М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (33)

33.
Обяснение

Плаването на север беше като сън за Адисла. В полунощ слънцето опираше в хоризонта и превръщаше морето в кипяща кръв, а когато се издигаше, мяташе кристални остриета в чупливата синева на небето. Мъгли се стелеха и се разнасяха, крайбрежни планини се извисяваха и смаляваха в далечината. Докато напредваха покрай брега, започна да застудява. Не всичко беше замръзнало, въпреки че лед покриваше върховете, но ги обгръщаше сковаващ студ.

Нямаше истински мрак, нямаше отдих от мръснишкото подхилване на датчаните. Явно особнякът с изпилените зъби и барабана беше единствената преграда между нея и тях. Тя не можеше да гребе или да се занимава с платното, свиваше се наплашена и премръзнала на носа на кораба. Мъжът с барабана се опитваше да й помогне, но прегръдката му я отвращаваше. Той беше грозен, страшен и вонеше на риба, макар че у него нямаше и следа от похот. Само я обвиваше плътно с ръцете си.

Накрая тя се измъкна от прегръдката му.

— Хубаво — вдигна рамене той. — Студувай.

Носеше й храна — рибена чорба или варено месо от елен, убит при спиране на брега. Особнякът беше изкусен в стрелбата с чудноватия си малък лък. От елена, който донесе на кораба, стърчеше само една стрела, забита точно зад ухото. Животното не бе тичало в ужас и болка, затова месото беше крехко и вкусно.

И отново чужденецът спеше до нея под платнището на брега. Пречеше й да си почине, защото все я гледаше със странните си сини очи, но пък широкият нож на колана му я пазеше от беда.

Скоро полунощното слънце остана зад корабите, вместо да свети отстрани. Минаваха между острови, които не бяха нищо повече от планини, стърчащи над водата, покрай огромни заливи и широки сребристи брегове, където морски орли кръжаха под ярко небе. Гъсти борови гори покриваха огромни склонове, а понякога между хребетите се виждаха обширни зелени равнини.

Адисла бе чувала, че краят на земята е някъде тук, и сега се чудеше, докато гледаше бялата мътилка около кораба, дали са поели по пътя към Нифхелм, мъгливия ад, за който й разказваше нейната майка от малка. Не напразно местата, обитавани от хора, се наричаха Средната земя. Имаше и други простори отвъд техните, владения на богове и великани, където смъртните нямаха работа. Натам ли плаваше бойният кораб?

Хаарик дойде да седне при нея. Досега не бе го правил, но го налягаше скуката. Лекият вятър опъваше платното, повечето мъже спяха и той нямаше какво да прави. Хвана брадичката на момичето и обърна лицето й към себе си. Озърна се към хората си. Никой не ги поглеждаше. Той я пусна.

— Мъчно ми е за моята съпруга — каза Хаарик.

Ако на Адисла й беше по-леко на душата, щеше да се подсмихне на чуждото му произношение.

В Ейкунд бе идвал пътуващ шут, който се присмиваше чудесно на датчаните. Хаарик й напомни за него с напевния си норвежки език, но просто звучеше нелепо.

— Да беше довел и телохранителите си. Няма да ти се дам безропотно, а ти си стар и изнемощял.

Кралят прихна.

— Липсва ми за приказка. Искам да си поговорим. Прекрасно е да съм сред воини, но хората се нуждаят и от по-мирни разговори, нали? Е, поне аз се нуждая. Знаеш ли защо си тук?

— Доколкото разбрах, ще ме продадеш.

— Ти вече си продадена… в известен смисъл. По-скоро си разменена, колкото и неравностойна да ми се струва размяната.

Адисла се вторачи в него. Хаарик не беше груб или неприятен човек, дори се държеше някак бащински — не като нейния баща, а като бащата, който си бе мечтала да има. И все пак го мразеше. Неговите хора убиха нейния брат, отвлякоха я от родината й и обрекоха майка й на смърт. Ала искаше да научи участта си, затова реши да се държи любезно, тоест да си затваря устата.

— Ще бъдеш разменена за моя син — продължи кралят, — макар че се питам защо ли си правя труда. Може би трябваше да посоча тебе за моя наследница. Ще се справиш ли като капитан на кораб в морето? Умееш ли да въртиш меча?

— Лишена съм от такива дарби — отвърна Адисла.

— Няма как да си по-зле от сина ми — увери я Хаарик. — Изпратих го на набег към Островите в края на света, а той се озова тук. Само изключителен глупак би успял да го направи. Казвам му да отиде на запад, а той се отправя колкото може по-далече на изток.

— Пленен ли е?

— Да, и то от хора, които не воюват. Пленили са го китоловци, можеш ли да си представиш? Нямат нищо по-остро от наточени еленови рога, но държат сина ми за заложник. Плавал на север покрай брега и корабът му се разбил. Повлякло ги опасно течение. Само двамина оцелели. И единият от тях — най-грамадният берсерк, когото съм срещал — се изтресе в моя двор с меча на сина ми и с ей този магьосник на китоловците. Попитах берсерка, чието име е Бодвар Бярки, как тъй един поклонник на Один е бил заловен от нещастници, свиращи се в ледовете, и той взе да мънка нещо за магии. Твърдеше, че чули слухове за съкровището на магьосниците и тръгнали да го търсят, ала и в това също е трудно да повярва човек.

