М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (32)

32.
Пътят на виното

Надпреварата по флитинг беше в разгара си и скалдът се справяше добре. Огромен ярл бе изкрещял, че Стирман е хилав хитрец, прекалено мързелив сам да си изкарва прехраната. Поне така Вали разбра казаното. В дългите разговори с роба Барт бе научил добре датския език, но в гълчавата на залата не чуваше ясно някои от думите. А ето как схвана отговора на скалда: „Храната е оскъдна. От господаря Фастар никой друг не може да яде. Почитаемият господар да носи наметало, когато минава покрай кочината, за да не го сбърка някой с бременна свиня“.

Пируващите изреваха, заудряха с ножове и чаши по масата. Вали обаче не намираше нищо смешно в наддумването. Озърна се към Браги. Бе го предупредил да не се напива, но дъртакът явно бе разбрал, че просто не бива да прекалява с пиенето. Пръхтеше в брадата си и крещеше:

— Завря те в ъгъла, Фастар! Сам си го изпроси!

— Как разбираш какво говорят? — учуди се Вали.

— Не ми е много ясно, но си личи, че е голямо забавление — стига ми да погледна скалда.

Браги се веселеше, дори се захласваше по словесни игри на език, който почти не знаеше. Вали поклати глава и пак се замисли за предстоящото тази нощ.

Знаеше, че както всяка вечер човекът вълк е седнал навън до крепостния вал и зяпа с празен поглед. Фейлег не понасяше врявата в залата и в компанията на други хора се затваряше в мълчанието си, разкъсван между враждебност и някакъв страх. Вали се досещаше, че непознатото го плаши. Самият той оглеждаше датските благородници, огромната зала, богатите премени на ярдовете, странното им държание, чуваше чуждата им реч. Много по-добре се чувстваше сред обикновени хора. Различаваше ли се по нещо от Фейлег? Ами да — щеше да види изгрева на следващия ден за разлика от човека вълк.

Мислите му се отплеснаха към корабите във водата, символ на жадуваната свобода. Но на него щеше да му стигне и лодка.

Чувстваше се готов. Всичко се подреди както очакваше. Идването на скалда беше такова събитие, че големите къщи опустяха. Един-единствен страж седеше на стената до веригата, имаше още един на портата. Щеше да бъде по-лесно, отколкото Вали си представяше.

Князът се измъкна от залата. Датчаните бяха изпили виното от четири големи бъчви, които Велес бе изпратил, или поне ги бяха опразнили. Вали знаеше твърде добре, че в такива случаи хората се запасяват както могат и част от виното ще бъде занесена в шишета и гърнета по къщите, за да бъде изпита по-късно. Бъчвите бяха изправени, капаците — свалени, хората пускаха и съдове на връв, за да съберат остатъците по дъното. Блъсканицата пред тях беше неприятна гледка.

Вали подсвирна на човека вълк, който се обърна и тръгна към него. Долавяше омразата му — силна както винаги — и беше доволен, че това облекчава задачата му.

— Ще избягаме тази нощ, нуждаем се от наметала — пошушна на Фейлег. — Вземи три от някоя къща.

Бе забелязал, че всички са с празнични дрехи за вечерта със скалда. Значи всекидневните си бяха в къщите.

— Не се нуждая от наметало в такова време — възрази човекът вълк.

— Напротив, трябва ти, за да си предрешен като датчанин. Иди да ги вземеш.

Човекът вълк се прокрадва безшумно, сякаш беше течност, преливаща от сянка в сянка. Докато го нямаше, Вали отпъждаше колебанията. Мечът му беше опрян на стената пред залата до оръжието на Браги. Само че би загубил време, докато го извади. Имаше къс кинжал и реши да удари с него, докато Фейлег се загръща с наметалото. После щеше да завлече трупа в някоя кошара, да размени дрехите си с неговите, да се измъкне от селището и да открадне лодка възможно най-бързо. От напрежението не го свърташе на едно място и той се върна в залата.

Скалдът веселеше всички със своя флитинг и хората си чакаха реда, за да го надприказват, макар че никой не бе успял досега. Стояха прави по скамейките, пляскаха с ръце, надаваха вопли, вдигаха наздравици за скалда и го проклинаха. Всички бяха видимо пияни.

Изумителният Браги седеше навлечен с ризницата си. В момента подаваше празния си рог, за да го напълни една млада робиня с кана в ръка. Той й пречеше сериозно, като я дърпаше за роклята, за да позяпа гърдите й.

— Навън — кимна към вратата Вали. — Веднага.

Старият воин си беше пийнал, но различи мигновено сериозния тон на княза и го последва навън в хладната вечер. Вали го дръпна към сенките.

