Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (25)

6 часът следобед.

Следяха ги от известно разстояние. Сержант Кабада и служителят Хулиан Егоскуе вървяха по „Прадо“ вече десет минути по петите на Двайсетачката и мъжа, който преди един час се бе присъединил към него пред кино „Пайрет“. Кабада бе впил черните си очи в тила на Двайсетачката, който непрекъснато жестикулираше и говореше, говореше, а другият вървеше до него и очевидно го слушаше с особено внимание. Сержантът знаеше, че би било прекалено рисковано да скъси дистанцията и да се опита да чуе разговора. Можеха да ги открият. Мозъкът му трескаво работеше — опитваше се да свърже по някакъв начин малкото думи, които успяваше да улови сред уличния шум.

Нямаше много движение и това беше естествено. Продължаваше да се сипе студен дъждец. Най-много някой и друг случаен минувач и хора, които не обръщаха внимание на лошото време и бяха излезли по пазар или се прибираха от работа.

Сега двамата мъже вървяха по тротоара от страната на Капитолия. Беше студено. Егоскуе зарови ръце в джобовете на тъмносинята си куртка, а Кабада — в джобовете на дъждобрана. Вървяха на няколко крачки един от друг, без да се поглеждат. От време на време един от двамата се спираше за миг пред някоя витрина или пресичаше улицата по диагонал, за да се върне почти веднага на тротоара, по който вървяха Двайсетачката и другият. От време на време Егоскуе вдигаше очи към покритото с облаци небе с мисълта, че ако дъждът се усили, двамата мъже щяха да се спрат в някое кафе или да се скрият в някой вход и тогава може би нямаше да отидат там, закъдето бяха тръгнали, ако изобщо отиваха някъде.

На Егоскуе му се допуши, но се въздържа. Беше едър мъж. Малко по-едър от Кабада. Още нямаше четиридесет, но в гарвановочерната му четинеста коса тук-таме проблясваха бели косми. Имаше волево лице и малки проницателни очи. Стреляше точно и можеше да счупи тухла с каратистки удар. Беше деен, стриктен и изключително дисциплиниран. Рядко се усмихваше и говореше само при крайна необходимост. Колегите му знаеха, че по време на тиранията са го пребивали с палки и ритници, а той гледал палачите си и не продумвал. Притежаваше още едно качество: знаеше отлично възможностите си, какво може и какво не. Егоскуе не притежаваше блестящите дедуктивни способности на Роман, нито дори на Сиера, но съобразителният му ум намираше разрешение на всеки проблем. И ако приличаше на някого, това бе Кабада, и може би заради това обичаше да работи с мълчаливия и волеви сержант.

Сега Егоскуе гледаше гърба на мъжа, който заедно с Двайсетачката вървеше на няколко метра пред него. Видя го за първи път преди час. Беше набит тип с широк гръден кош и дебел врат. През ниско подстриганата коса се виждаха множество белези и удивително бял череп за толкова мургав мъж. Физиономията му беше глуповата, безлична и рязко се отличаваше от живото будно лице на Двайсетачката. Егоскуе си каза, че този човек принадлежи към категорията хора, които изпитват необяснимо влечение към побоищата, независимо дали получават, или нанасят удари.

Вече трети час Егоскуе следеше Двайсетачката. Към два часа смени хилавия Луис Гарсия. Срещнаха се пред сградата на „Бакарди“ и тръгнаха заедно по „Монсерат“, без да изпускат от поглед стъклената врата на кино „Актуалидадес“, в което няколко минути по-рано бе влязъл Двайсетачката. Стояха там до три и половина, когато Двайсетачката излезе от киното с тълпата, която се пръсна по „Сан Хуан де Диос“ и „Емпедрадо“. Хилавият Гарсия дискретно му го показа и Егоскуе само с един поглед запечата в паметта си лицето и фигурата на човека и тръгна след него.

Оттогава до пет часа Двайсетачката направи няколко тегела по „Прадо“ от единия до другия край и обратно. През това време изучаваше чертите на лицето му и сега бе в състояние да ги възпроизведе със затворени очи. Запомни и походката му, и навика да се почесва по тила с ръката, на която липсваха две фаланги на безименния пръст.

Така или иначе, обаче през цялото това време Двайсетачката не бе направил нищо, за което си заслужаваше да съобщи: на няколко пъти пи кафе, влезе в кино „Фаусто“ да види програмата на кината, яде паста в сладкарницата на „Сан Рафаел“, поседя в „Парке сентрал“ и във фоайето на хотел „Инглатера“, където дочака да спре един от краткотрайните дъждове, които непрекъснато се изсипваха над града, размени няколко думи със случайни познати на входа на „Фаусто“, във фоайето на „Инглатера“ и на Мансана де Гомес. Или изчакваше удобен момент, или имаше прекалено много време. Или може би търсеше някого. Но по време на цялото това кръстосване Егоскуе не забеляза Двайсетачката да говори с някого повече от минута-две. Беше като бездомно куче, което се чувствува добре, когато е само и се шляе насам-натам.

