М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (34)

34.
От мъглата

Вали прецени положението светкавично, още докато падаше. Имаха един готов да се развихри човек вълк и още четири не толкова смъртоносни, но все още свободни ръце. Незавидно положение срещу Бодвар Бярки и неговия екипаж. Но ако позволят да бъдат вързани или обезвредени по друг начин, с тях е свършено и без това.

Браги се бе измъкнал и псуваше до своята обърната настрани бъчва. Изглеждаше като старец, събудил се след дълъг сън. Фейлег не се виждаше никъде. На лицето на Велес сякаш бе изрязана с нож усмивка, която умоляваше да бъде разбран. Вали се вбеси, почувства се предаден. Бе се старал да подражава на този човек, дори съжаляваше, че търговецът не е негов баща. Но Аутун или Хаарик, дори и Двубрадия не биха се унижили с такова коварство.

— Вържете ги! — заповяда Бодвар.

Един мъж пристъпи напред с въже в ръцете.

За Вали времето забави своя ход. Друг от хората на Бодвар Бярки надникна в бъчвата с човека вълк, а Браги явно стигна до същото заключение като младия си повереник, но го изрази по-безцеремонно.

— Яж ми топките! — изръмжа той, направи тромава крачка напред и отсече главата на мъжа, който носеше въжето.

„Браги има меч…“ — сащиса се Вали. Струваше му се невероятно, но неговият наставник си бе взел меча в бъчвата.

Разнесе се странен звук — смесица от повръщане и писък, последван от тежко хрущене. Онзи, който търсеше Фейлег, го бе намерил.

Бодвар Бярки не държеше оръжие, но още преди отсечената глава да се търкулне на дъното, той направи крачка и удари с юмрук. Браги се свлече, сякаш всичките му кости се стопиха в миг. Вали видя как великанът се устреми и към него. Понечи да се дръпне, обаче берсеркът имаше не само размерите и силата на мечок, но и неговата бързина. Сграбчи княза за ръката и крака и го стовари на дъските.

Вали падна лошо и си удари рамото, но стана мигновено. Бярки пак посегна да го награби.

Князът проумя какво става за по-малко от миг. Водеха го при враг, все едно дали беше Двубрадия или Хаарик. Значи беше ценна стока. Бярки се хвърли към него, но младежът се търкулна встрани и хукна към кърмата на кораба. Стъпи на релинга и изви глава към берсерка.

— Кажи на хората си да кротуват или ще…

Не остана време да довърши изречението. Бярки скочи. Вали нямаше избор и се хвърли във водата. Чуваше ругатните на берсерка, от когото се изплъзна на косъм.

Студът го притисна от всички страни, изстиска въздуха от дробовете му. Князът нагълта солена вода и се поддаде на ужаса. Страданията в тресавището се бяха просмукали в него и изпитваше непоносим страх от удавяне. Едва се пребори да си върне спокойствието, за да плува, вместо да се мята панически във водата. Не му беше лесно с още схванатите от престоя в бъчвата ръце и крака, но поне можеше да се пазари. Тъкмо се питаше дали ще има с кого, когато чу вик:

— Върни се на кораба, козя главо!

Бярки му хвърли въже, то цопна във водата до него. Вали не се хвана, колкото и отчаяно да му се искаше.

Изкрещя с все сила:

— Не и докато не чуя клетвата ти, че няма да ни вържете или убиете.

— Приклещили сме те, не можеш да искаш клетви от нас!

— Мога и още как! — изрева князът. — Ако се удавя, какво ще стане с откупа за мен?

— Ами дави се тогава! — Бярки понечи да му обърне гръб, но Велес се приближи до него. За малко се скриха от погледа на Вали, после берсеркът извика: — Имаш моята клетва, както поиска!

— Ще убиеш всеки, който се опита да върже мен или приятелите ми, докато сме на твоя кораб.

Стори му се, че Велес вдигна рамене.

— Княже, научил си това-онова за пазарлъците! — обади се гръмогласно търговецът.

— Да чуя клетвата. Никой няма да вдигне ръка срещу мен или моите приятели.

— Кълна се и за това! — кресна Бярки.

Мускулите на Вали се гърчеха болезнено от студа и той се съсредоточи с големи усилия, за да хванат премръзналите му ръце въжето. Издърпаха го през борда. Браги си седеше където бе паднал, мигаше и си опипваше челюстите. Фейлег ръмжеше срещу трима мъже с копия.

