждаше двамата добре, устните му оголиха зъбите, краката му се напрегнаха за скок. Насили се да остане неподвижен.

— Това е той — обади се Фейлег. — Видях началото на преобразяваното му. Наистина е князът.

Адисла въртеше глава.

— Нека те отведа оттук — каза вълкът.

Адисла вдиша рязко и отстъпи още малко.

— Няма да дойда.

— По-добре с него, отколкото да гниеш във влагата и мрака — посъветва я Фейлег. — Върви. Ако ти е дошло времето да умреш, значи ще умреш.

— Страхувам се не от смъртта, а от него.

— Той е какъвто Норните са пожелали да бъде. А сега върви.

Но тя не помръдна. Фейлег я побутна напред. После уплахата помете всичко от съзнанието й, тя не се възпротиви, когато Вали я грабна. Тежестта й изобщо не му пречеше, той я вдигна до ръба на шахтата и се издърпа след нея с човешката си ръка. Трима ноайди стояха пред пещерата. Слънцето изгряваше зад тях, превръщаше стените на пещерата в пламтящо злато и открояваше Вали и товара му. Тримата пуснаха обтегнатите тетиви на лъковете си. Вали се завъртя с гръб към тях, за да предпази Адисла. Стрелите го удариха силно, но дори не пробиха кожата му. Вали пусна момичето на пода и се затича с ръмжене към тях. Жреците се пръснаха тичешком. Вали се върна при Адисла.

Тя се помъчи да намери сили — не заради себе си, а заради него.

— Помниш ли какъв беше?

— Помня онзи стрък ранилист, с който ме изпрати на първия ми набег. Помня те при реката, как слънчевите искри се стрелкаха по водата и как победи братята си в плуване от бряг до бряг. Помня как ме целуна, когато се видяхме за последен път. Аз те помня, Адисла, затова помня и себе си.

Тя се взираше в него. В изражението на муцуната, в наклона на главата откриваше своя Вали. Да, той беше, как можеше да се бои от него?

— Знаеш ли в какво си се превърнал? — попита Адисла.

Съществото наведе глава и изломоти:

— Сега съм нещо по-добро.

— Не, Вали, не си. Трябва да се върнеш при мен. Трябва да премахнем проклятието.

Фейлег се покатери по въжетата, пуснати от Лиеайболмай, и застана до нея.

А вълкът каза:

— Това е като благослов. Толкова съм силен, светът е толкова хубав.

— Имахме само един благослов и едно проклятие в живота си — възрази Адисла. — Аз имах тебе, ти — мен. Ти ме намери, сега и аз ще те намеря. Има магьосници, които ще ти помогнат. Ще им занесем даровете, които поискат, за да те спасят.

За Вали тялото на Адисла искреше от ухания. Натрапваше му се примамливата представа, че ще бъдат заедно завинаги, ако я изяде. Ще се слеят. Нима е възможна по-голяма близост? Не! Връзката й с него беше по-силна от глада. Любовта й го заля като студена вода върху нажежено желязо и превърна волята му в острие.

— Адисла, какво искаш да направя?

— Да чакаш тук, на острова.

— Не мога да се владея.

— Тогава нека ние изберем вместо тебе. Вали, това е и капан, и убежище. Слез долу и ни позволи да те задържим там. Ще намерим спасение за тебе, обещавам ти.

— Ще прегладнея.

— По-лошо е, ако заситиш глада си. Страданието ще те облагороди, а аз ти обещавам, любими, че то ще има край.

Огромният звяр склони глава в подобие на размисъл.

Вали усети полета на стрелата, но знаеше, че няма да го улучи. Не му хрумна, че може да улучи друг. Стрелата се заби в крака на Адисла, завъртя я и тя се свлече.

А стрелецът умря за Адисла — не заради стрелата, а за да задоволи Вали глада си с плът, която не беше от нейното тяло. Адисла се напрягаше да стане и измъчените й движения възпламениха вълчите му сетива, тласнаха го да я погълне.

Скочи към нея и замря, някогашният човек у него се бореше да запази живота й, но вълкът, в който почти се бе превърнал, кипеше от ярост заради тази пречка. Не. Да. Не. Да. Да!

Фейлег се блъсна в хълбока му, бъхтеше го с юмруци, за да отклони вниманието му от раненото момиче. Вълкът бавно изви глава към него.

Фейлег крещеше в отчаян опит да стигне някак до ума му.

— Изядеш ли и нея, няма връщане! След нея завинаги ще си такъв.

Кръв запълваше всичко в съзнанието на Вали. Поклащаше се и скимтеше над Адисла, докато потискаше влечението към нейните мъки.

Отдолу проехтя писък. Лиеайболмай искаше да се покатери при тях, но изкълчената ръка не издържа и той падна обратно. Вълкът се наведе рязко към Адисла. Тя усети дъха му по лицето си, зъбите опираха в шията й. Но Вали още беше в животинското туловище и го застави да се дръпне, събори Фейлег и се хвърли в шахтата при магьосника.

— Изгубен съм — промълви Вали не с вълче ръмжене, а с беззвучния глас на душата си — и никога няма да бъда намерен.

Лиеайболмай пълзеше в тъмата, за да се отдалечи от тази твар, която бе призовал. Знаеше, че е победен в битката с богинята, и съзнаваше дълга си.

— Затворете ни! — извика той. — Затворете ни!

Горе Фейлег се напъваше, но не можеше да помръдне плоския камък. Адисла се изправи, залитна и натисна камъка с цялата тежест на тялото си. Един ноайди дотича да им помогне.

Затъркаляха камъка покрай стената, на която беше опрян.

Адисла опря длани в ръба. Погледна надолу и две зелени очи отразиха светлината на изгряващото слънце. Бучащият глас закънтя в шахтата:

— Забрави ме.

Фейлег стовари каменната плоча върху дупката.