И тогава — някъде към пет — мулатът и мъжът, който сега вървеше с него по „Прадо“, се срещнаха пред кино „Пайрет“. Вече няколко минути Двайсетачката стоеше на ъгъла и изведнъж Егоскуе го видя как се усмихва и подава ръка на някакъв мъж, за когото всеки опитен криминалист — а сержант Хулиан Егоскуе беше именно такъв — веднага би разбрал, че е „забъркан в нещо“.

Когато през 1965 Егоскуе постъпи в МВР, за първи път чу от по-възрастните и опитни колеги за тези хора, „забъркани в нещо“. Но едва след трудната школовка на борба с какви ли не престъпници постепенно се научи да различава сред тълпата човека проблем. Разбра, че колкото и различни да са на пръв поглед един от друг престъпниците, има нещо, което ги отличава от останалите хора: нещо, някаква черта, някакъв жест, маниерът на пушене или пък погледът, походката, дори начинът, по който държат в ръка пакет. Добрият полицай трябва да открие всичко това от пръв поглед. И ето че сега, след толкова натрупан опит, Егоскуе беше в състояние — макар че не можеше да обясни как, по същия начин, по който по-опитните му колеги преди десет години не можаха да му го обяснят — веднага да разбере дали един човек, пък макар и този човек да стои на ъгъла и да си приказва, е „забъркан в нещо“.

Здрависаха се, пресякоха улицата и тръгнаха към „Парке сентрал“.

Дъждът беше спрял. Егоскуе не помръдна от мястото си, но целият бе нащрек. Видя как седнаха на една пейка с лице към „Прадо“ и започнаха да си приказват.

Така минаха повече от двадесет минути. Егоскуе следеше всеки техен жест и макар да не ги чуваше, можеше да се закълне, че Двайсетачката разказва нещо безкрайно интересно на другия, който го слушаше с огромно внимание.

Накрая станаха. Егоскуе погледна часовника си: 5 часът и 45 минути. Отново запръска.

Прекосиха „Прадо“ и тръгнаха под колоните на хотел „Инглатера“. Егоскуе също пресече улицата в посока към Капитолия, но после сви и се оказа пред театър „Гарсия Лорка“. Спря се пред пощата, запали цигара и тръгна под колоните. Спря на ъгъла пред кабаре „Насионал“ и хвърли поглед към пицерията на отсрещния тротоар: пет-шест души чакаха ред. Двайсетачката и другият бяха застанали на опашката и продължаваха да си приказват разгорещено. Егоскуе прецени, че ще останат в пицерията поне половин час, и реши да позвъни на Сиера.

Остана цяла минута загледан в телефона на отсрещния тротоар на „Сан Рафаел“, защото разбра, че оттам няма да може да ги наблюдава.

Какво да направи?

Накрая се реши. Пресече улицата и с три крачки се оказа пред телефона.

Сиера го нямаше. Обади се хрипливият глас на Кабада. За половин минута Егоскуе му обясни какво е положението. Кабада му каза, че след петнадесет минути ще е при него, да ги държи под око.

Егоскуе се върна на ъгъла.

Сърцето му се обърна: нямаше ги.

И тогава направи нещо, което не биваше да прави: спусна се към пицерията, спря се на входа и трескавият му поглед обиколи препълнения ресторант. Видя ги — седяха в дъното на бара и още не им бяха сервирали. Неспокойният поглед изчезна и на негово място се появи погледът на човек, който търси къде да седне. Погледна менюто, което висеше на входа, почеса се по главата, обърна се, отиде на ъгъла и запали цигара.

След няколко минути Кабада се появи и спря до него. Беше цивилен, с жълтеникав дъждобран и вестник под мишница. Извади една цигара и му поиска огънче. Докато палеше, прошепна:

— Всичко наред ли е?

— Да. Ей ги там — посочи ги с поглед.

Точно в този момент Двайсетачката и мъжът с белезите по главата излязоха от пицерията. Егоскуе направи знак на Кабада и му посочи с брадичка двамата мъже. Изчакаха да стигнат „Сан Рафаел“ и тръгнаха след тях.

И ето че вече двадесет минути вървяха по „Прадо“. Бавно, също като другите двама. До „Монте“ оставаха две преки. Егоскуе погледна часовника си: шест часът и двадесет и седем минути. Мръкваше.