М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (31)

31.
План

Когато излезе от залата на Хеминг, Вали се натъкна на Браги и Фейлег, загледани в малкото пристанище.

— Хората на Хеминг май са прежаднели. Как мислиш, ще си наквасим ли и ние устите? — подхвърли Браги, щом князът застана до него.

По заповед на Скарди тъкмо сваляха веригата, за да пуснат малка лодка, натоварена с пет огромни винени бъчви. Браги обясни, че цялото селище говорело за тази доставка. Докато Вали бил при краля, дошло момче с вест от града. Велес Либор изпращал почтително благопожеланията си на владетеля. Към тях добавил и малко от най-хубавото си вино в знак на признателност за всички добрини, с които кралят обсипвал жителите на Хейтабир.

— Това е молба за прошка — досети се Вали.

— Няма спор — съгласи се Браги.

И двамата знаеха истинските подбуди за щедростта на Велес Либор — кралят бе научил, че търговецът не го е осведомил веднага за срещата си с княз от чужда страна. Не беше простъпка, заради която да увиснеш на въжето, но и нямаше да бъде забравена лесно. Щом Велес е успял да намери отнякъде хубаво вино, изпратил го е на краля, за да облекчи размишленията му как да постъпи с виновника.

— Ще се изненадам, ако не го принудят да си плати доста по-скъпо — сподели Браги. — Аутун би му отсякъл главата за подобен пропуск, ако се случи да е в лошо настроение.

— И би се показал глупак — намеси се Гирт, говорещият норвежки придворен, който бдеше над тях по време на престоя им тук. — Велес е най-добрият търговец в света. Плаща такава дан на краля, че с нея купуваме много брони и мечове. Я вижте! Това е скалдът Стирман! Къде ли го е намерил? Стирман! Ей, Стирман!

Мъжът тъкмо стъпваше на кея и размаха ръка. Висок и слаб, но с червендалестото лице на пияница, той носеше лирата си под мишница, без да е увита в нищо. Вали си каза, че този човек явно държи повече на славата си като скалд, а не на здравината на инструмента, с който си изкарва прехраната. Не бе срещал досега скалд, който да не е същият фукльо. Но пък те бяха едва ли не принудени да се държат така, за да успеят в своя занаят.

— Велес изпрати най-хубавата си лодка на изток, за да ме доведе — провикна се скалдът, — и настоя да придружа виното му дотук.

— История! Искаме история!

— Довечера, щом се напием достатъчно!

Пренесоха бъчвите на брега и неколцина мъже започнаха да ги търкалят нагоре към кралската зала. Отвсякъде идваха хора да видят Стирман. Вали бе срещал неколцина известни и тачени скалдове, но този тук сякаш приковаваше вниманието на околните. Гръмогласните молби от тълпата му подсказаха причината.

— Разкажи ни за Офейг Куция и Айвар Конския грездей!

Някакъв младеж извика:

— Ще те надприказваме на флитинг. Няма как да победиш в състезание по обиди, щом са те отгледали такъв женчо!

Скалдът се разсмя добродушно.

— Боя се от наддумването с тебе, млади приятелю — отвърна. — Топките ти все някога ще паднат и ако се случи по време на словесния ни двубой, шумът ще ме разсее.

За гъмжилото наоколо закачките им явно бяха много по-смешни, отколкото за Вали. Но щом този скалд беше майстор на флитинг, струваше си да го чуе. Хората се събираха отдалече, за да опитат остроумието си срещу такива като него. Някои казваха, че свестен скалд можел да надприказва стотина противници за една вечер и да посрами всеки с различна обида, обикновено в рими.

Князът отмести поглед към веригата и реката зад нея. Копнежът у него дори не се въплъщаваше в думи, оставаше подобие на глад, на болка в стомаха.

Трябваше да измисли как да се измъкне. Но дори да избягаше от селището, Хеминг би го издирил с лекота. По суша биха го възпрели или убили наплашени селяни. По вода щеше да му бъде по-лесно, но пак имаше опасности. Сам би могъл да се справи най-много с фейринг и въпреки това щеше да е много трудно. Морето не беше близо, а вятърът менеше често посоката си. Един дракар би го настигнал, преди да излезе в океана.

Върна се в сумрака на къщата и седна. Поне този път нямаше никого наоколо, дори жени. Всички бяха излезли да зяпат скалда. Вали си взе умърлушено малко варено месо от паницата. И тогава намери отговора.

