М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (17)

17.
Странна среща

Вали седеше в залата и заливаше с пиене неукротимите си чувства. Адисла не отиде на пиршеството. Каза каквото искаше, а и виждаше, че нейното присъствие го измъчва.

Вали се наливаше с останалите, които празнуваха завръщането му — сборище от стари воини, младоци и неколцина изпаднали в немилост ярлове, които отплавалият на изток крал бе оставил тук. С всяка глътка ставаше по-пиян и по-нещастен. Накрая, макар че не помнеше как се стигна дотам, се сби с някого. Противникът се държеше още по-трудно на краката си и се свлече в несвяст под ударите му. Вали успяваше да различи само зачервеното лице на Браги, който вдигаше ръката му нагоре и ревеше какъв мъж е отгледал. От похвалите в залата ушите му звъняха. Не можеше да пие повече, пропълзя под една скамейка и заспа — тялото неспокойно, съзнанието в мъртвешки покой.

Но Адисла не спеше. Първо се върна при майка си и й каза да приеме предложението на Дренги. Диса не ставаше от леглото, откакто бе обгорена. Придърпа дъщеря си надолу и я прегърна.

— Сигурна ли си, че ще загърбиш своя княз?

— Така е изпредена нишката на съдбата ми. Колкото брегът може да стане море, толкова ще се сбъдне желанието ми да бъда негова жена.

Диса притисна хлипащото момиче към гърдите си.

— Хайде, да свършим по-бързо с това — помоли Адисла.

Диса я пусна и заръча на Мани да тръгне към горните стопанства.

Адисла не успя да мигне в тази нощ, но не натрапчивото слънце й пречеше, а нейните мисли. Нямаше смисъл само да се върти, все едно постелята е направена от тръни. Стана и краката й сами я отведоха към морето. По-тъмно не можеше да бъде в разгара на лятото — мъждива размита светлина като преди изгрев, не и истинска нощ. По едно време се озова до залата, чуваше пиянския смях. Колкото и късно да беше, вътре май нямаха намерение да мирясат.

Адисла не се насили да участва във веселбата, макар че имаше какво да празнува повече от всеки друг. Тъгата сякаш я бе изтърбушила, но знаеше, че е постъпила правилно. Мислите й бяха като тролове, посягаха към нея от мрака в главата й. Опита да се залиса с красотата на луната, огромна и увиснала ниско в небето от опушено сребро. Сега беше почти пълна. От около месец участта й бе обвързана с нея. Сети се, че Двубрадия ще се завърне след няколко дни. И си спомни легендата как богът на луната отмъкнал две деца, докато вадели вода от кладенец. Сега те се возеха с него в небесната му колесница, гонени от страховит вълк на име Омраза. Вълк преследваше и Адисла още от деня на раждането й — нейното потекло, нейното положение. Тя бе видяла желаното, но от него сякаш я делеше река без брод.

Изведнъж усети студ. Забеляза, че седи в сянката на бреза. На това място мракът изглеждаше неестествено плътен, а въздухът около нея застина като от тежест, която тя трябваше да отблъсне с усилие. Долови присъствие зад себе си, различно от всичко познато, може би породено от студена вода и влажна тъма.

— Има ли някой тук? — попита Адисла и се почувства неловко.

Стана и се огледа. Ято скорци прелетя под луната като менящ очертанията си облак от стрели. Резките промени на посоката я накараха да си представи хиляди мънички порти, които се отварят и затварят в небето. Птиците изчезнаха бързо, както се бяха появили, а с тях и потискащият студ, и тежестта във въздуха. Тогава Адисла си спомни за човека вълк. Погледна към самотната бреза зад крайните къщи, където бе вързан.

Любопитството я подтикваше да види чудатия разбойник, който по неволя щеше да загуби живота си вместо нея, затова тръгна нагоре по хълма. Таси — застаряващият дебелак, комуто бяха поверили да го пази, седеше намусен на трикрако столче. До него човекът вълк седеше на земята, ръцете му бяха извити зад гърба и вързани за дървото. Още имаше торба на главата. Също като Вали, и хората в Ейкунд се поддадоха на суеверния страх и не искаха разбойникът да ги омагьоса.

— Здравей, Таси — кимна Адисла.

— Нали няма да запееш, а? Ако ще да е човек вълк, ама и той не заслужава да слуша твоето грачене. Ние тук само ги бесим, не ги мъчим с песни като твоите.

— Няма — обеща тя.

Гледаше пленника, гол под вълчата кожа на гърба. Тялото му беше нацапано със сивкаво вещество, което приличаше на стрит варовик. Нямаше сиво само по двете големи ожулвания по гърдите и корема.

Мускулите му можеха да стъписат дори селско момиче, израснало сред хора, които заякваха от усилен труд. Даже берсерките с техните отвари и неуморни упражнения с оръжие, борби и изпитания не изглеждаха толкова внушително. Тези мускули бяха увити около костите като дебели корени на върба около камък.

Адисла се изкушаваше да провери дали е вързан добре — чудеше се как обикновено въже може да го удържи.

