Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (8)

3 часът и 45 минути следобед.

Роман я погледна притеснено и помоли да го пусне да влезе. Жената се смути и отвори широко вратата на малкия апартамент.

— Извинете — каза, — аз не…

— Няма за какво да се извинявате — усмихна се Роман. — Вие трябва да ме извините за нахалството.

Сега жената се усмихна и лейтенантът пристъпи прага. След поканата се разположи на един стол в малката гостна.

Роман внимателно се вгледа в жената. Светли благи очи зад очила със сребърни рамки. Косата й беше побеляла и на пръв поглед изглеждаше да е прехвърлила шейсетте. Едва когато видя живите й очи, разбра, че е по-млада.

— Извинете — каза лейтенантът, — как се казвате?

— Фиделина, Фиделина Пуенте — отвърна веднага тя с остър и тревожен глас.

Жената беше седнала на крайчеца на стола, без да се обляга. Напрегната, видимо нервна.

Роман огледа апартамента — всичко беше грижливо подредено, безукорно чисто. В малкото холче миришеше на запръжка. Сигурно Фиделина е готвела, когато той позвъни на вратата. Лейтенантът усети внезапна тежест в гърдите. Този дом много му напомняше за един друг дом.

Един друг дом, който от много години не бе виждал.

Дома на неговото детство.

— Кажете, какво се е случило, другарю, моля ви? — каза жената.

— Бих искал да поговоря със сина ви Тео. Нали е ваш син?

— Да — промълви тя.

— Става дума за едни сведения, които са ми необходими. А днес не се е явил на работа. Затова съм тук.

Роман забеляза уплашен блясък в очите й, но не намери сили да каже цялата истина.

По лицето й премина сянка.

— Не се е явил на работа ли? — промълви. — Днес се успа. Излезе към седем. Каза ми, че отива на работа.

— Така ли ви каза? — попита меко Роман.

Жената наведе очи. Поколеба се:

— Не, не ми го каза. Почти не говорихме. Не пожела да закуси. Каза ми, че закъснява, и аз реших, че отива в Бехукал.

Роман извади бележника и химикалката си.

— Фиделина — помъчи се гласът му да прозвучи благо, — не се тревожете. Може да е отишъл някъде с приятели. Или с някое момиче. Важното е да ми кажете къде според вас може да бъде.

— Но Тео никога не го е правил — каза жената. — Наистина, не се е прибирал за по няколко дни, но по отношение на работата си е много съзнателен.

— Е, какво пък, винаги може да се случи нещо необичайно — настоя Роман. — Въпросът е в това, че точно сега ми е необходимо да говоря с него.

Жената се отпусна на облегалката на стола и въздъхна дълбоко.

— Тео ми е най-малкият — каза с уморен глас. — Но и най-трудният. Двете момичета никога не са ми създавали главоболия.

Изведнъж погледна Роман, обезпокоена от собствените си думи.

— Нито пък Тео — побърза да добави. — Мисълта ми беше, че момчетата винаги са с характер. Още повече той, който остана сирак толкова малък. Знаете ли; мъжът ми почина от инфаркт. Момчето израсна без баща. И много ми костваше, лейтенанте, много ми костваше да го направя човек.

Роман я погледна и се усмихна тъжно. Наистина му се искаше да поразсее тревогата й, но, необяснимо защо, той самият беше разтревожен.

— Познавате ли приятелите на Тео? — попита лейтенантът. — Или поне някой от тях. Да речем…

— Не, лейтенанте — тя наведе очи към тъмната си карирана пола. — Приятелите на Тео никога не идват тук. Има приятели, разбира се, но никога не идват тук.

Роман я погледна сериозен.

— Фиделина, опитайте се да ми помогнете. Наистина ли нямате и най-малка представа къде би могъл да бъде Тео? Помислете си, кажете поне нещо, някое място, което той има навика да посещава… Снощи излизал ли е?

— Да — жената вдигна към Роман чистите си светли очи. — Излезе след вечеря и каза, че ще закъснее. Легнах си в единадесет, както обикновено, но него още го нямаше. Мисля, че затова се успа сутринта.

— Има ли си приятелка? — попита Роман.

Жената се усмихна:

— Да. И, да ви кажа, момиче и половина.

— Как се казва? — попита Роман. — Дали снощи не е бил с нея?

— Не, лейтенанте — каза жената и отново сведе очи.

— Откъде знаете? — промълви Роман.

— Тя ми каза. Идва снощи, след като той излезе.

Роман понечи да я попита още нещо, но Фиделина го изпревари:

— Лейтенанте, мислите ли…

Но млъкна внезапно, сякаш не искаше да произнесе думите. Преглътна сухо и каза съвсем тихо:

— Мислите ли, че му се е случило нещо?

Роман разбра, че тя знае, че той не може да й отговори, че той също не знае. Но тази жена имаше нужда от утеха. Поне от една утешителна дума.

— Защо трябва да му се е случило нещо? — Роман се опита гласът му да прозвучи естествено. — Фиделина, нямате причина да мислите най-лошото. Ще направим така: дайте ми адреса на неговата приятелка. Как е името й?

— Вики — каза жената. — Вики Карерас.

— Значи адреса на Вики Карерас — каза Роман. — Да видим дали тя ще ни помогне да намерим Тео.

— Да, да — промълви жената и стана. — Извинете ме за момент. Ще отида да го потърся.

Жената влезе в съседната стая и лейтенантът запали цигара. Глътна дима, който му се стори необикновено горчив.

Погледът му се зарея.

Пред очите му изплува някъде от миналото като далечно ехо образът на майка му — преждевременно остаряла, повехнала. И ликът на тежко болния му баща. И безкрайно тъжното лице на сестра му.

Стисна очи, за да се освободи от видението. Всъщност спомените му не бяха такива. Въпреки трудностите имаше и радост в дома им, в дома на неговото детство. Но днес споменът беше болезнен, потискащ.

Роман се зарадва, щом чу стъпките на Фиделина. Отвори очи и видя, че тя е пред него и му подава някакво листче.

— Ето адреса на Вики. Написала съм ви и телефона.

Роман взе листчето и без да го погледне, го прибра в големия джоб на масленозелената си куртка.

— Нямаме телефон, лейтенанте — каза жената извинително. — Но щом научите нещо, моля ви, непременно ми съобщете. Умолявам ви, непременно ми съобщете… Обещавате ли?

Роман се изправи, не успя да се въздържи и стисна двете и ръце.

Жената явно се сконфузи, но лейтенантът изглеждаше още по-смутен:

— Не се безпокойте, Фиделина — промълви и пусна малките бели набръчкани ръце. — Не се безпокойте. Ще ви съобщя. Но не се притеснявайте напразно. Обещавате ли?