— Когато Фейлег се върне, ще го убия. Трябва да стане бързо и без нито звук. Най-доброто място е в сянката на конюшнята ей там. Достатъчно тъмно е и в залата няма да чуят, ако вдигнем шум. Необходимо е. Ще ти обясня защо, щом го направим.

Браги вдигна рамене.

— Бездруго на разбойника му провървя, че остана жив досега. Намушкай го точно, иначе ти ще умреш. Аз ще съм готов да се намеся.

— Добре.

Чуха гръмкия глас на скалда откъм залата:

Пет бъчви с вино ни изпрати Велес,

пет жалки бъчвички за нашите кореми.

Ще прокълнем скъперника търгаш,

от цели десет бъчви се нуждаем жадни ние!

Всички се развикаха одобрително.

Фейлег се върна с три наметала, стари и доста тънки, както ги предпочитаха в Дания.

— Да отидем там, по-далече от залата — посочи Вали, — и ще ти кажа какво съм намислил.

Тръгнаха към конюшнята. Вали усещаше тежестта на ножа, пъхнат под колана. Щеше да накара Фейлег сам да закопчае наметалото си. Човекът вълк не беше свикнал да борави с ремъчета и токи. Щеше да го намушка, докато ръцете му са заети. Сдържаше се да не опипва ножа, за да не издаде намерението си. Онази руна, гърчеща се и променлива, отново беше в главата му, но той не й обръщаше внимание. Доближиха сградата и Вали пристъпи в сянката. Обзе го нетърпение всичко да свърши по-скоро. Фейлег обаче спря рязко и изръмжа тихо.

— Какво има? — обърна се Вали.

— Там е опасно — отвърна Фейлег.

Изопнатите му устни оголиха зъбите.

— Няма опасност. Ела тук — настоя Вали.

Сърцето му се разтуптя, главата му се замая от напрежението.

— Няма да дойда.

Вали преглътна на сухо. „Сега, трябва да стане сега!“

— Хайде де, момиченце плашливо — подхвърли Браги на човека вълк.

— Шът! — сепна ги глас откъм сянката.

Вали измъкна ножа, без да се замисли.

Показа се бледо лице на дете — поробеното момче, което Фейлег бе отървал на пазара в Хейтабир.

— Моля ви, елате с мен — каза момчето.

— Не ни се бъркай, хлапе — скастри го Вали.

Дали детето бе отгатнало какво е намислил, дали се опитваше да спаси онзи, който го бе освободил?

— Разкарай се — намеси се и Браги.

Бе си взел меча по навик, щом излязоха от залата, и сега отпъди момчето с прибраното в ножницата оръжие.

— Велес ще ви върне свободата — прошепна детето.

— Как?

— Ще се спасите по пътя на виното. Елате с мен.

Вали поумува и се отказа от плана си. Щом Велес бе изпратил момчето при тях, може би имаше по-добър начин. Детето ги заведе при страничната стена на залата, където бяха оставени отворените празни бъчви.

— Напъхайте се в тях.

Фейлег врътна глава.

— Не.

Ръката на Браги стисна дръжката на меча.

— Нищо не ни спира да те убием още сега.

Човекът вълк само зяпаше стъписан.

— Добре, недей — каза Вали. — Остани си тук, за да се стовари гневът на Хеминг върху тебе.

— Ще дойда с вас, но не в тези неща — възрази Фейлег.

— Няма друг начин.

В залата избухна смях. Някой бе отворил вратата.

— Няма да се оставя пак да ме пленят — зъбеше се Фейлег.

— Ти ме освободи — каза му тихо момчето. — Длъжник съм ти. Това не е плен, а свобода. Моля те, влез в бъчвата.

Чуваха се стъпки, пиянски закачки, мнозина повтаряха казаното от скалда и се смееха от сърце.

Човекът вълк се взря в момчето, кимна отривисто и за миг се пъхна в бъчвата. Вали се навря в съседната, но Браги не успяваше да се прехвърли през ръба. От лодката на Велес притичаха четирима мъже в опърпани работни дрехи. Те наклониха бъчвата и Браги пропълзя вътре. Вали се сгъна на четири. Едва намери място да свие коленете си, за да не стърчи главата му.

— Не се показвайте — заръча им нечий глас.

Обърнаха бъчвите настрани и ги търкулнаха към морския бряг. Не бяха сложили капаците и Вали се боеше да не ги видят, но нощта беше тъмна, а всички наоколо — пияни. От въртенето обаче му призляваше, крепеше се с огромни усилия да не падне при търкалянето.

На брега вдигнаха бъчвата и я сложиха в лодка. После покриха отвора с плат и вътре съвсем притъмня. Той се стараеше да не шавне, докато редяха другите бъчви до него с чегъртане и трополене. Как ли щяха да минат през веригата? Хеминг не би допуснал да я свалят посред нощ.