— Сам ли потегли да спасяваш сина си? — изненада се Адисла. — Нямаше ли кому да възложиш задачата?

Хаарик се ухили.

— Аз съм от старовремските крале, не като някои от сегашните, които предпочитат изцапаните с мастило жреци на нови богове пред мечовете. Затруднението си е мое и сам ще намеря изход. Пък и се боя какво би могъл да наприказва на спасителите си моят непрокопсаник. Току-виж успее да се опозори още по-зле.

— Чак такъв глупак ли е?

— Ако не беше, щеше ли да се домъкне тук? Магьосническо злато! Ако получавах късче сребро за всеки подобен слух, щях да забогатея толкова, че не бих имал нужда от златото на магьосниците. Местните хора нямат дори гребени да се срешат, камо ли злато. Пък и дори да съществува, названието му не е ли достатъчно предупреждение? Магьосническо злато… Не златото на дечица или на селяндури, а на магьосници. Не бих се изненадал, ако просто са отприщили лош вятър и са тласнали кораба му към скалите заради тази наглост. Както и да е. Берсеркът ми каза, че онези щураци завлекли моето момче надалече и искали нещо в замяна.

— Какво?

— Тебе. Ако не беше срамно да го зарежа, щях да го оставя тук десет зими, та да му измръзнат топките.

— А те откъде са чували за мен?

Хаарик кимна към лежащия китоловец, който ги наблюдаваше изпод притворените си клепачи.

— Питай него. На мен не иска да каже, но с тебе може да сподели. Ето каква беше сделката — завеждам го в Рогаланд, той те разпознава, после те отвеждам тук и получавам своето идиотче. И всички са доволни. — Кралят я погледна за миг. — Да де, почти всички…

Китоловецът бе затворил очи и похъркваше. Хаарик се вторачи презрително в него.

— Те са народ от слабоумни. Плащат дан на три кралства, през чиито земи се влачат подир еленовите стада, затова не е чудно, че са по-бедни от просяци. Но правят ли нещо да забогатеят? Потеглят ли на набези, бият ли се да задържат каквото имат? Не.

— Ами ти? — упрекна го Адисла. — Идва някакъв китоловец в кралския двор и ти рискуваш да погубиш бойците си във война срещу Ригир, оставяш кралството си в ръцете на своите васали и поемаш към самите предели на земята, само защото той е поискал това от тебе.

— Синът си е син — отвърна Хаарик, — за добро или за зло.

Адисла се извърна. Тук сушата беше по-плоска — ръждиви скали над сивото море и зелена ивица малко по-нагоре.

— Впрочем — продължи кралят, — щом ми върнат момчето, ще натопим хубавичко мечовете си в тяхната кръв, ще къркаме ден-два, ако имат нещо, което си струва пиенето, и ще се приберем. Ти си добро момиче. Ще те взема за робиня да ми топлиш постелята. И ще се опитам да попреча на бойците си да те налазят.

— Много мило — промърмори Адисла.

— И практично. Ако им позволя да те имат, ще си навлека още повече главоболия — ще се сбият за тебе като кучета за кокал.

Хаарик искрено смяташе, че й прави услуга, като предложи тя да стане негова собственост. Адисла преглътна тежко и се зазяпа в океана. Щом не й стигна смелост сама да сложи край на живота си, трябваше да се примири с всичко, което я очакваше. Спомни си опустошението в Ейкунд и не се стърпя да не подразни краля.

— Да се надяваме, че китоловците не са свирепи като ригирите. Сега имаш само шейсетина бойци. Осемдесет не ти стигнаха да превземеш нашите ниви.

Лицето му помрачня.

— Там се намеси магия, както ни бяха предупредили. Затова отведохме тебе, а не княза.

— Същата магия, за която мънкаше берсеркът ли?

Хаарик се усмихна.

— Горе-долу.

Адисла се досещаше, че той харесва остроумието й заради заблудата, че е знак за нейната сговорчивост. Трудно й беше да повярва, че кралят оставаше сляп за омразата в нейното сърце.

Доближаваха остров като дълъг черен рид, издигащ се от плоското море. Слънцето сякаш протягаше огнен език към него по водата и бележеше пътя им.

— Има някаква закрила над княз Вали — поде отново Хаарик и кимна към магьосника. — Той искаше да докопаме княза, но май си знаеше, че няма да можем. Затова се задоволи с тебе.

По водата се носеше звук с различен ритъм от плющенето на платно или шума на весла. Слаб, но натрапчив звук и Адисла разпозна ударите на барабана, с които китоловецът я измъкна от морето. Туптеше към тях над спокойните води като пулс на гигантски звяр.

— Защо съм толкова важна за него? Аз съм дъщеря на селяни.

Магьосникът вдигна глава, бледосините му очи я пронизаха, изострените бели зъби лъснаха и той я посочи с пръст.

— Вълчи капан.