— Бива си го тоя, нали? — подхвърли Таси. — Само че ми омръзна да го зяпам и сега не бих се противил, ако мога да удавя скуката.

Адисла не отговори. Плашеше се от човека вълк, но той дразнеше любопитството й. Дали имаше нещо вярно в приказките, че главата му била вълча или че само най-здравата стомана можела да го посече? Не изглеждаше опасен. Нямаше съмнение, че е изтощен, а и дишаше тежко.

— Казах, че ще се радвам, ако мога да докопам чаша пиво — упорстваше Таси.

— Е, и?

— Ами ако ще се застояваш тук, защо не го наглеждаш? Опита ли да се измъкне, просто ела да ми кажеш.

— Не може ли да дадеш нещо на някой хлапак, за да стои тук?

Но Адисла тутакси се сети, че Таси е пословичен скъперник. Той вдигна рамене, все едно предложението й беше нелепо.

— Върви да си пийнеш — смили се тя, — но недей да се бавиш, искам да се прибера скоро и да си легна.

— Гледай да не отведеш и него — ухили се Таси, докато ставаше.

— Какво?!

— Виждам как го гледаш. Не бива да се занасяш с него, ама знам ли какво ще ти щукне…

— Върви да пиеш! — сопна се Адисла.

— Както кажеш.

Таси се повлече към залата. Не би признала, че той е прав донякъде. Човекът вълк наистина приковаваше вниманието й, но не намираше нищо привлекателно в такъв мъж. Особено във вонята му, по-скоро животинска, а не човешка. Тя се настани на столчето. Искаше й се да намери думи, за да го утеши, да го облекчи, но вместо това се чу да казва:

— Е, сега съжаляваш ли за злодеянията си?

Той не продумваше. Сянка се плъзна за миг по Адисла и тя вдигна глава. Нямаше нищо, макар че мимолетното усещане й напомни за скорците. Изведнъж я обзе желание да види как изглежда човекът вълк. Успокояваше се, че ако опита да я омагьоса, просто ще се извърне.

Никой не се мяркаше наоколо, гълчавата откъм залата не стихваше. Тя се наведе към него и докосна ръката му. Твърда като дърво, както си изглеждаше. По пръстите й остана сив прах и тя го близна. Догадката й се потвърди — някакъв варовик. Човекът вълк дори не трепна, когато го докосна, и това й даде смелост. Тя вдигна качулката. Този път той помръдна, главата му провисна напред. Отначало Адисла се заблуди, че главата е животинска, но след миг разпозна кожата на голям вълк, смъкнала се върху лицето. Тя повдигна плахо края й и от смайване се тръшна на столчето. Пред очите й беше Вали.

— Ти наистина си магьосник!

Започна да осъзнава полека какво означаваше видяното. Ако този беше от преобразяващите се, ако можеше да наподоби точно външността на Вали, значи би могъл и да заеме мястото на княза, да се храни с хората тук, да играе с тях… Дори би могъл да се усамоти с нея сред хълмовете и да легнат заедно в тревата. Или да излязат в морето с малката лодка, както тя и Вали правеха често. А после? Смърт. Вълците винаги убиват.

Мъжът примига насреща. Прокашля се и изрече бавно:

— Не съм магьосник.

Гласът звучеше плътно и дрезгаво, произношението беше непривично. Изричаше думите внимателно, сякаш бяха крехки и можеха да се счупят, ако ги избълва припряно. Стори й се, че не е свикнал да говори.

— Какъв си тогава?

— Аз съм вълк.

Адисла внимаваше да не задържа погледа си на очите му, за да не й направи заклинание.

— Откраднал си лицето на княза.

— Мой брат ми даде лицето. Нося го гордо. Гледам през неговите очи и той вижда чрез мен. Нося кожата му и той отново тича… чрез мен.

Тя разбра, че й говори за вълчата кожа.

— Ти си хитър и лукав преобразяващ се двойник. Кой те изпрати тук?

— Откраднах храната на чернокос мъж. Той ме омагьоса и ме доведе тук.

Адисла се разсмя. Познаваше Вали — той предпочиташе да играе на „Кралска маса“ и да се шляе по хълмовете, а не да се занимава с магии.

— Ти също си чернокос, не се мъчи да го обидиш.

— Вярно. Аз съм вълк.

— И какво ще стане сега с тебе, вълчо?

Той не отговори, само я гледаше в очите.

— Ще те обесят — добави Адисла.

Пак не й каза нищо, но тя не можеше да се откъсне от погледа му. Така ли я омагьосваше?

— Май не си много уплашен.

— Аз съм вълк.

Адисла се питаше дали той разбира колко е загазил. Или смъртта може би нямаше същото значение за него?

— Ти си вълкът Фенрис — промълви тя, — вързан и окован…

— Пророчествата гласят, че Фенрисулфр ще счупи оковите някой ден.