Бярки го доближи и заговори тихо, почти като съзаклятник:

— Княже, имаш договорката, която искаше. Бездруго никой от вас нямаше да умре. Твоят дъртак е част от сделката, а човека вълк ще запазя, докато не се озовем сред много хора, за да видят всички как го убивам.

— Къде отиваме? — попита Вали.

— Връщаме се при Двубрадия. Ти си цената на моята свобода, а и отплатата ще е богата.

— Опозорил си се с такава клетва пред Двубрадия — заяде се Браги.

— Писано ми е да загина в битка — изтъкна му Бярки, — а не да ме обесят.

— Отплатата за вас наистина ще е богата — вметна Велес, — защото водим на Двубрадия пленници на Хеминг, краля на датчаните.

— Ние избягахме — възрази Вали.

— Как мислиш, наистина ли избягахте, или всичко беше за заблуда на чуждите съгледвачи? — присмя се търговецът. — Така Хеминг може преспокойно да те продаде на Двубрадия, но всички останали ще си въобразяват, че сам си офейкал. Умен замисъл, не си ли съгласен?

— Ще те убия, Велес — зарече се Вали, — повярвай ми.

Търговецът сви рамене.

— Според мен още не можеш да се опомниш от собствената си тъпота. Не обвинявай мен, а себе си. Аз съм търговец, уреждам сделки. Ти сам ми се напъха в ръцете, когато дойде беззащитен в Хейтабир.

— Ти беше мой приятел.

Търговецът изсумтя.

— Наситих се на дружбата с вашите народи, когато изгорихте моя дом в Рерик.

Бярки побутна княза.

— Трябва ли да го убия, или ще му кажеш да мирува? — кимна към Браги, който се изправяше. — И за него ще взема отплата, не ми се иска да го загубя.

Вали даде знак на Браги да не прави нищо и погледна берсерка.

— Изведнъж взе да мислиш за изгодата си. Да не си прихванал това от търговеца?

Бярки се изплю на дъските.

— Не ми пука за изгодата. Стига ми да имам храна и да съм на сушина, нямам нужда от богатство. „Добитъкът умира, сродниците умират, но знам нещо, което е безсмъртно — славата на великите дела.“ Нали така ни поучава господарят Один? Моята награда е мълвата и изпълнението на клетвите. Затова, щом стъпим на сушата, ще убия твоя човек вълк. Той е могъщ боец и мъжът, който го погуби, ще бъде възхваляван много столетия.

— Не ме е еня за човека вълк.

— А за кого? За онова момиче ли? Забрави я. Хаарик я е дал на китоловците, за да си върне сина.

— Какво искаш да кажеш?

Бярки го изгледа с насмешка.

— Искам да кажа, че досега трябва да е станала невяста на Домен.

— Говори по-ясно.

— Китоловците са я използвали в магиите си. Но защо да ти казвам повече? Дал съм клетва да те опазя невредим, докато си на кораба, не да се грижа за спокойствието ти.

— Ако можеш да я намериш, ще бъдеш възнаграден богато — обеща Вали, но вече знаеше отговора на берсерка.

— Къде е славата в това? — изсумтя Бярки и го загърби.

Странно въодушевление се пробуди у Вали. За пръв път чу нещо за участта на Адисла и това му стигаше да се почувства по-близо до нея. Плъзна поглед по кораба. Имаше само няколко познати лица. Двама берсерки бяха голи до кръста в жегата и гъстите им татуировки приличаха на синя козина. Мнозина воини на вид бяха от народа, живеещ по реката Гроа на десетина дни пеша от Ордаланд. Личеше си по сплетените им бради. Значи Двубрадия използваше наемници. За война ли се подготвяше? Или бе оставил своите бойци у дома да пазят земите си, докато наемниците разчистват сметките му?

Речните хора очевидно недоволстваха. Браги и Фейлег убиха техни приятели и само страхът от Бодвар Бярки ги възпираше да си отмъстят. Впиваха злобни погледи в двамата виновници, мърмореха заплахи, но не доближаваха. Браги си оставаше невъзмутим и им отвръщаше с лека усмивка — беше готов за тях, щом решат да си опитат късмета.

Вали седна при него на кърмата.

— Е? — подкани той наставника си.

— Де да знам. Поне засега сме в безопасност.

— Питам ти как си. Много зверски те цапардоса.

— Останах с два зъба по-малко, но и по-лошо съм изтърпявал. — Браги повиши глас. — Свикнал съм да се бия с едри мъжаги, не с разни кльощави берсерки.

Бодвар Бярки, който развързваше възел, се засмя.

— Според тебе какво можем да направим? — попита Вали.

Браги вдигна рамене.