Цяла тълпа се дотътри на брега с викове: „Още вино! Още вино!“

— Върнете се при господаря си, онзи скръндза, и докарайте дар, какъвто подобава за крал! — изкрещя скалдът.

— Нали веригата е опъната нощем! — сопна му се някой от лодката. — Ще почакате до утре, а дотогава ще се задоволите с пиво.

— Още вино! Още вино!

— Не си измисляйте оправдания, змии такива! — пак се разнесе гласът на скалда. — Ще спуснат веригата, ако им кажете, че самият крал ви е изпратил с важна задача!

— Още вино! Още вино!

— Ей, Феги, свали веригата! — провикна се някой.

— Свали веригата! Свали веригата!

— Охотно, стига кралят да заповяда — обади се стражът наблизо.

— Хеминг, Хеминг, дай ни вино! Хеминг, Хеминг, дай ни вино!

Вали осъзна, че трепери, и се наруга, че е страхливец.

— Свалете веригата. Нека никой не смее да каже, че не се вслушвам във волята на народа си — чу се гласът на краля.

И на него му личеше, че се е наквасил здравата. Вали потисна смеха си. Доколкото бе успял да прецени, не му се вярваше Хеминг да е пияница. Но от време на време трябваше да показва на поданиците си, че е един от тях…

Чу как веслата се потопиха, лодката се раздвижи. Спуснатата във водата верига задрънча тежко, лодката излезе в главния проток, изпроводена от рева на тълпата.

Вали съжаляваше, че не уби човека вълк — вероятността бягството да успее би нараснала многократно, ако Хеминг повярва, че князът е мъртъв. Оставаше му само да се надява, че Велес е измислил по-добър план.

Пътуването се проточи в неудобната теснотия. Вали се стараеше да слуша само ритъма на веслата, за да не мисли за схванатите си крака. Лодката спря и момчето му прошепна да не вдига шум. В лодката се качиха други мъже и плаването продължи. Вали предположи, че гребците са се сменили.

Мъчението ставаше непоносимо, но той не смееше да шавне, за да му олекне на краката. Опита се да поспи, ала не беше възможно. Чак когато изтръпването притъпи болката, той надуши морето и видя светлина да прониква през плата в бъчвата. Лодката не се движеше. Каза си, че трябва да излезе, иначе не би могъл да помръдне повече. Надигна се и усети ръка да го притиска надолу.

— Малко остана — чу шепот.

— Велес?

— Винаги твой слуга, господарю.

Колкото и да му беше зле, Вали благодари на Локи, че на негова страна е Велес, най-хитроумният мъж, когото бе срещал.

Пак вдигнаха бъчвата и Вали усети, че ей сега ще повърне. Стори му се, че го преместиха в друг кораб. Чуваше как закрепват бъчвите с въжета и разбра, че сега е в морски съд, който се подготвя за трудно плаване. Гласът на Велес пак прозвуча наблизо.

— Щом се отдалечим от брега, можеш да излезеш. Съжалявам, че трябваше да се свираш вътре, но те уверявам, че тези бъчви са по-просторни от обикновените. Скоро ще можеш да се изправиш.

— Благодаря ти, Велес. Изложи се на големи опасности заради мен.

— Приемам благодарностите охотно, особено когато князете говорят с езика на златото — отвърна търговецът.

— Какво ще правиш, ако Хеминг научи, че ти си ни измъкнал?

— Аз съм най-ценният му служител, затова не вярвам да ме заподозре. Не се съмнявай, че цялата вина ще бъде хвърлена върху тебе. Сега мълчи. Още сме до брега и има хора наоколо.

До ушите на Вали стигаше скърцането на въжета, после зашумя платно, издувано от вятъра, но никой не говореше. Стори му се, че чака цяла вечност. Вече изобщо не усещаше краката си, освен коленете, претрити и ожулени.

Някой потропа по бъчвата и каза:

— Излизай.

Отначало Вали не успя да се надигне, но накрая се избута да стъпи. Разтърка краката си и се измъкна от бъчвата. Слънцето го заслепи.

— Велес, ако ще да куцам до края на живота си, аз съм твой длъжник завинаги. Аз ще…

Юмрук се заби с такава сила в корема му, че той повърна. Стовари се на хълбок, ръката му напразно търсеше опора, главата му се удари в един от щаговете на корпуса. Очите му свикваха със светлината, чу познат глас:

— Търговецът те продаде.

Вали примигна и си разтърка очите, изкашля се и погледна. Разпозна воина пред себе си постепенно, умът му сякаш сглобяваше отделните черти — дългия дълбок белег от челото към устата, могъщото тяло, по-едро от на всеки друг мъж, когото бе виждал, изрисуваните в синьо сцени на битки и разруха, кожата на бяла мечка, наметната на раменете.

— Помниш ли ме, княже? — попита Бодвар Бярки. — Каза, че няма да ме забравиш.