Адисла се смръзна. Този мит я смущаваше открай време. Бог Локи имал чудовищни потомци, един от тях бил великанският вълк Фенрис. Боговете толкова се страхували от Фенрисулфр, че си послужили с хитрост и го пленили. Вързали го с въже, наречено Тънкото, за скала, наречена Писък, с пъхнат между челюстите му меч, за да не се затварят. Слюнките му се събирали в река, наречена Надежда. Според легендата вълкът щял да лежи там до залеза на боговете — Рагнарок. Тогава щял да разкъса оковите и да убие Всеобщия отец Один. Така щяла да настъпи нова епоха, в която ще властват прекрасни и справедливи духове, а не покварените, ненаситни за битки, отмъстителни и лукави богове, които хората наричаха Аесир. Старши сред тях беше Один.

Стих от пророчеството изплува в ума й.

„Оковите ще се строшат, вълкът ще се изтръгне,

много знам аз и още повече съзирам.“

Когато чу тази история от майка си като малка, настръхна и се уплаши.

— Но ти не си вълкът Фенрис — каза му, — иначе щеше да се освободиш.

— Не съм — призна натъжен човекът вълк.

— Искаш ли храна или вода?

— Искам.

Адисла отиде в залата. Всички бяха прекалено пияни, за да й обърнат внимание, само Вали срещна погледа й и извърна глава на другата страна. Тя взе хляб и масло, също и чаша. На връщане пусна кофата в кладенеца, издърпа я и напълни чашата.

Пъхаше предпазливо залците в устата на човека вълк, сякаш се боеше да не я ухапе. Той дъвчеше бавно, не гълташе настървено като животно. И все се взираше в нея. „Показва ми, че е човек. Казва, че е вълк, но не това иска да видя в него.“ Адисла поднесе чашата към устните му.

— Искаш ли още?

— Да.

Напълни чашата още три-четири пъти. Мъжът пред нея не изглеждаше нито дивак, нито магьосник. В очите му нямаше бяс, не плюеше и не проклинаше. Момичето го оглеждаше съсредоточено. Вярно, имаше стъписваща прилика с Вали, макар че лицето му беше по-загрубяло и изпито. Протегна ръка към косата му — същата като на Вали. И все пак двамата не бяха еднакви, само много си приличаха. Не знаеше дали още го подозира, че е магьосник.

— Не ми се вярваше, че мъжете вълци говорят — каза тя по някое време.

— Познавам само двама — отвърна той. — Единият не говори. Но аз говоря, ако е нужно.

— И колко често го правиш?

— Рядко.

— Майка ти да не е вълчица?

— Семейството ми е от хора като тебе. Загубих ги, когато бях малък.

— Умряха ли?

— Не. Загубих ги на един хълм. Оттогава моят вълчи баща се грижеше за мен.

Адисла не очакваше и тази прилика с Вали, който също от малък растеше далеч от своето семейство. Защо съжаляваше толкова този разбойник, защо й беше толкова интересен?

— Значи са те дали на магьосник?

— Не. На вълк.

— Вълк като тебе ли?

— Да.

Помълчаха, тя продължи да го храни и пои. Накрая човекът вълк попита:

— Защо ми помагаш?

— Не знам.

— Твоите сродници ме биха и ме вързаха тук. Ти да не си изменница?

— Вярна съм на себе си. Аз съм свободна жена и никой не ми заповядва.

Той впи поглед в нея.

— Как ти е името? — попита Адисла.

— Аз съм вълк.

— Вълците нямат ли имена?

— Нямат.

— Добре, вълчо, аз пък съм Адисла.

За пръв път той сведе поглед към земята.

— Моето семейство ме наричаше Фейлег, но загубих това име, когато загубих и тях.

— Фейлег, ти май не си свикнал да се държат добре с тебе.

— Аз съм вълк.

Тя откри, че пак гледа очите му — същите като на Вали, без игривостта, но и без смущението, толкова присъщо на княза.

Долови, че той иска да я помоли за нещо. Така ли действаха заклинанията, това ли я чакаше?

— Какво има? — попита Адисла.

— Омъжи се за мен — изрече човекът вълк.

Дори да имаше заклинание, това беше краят му. Адисла се разсмя неудържимо.

— Опасявам се, почитаеми, че ти предстои твърде кратък живот, за да мислиш за сватба.

— Ще избягам. Омъжи се за мен. Говорихме, бяхме добри един с друг. Отиваш при роднините си и те уреждат всичко. От майка си знам, че се прави така. Имам много съкровища, скрити в хълмовете, ще ги сложа в краката ти. Иди при роднините си.

Тя се изправи.

— Боя се, че не е толкова просто. Няма да се омъжа за тебе, но ще остана и ще те закрилям тази нощ, за да не ти сторят зло преди много по-страшното зло, което ще те сполети по пълнолуние. И ще ти пея.

Адисла запя, но не фалшиво както на пазачите си. Пя чисто и звънливо за син на селянин, който рискувал живота си заради обичта на княгиня и бил убит от нейните братя, както спял до възлюбената си.

— Нима твоят народ позволява на жените такива песни? — учуди се човекът вълк, когато тя млъкна.

— Не, но тук няма кой да ме чуе. Не съм заклинателка, както ти не си магьосник. — Тя се вторачи в чашата, която държеше. — Пък и няма кого да омагьосваме, дори да бяхме.

Седя с него и гледаха как луната се катери в небето.