— Двамата не можем да се оправим с кораб. Щом няма да ни убиват, ще плаваме с тях. А когато зърнем суша, ще ги нападнем.

— Нямам оръжие.

— Тир, богът на битките, ще те дари с нещо.

— Може да ме дари и с ранна смърт — отбеляза Вали.

— Аз живях дълго. Не съм жаден за още много години, а за слава.

На кораба имаше около шейсет мъже. Двама с брадви и трима с копия пазеха пленниците, в израженията им се смесваха гняв и страх. Фейлег седеше загледан в краката си. Вали помнеше, че човекът вълк понесе зле предишното плаване, но не проумяваше как би могъл да страда от морска болест и на толкова голям и устойчив кораб.

Огледа се на всички страни. Не се виждаше земя. Досети се, че са тръгнали от Хейтабир в обратната посока на онази, от която дойдоха. В града са ги прехвърлили на друг кораб, който пак се е спуснал по реката. Затова мина толкова време, докато излязат в открито море. Браги казваше, че заливчето, където беше седалището на Хеминг, се свързвало с река Едверен и Северно море чрез прокопан от човешки ръце канал. Оттам бяха минали. Вали прецени, че сега ще намират пътя по слънцето и звездите, значи ставаше твърде вероятно да се залутат. Най-добрият шанс, на който можеше да разчита. Слязат ли на чужд бряг, би могъл да намери сгоден случай за бягство.

Той се облегна на извития корпус.

— Поспи, ако искаш — предложи Браги. — Аз ще държа под око тези копелета.

И Вали заспа, но през повечето време се рееше между унеса и будуването.

Вятърът стихна напълно и екипажът се захвана да гребе. В полусвяст Вали възприемаше ритъма като нещо животинско, като удари на сърце. Съзнанието му сякаш навлезе в тях и те го понесоха, но тогава ритъмът се промени полека. Не беше толкова бавен, а се завързваше трескаво. Стори му се, че сънува, пак видя Адисла, Фейлег и странната руна. Тя туптеше, мърдаше, трептеше и Вали проумя, че не веслата издават звука, а руната. Не беше прозирна и безплътна, както се заблуждаваше досега, а истинска, нарисувана върху повърхност. Вдиша я и помириса кожа и дърво… после огън. Руната се тресеше. Беше изрисувана върху барабан. Някой удряше по барабан с този ужасяващ знак върху кожата. Погледна през руната и зърна Адисла, но къде ли беше тя? Стоеше насред кръг от диви животни: вълци, мечки, елени, дори огромен орел. Умът му се проясни изведнъж и той различи мъже с животински маски. Те биеха барабани, изпъстрени с тази руна, която сякаш отскачаше и се понасяше в нощта. Знаеше накъде са се насочили множеството знаци. Към него. Спускаха се, обгръщаха го в рояка си. Вали отгатна какво му показват мъжете — Адисла е при тях. Призоваваха го, дори оставяха диря, която да следва. Но там имаше още нещо, древно и гладно, то се прокрадваше по границите на съзнанието му и дебнеше. Напомняше му за бездънна яма, за пропадане в нищото, облъхваше го със същия студ, който усети, когато Диса му налагаше магията си.

Барабанният бой запълни всичко в главата му.

Обърна се и видя мъжа, появил се за пръв път сред защитниците на Ригир, висок и блед, с щръкнала червена коса.

— Помогни ми да я намеря — помоли го Вали.

— Ще намериш нея и ще изгубиш себе си. Приеми дара на магьосника. Твоят гняв сега е порта за него и той я чува да се отваря. Пусни тези дребосъци в себе си.

Червенокосият бе загребал цяла шепа от острите като шипове знаци, поръси ги върху главата на Вали.

— Какво иска от мен онзи с барабана?

— Иска да опознаеш себе си.

— И кой съм аз?

Червенокосият прегърна Вали и го целуна по челото.

— Искаш ли да знаеш?

— Искам.

— Тогава узнай.

Отново се давеше, мръсната вода замъгляваше погледа му, пълнеше дробовете и задушаваше ума му. Барабаните блъскаха в главата му, а през ударите им чуваше как Йодис казва пак да го потопят във водата. Видя себе си в онази кухина, където беше руната, където научи, че тя въплъщава него, Адисла и Фейлег, затова са неразделни. Усети болка в устата като от пробождане, стегнати въжета около тялото си, надуши кръв и огън, у него кипна гневът от неправдата.

Опита се да изрече името си, но от гърлото му се изтръгна само измъчен вой, ревът на онеправдания. Той беше вълк.