Представлението на скалда вечерта му даваше шанс. Но да избяга не беше достатъчно, трябваше някак да предотврати потерята. Ако датчаните сметнат, че е мъртъв, няма да го преследват. Човекът вълк беше негов двойник. Вали потропваше с оглозганата кост по паницата и се напрягаше да измисли друг начин, за да се откаже от изникналата пред него възможност. Нищо не му хрумна. Принуден беше да убие Фейлег, да го облече в собствените си дрехи и чак тогава да се изсули. Дори така не беше сигурен в успеха — Хеминг би поискал да даде урок на всички, като издири убийците на своя гост. Ала търсенето нямаше да е чак толкова настървено, както ако смятат, че са подгонили самия Вали.

Умът му задълба в подробностите. Ще се нуждае от датско наметало, за да се загърне с него. Стражите ще бъдат пияни, а и скалдът ще ги разсее, значи би излязъл лесно. Човекът вълк би могъл да открадне наметало. И когато се върне, ще бъде убит. Вали изрече думите мислено, за да насочи волята си към целта: „Аз ще го убия“. Знаеше, че така е най-добре. Но видението изплува отново — пещерата, тялото на човека вълк, извито във формата на странната руна, собственото му тяло и тялото на Адисла, разкривени в същите очертания. Измъчваха го опасения. Какво ще се случи при провал? Човекът вълк ще го убие и Адисла ще остане сама.

Браги му бе повтарял, че неговият баща Аутун се слави с хладния си разум — разбира какво е необходимо да бъде направено и го върши, без да му пречат чувства или привързаност. Нали разправяха, че отишъл с деветима воини при планинските вещици, като знаел предварително, че спътниците му ще умрат? Нуждаел се от тях и ги повел натам. Човекът вълк дори не беше сродник на Вали, а разбойник, убил мнозина.

Датчаните не бяха обезоръжили Вали — не искаха да накърнят честта му чак толкова, нито да покажат, че се страхуват от него. Поискаха от него да остави меча си само преди влизането в залата на Хеминг. Спомни си брега и мятащия се във водата човек вълк. Да беше го оставил да се удави. Не проумяваше какво го накара да рискува собствения си живот, за да спаси Фейлег. Кой знае дали съдбата не бе съхранила човека вълк за по-важен миг — за да подпомогне бягството на Вали.

Намерението се превръщаше в решимост и той се усети, че си търси оправдания. Фейлег беше опасен. Застраши ги с постъпките си в града. Привличаше внимание навсякъде. И отгоре на всичко се бе увлякъл по Адисла, а това безпокоеше Вали. Можеше ли да се довери на Фейлег, когато намерят Адисла? Не. Забелязваше как го гледа човекът вълк и разбираше как е настроен към него. Фейлег желаеше смъртта му, но се нуждаеше от него, за да стигне до Адисла. Вали си знаеше, че щом я намерят, Фейлег ще се нахвърли да го убие.

Нали все повтаряше: „Аз съм вълк“. Значи такова отношение заслужаваше.

Въпреки всичко не му харесваше това, което трябваше да направи. Внушаваше си, че така шансът му ще бъде най-голям. Щеше ли да включи и Браги в бягството? Разбира се. Дори да беше по-разумно да си опита късмета сам, не можеше да убие сродник или да го зареже да умре тук. Отплава да търси Адисла, но би сторил същото и за Браги. Ако ще да смяташе дъртака за досадник, имаше кръвна връзка с него и този неоспорим факт не допускаше никакви колебания.

Вали се унасяше, познатите миризми на къщата го връщаха в детството му, прекарано край огнището на Диса. Спомняше си Адисла и топлината на тялото й, докато седяха един до друг в дългите зимни вечери и слушаха старите легенди как джуджетата изковавали съкровища за боговете или как загиналите воини продължавали нескончаемите си битки в отвъдното. Имаше и по-хубави истории — как Диса подлъгала своя мъж да си избърше задника с тръни, след като я набил, или как ригирците страдали, сражавали се и бягали, преди изгодните бракове и търговията да донесат мир в земите им… или поне така си мислеха тогава. За да намери Адисла, да седи до нея както някога, той би убил и хиляда като човека вълк, би ги одрал и провесил кожите им, за да ги кълват гарваните.

Само трябваше да почака, докато притъмнее.