— Ставай, това ни е шансът. Стани, в името на напращелите топки на Тор! Какво те прихвана? Какво ти е?! — настойчиво му викаше Браги.

Вали чуваше и други да крещят сквернословия и закани.

Изправи се. Случваше се нещо твърде необикновено. Търговецът Велес притича покрай него, размахваше ръце, сякаш плуваше във въздуха. С неочаквана пъргавина се издърпа по въже, закрепило една от големите бъчви, и скочи вътре ловко като заек, криещ се в дупката си.

Вали се озърташе. Огромната пълна луна превръщаше морето в нагънат метал, само на изстрел с лък широка гъста ивица мъгла просветваше. Чу се шумолене като от дъжд и всички потърсиха укритие, приклекнаха зад щитовете си или се шмугнаха под борда на кораба.

Вали се обърна. Два дракара, истински бойни кораби с резбовани драконови глави отпред, напираха към техния и оттам ги обсипваха с гъсти черни рояци от стрели. Откъде се взеха пък тези?!

— Хаарик! Хаарик! — стигна до него бойният вик на нападателите.

Значи идваха от Агерсборг. Ако и Хаарик беше на някой от корабите, Вали искаше да му източи кръвта.

Под ярката луна се открояваше и бряг. Значи се бяха залутали твърде близо до земите на Хаарик и сега си плащаха за грешката. Но Вали щеше да бъде доволен, ако го плени Хаарик… поне донякъде. Така би стигнал по-близо до Адисла. Логичните разсъждения нямаха надмощие в съзнанието му. Нещо друго го гризеше отвътре. Какво му каза мъжът с наметалото от пера? Не можеше да си спомни. В главата му още кънтяха ударите на барабаните. После разумът му сякаш угасна. Нападаха го сродници на онези, които отвлякоха Адисла, убиха малкия Мани, прогониха го далече от дома и от хората, които смяташе за свое семейство. Вали се закашля както в тресавището. Гърлото му се сви пресъхнало, виеше му се свят, в ушите му туптеше глух звук. Не успяваше да си подреди мислите, да намери посоката.

— Датчани, датчани… Воини на Хаарик, крадци и убийци, да бъдат разкъсани и затрити. Убий ги. Убий всички. Да няма живи. Да няма живи. Клетвата ми е гибел за тях. Разкъсвам и прегризвам, разкъсвам и прегризвам…

Какво му се случваше? Трепереше силно и кашляше. Мръзнеше до вцепеняване, както в миговете след като Браги го извлече от тресавището.

— Пирати! — възкликна Браги. — Княже, сега или никога. Трябва да се договорим с тях. Това е свободата!

Вали не се заслушваше в думите му. Замая се и онази реалност от съня, реалността на тъмните води измести нападението.

И на техния кораб неколцина стреляха с лъкове, но повечето бойци на Бярки още вадеха оръжията си от буретата, в които ги съхраняваха. Вали сякаш се потопи във вариво от потрес и гняв, струваше му се, че напрежението струи с потта на мъжете наоколо.

Единият дракар се плъзна покрай техния кораб с прибрани весла, за да надроби на трески техните. Само трима се задържаха на крака след сътресението — Вали, Фейлег и Бодвар Бярки, който се хилеше до ушите зад грамадния си щит и стискаше дръжката на чудесен меч.

Абордажни куки се впиха в борда. Бойната врява проглушаваше ушите му, вонята на страх беше навсякъде. Усещаше руната забита в гърлото си, теглеше го насила към страшна участ. Кръвта бушуваше в главата му, все едно нещо искаше да изскочи от него. И то изскочи — слово, което беше нещо повече от дума, по-скоро водовъртеж, засмукващ въртоп от нощна тъма, в който Вали трябваше да се хвърли.

— Фенрисулфр…

Звучеше вярно, като че за пръв път в живота си изричаше своето име.

— Вързаха ме, както вързаха и моя баща — чу се да казва.

— Какви ги дрънкаш? Трябва да се прехвърлим на онзи кораб — сгълча го Браги.

— Ще лоча жизнените им сокове.

— Княже, ти бълнуваш. Поне легни. Ще те надупчат.

— Фенрисулфр…

Вали пристъпи към уханията на битката, бяха толкова приятни — тежката пот на страха и яростта, също кръвта, над всичко кръвта, там прелестните стрели си вършеха работата, там възхитителните мечове пронизваха и прекрасните брадви посичаха.

— Оковите се разкъсаха — промълви Вали.

И тогава кървавото тресавище го облада.