Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (19)

11 часът и 45 минути следобед.

Вратата се отвори и сержант Кабада видя пред себе си светлокоса петдесетгодишна жена, която го погледна дружелюбно.

— Добър ден.

— Добър ден — усмихна се Кабада. — Вкъщи ли е професор де Пино?

— Да, тук е. А вие откъде сте?

— От следствено — техническия отдел — каза сержантът и показа картата си. — Трябва да се срещна с него.

— Разбирам — кимна жената. — Заповядайте.

Кабада влезе в светъл и просторен хол с висок таван.

— Седнете, моля.

Жената изчезна зад някаква тежка завеса и сержантът се настани в едно от трите големи черни кожени кресла, които ограждаха малка масичка. Погледът му се плъзна по стените, покрити с картини, по големите лавици на които бяха наредени безброй книги. Вниманието му привлече една картина в ярки цветове: върху наситен зелен фон — гола жена, чието тяло бе сякаш от живак. Отдясно на картината имаше друга, на която бе нарисуван петел (или по-скоро различни петна, които напомняха петел). По-нагоре висеше платно с камбанария. „Кой знае колко тежи тая картина“ — помисли си сержантът, защото художникът бе изстискал толкова туби, че върху платното се бе образувал грапав трисантиметров слой.

Всъщност Кабада не разбираше много от живопис. Но затова пък обичаше да чете. Беше на четиридесет години и до 1963, когато постъпи в министерството, работеше като линотипер. Професията му вдъхна любов към книгите. Предпочиташе исторически, военни мемоари, хроники, биографии.

Стана и отиде до една от етажерките. Откри с радост биографията на Ленин от Уолтър, която бе чел, и „Наполеон“ на Тарле, която преди години изгълта с голямо удоволствие. Премести поглед върху другите книги, чиито заглавия не му говореха почти нищо: „Разграничаването“ (следваше безкрайно дълго подзаглавие), „Критика на вкуса“, „Нова наука“… На съседния рафт сержантът видя книги на английски, френски, италиански и два дебели тома с произведения на Хосе Марти. Имаше и десетки книги с удължен формат, които (ако се съди по заглавията) бяха криминални романи: „Четирите фалшиви оръжия“, „Случаят Ла Канария“, „Кървава жътва“, „Пощальонът звъни два пъти“, „Убийство в Ориент — експрес“, „Неделна загадка“, „Целувка и кама“… Чу стъпки зад гърба си.

Обърна се и видя мъж, прехвърлил шейсетте — висок, румен, със снежнобели коси.

— Добър ден — обърна се към Кабада и му подаде слабата си мека ръка с дълги пръсти, която сержантът стисна. Посочи един от рафтовете и се усмихна широко: — Интересувате ли се? — И без да дочака отговора, добави: — Гледайте, гледайте, не се притеснявайте.

— С най-голямо удоволствие — усмихна се от своя страна Кабада, — но за съжаление нямам време. Вие сте професор дел Пино, нали?

— На вашите услуги. Но защо не седнете?

Последните думи бяха произнесени с приятелски укор. Кабада се върна в креслото, в което седеше, преди да отиде при книгите, а дел Пино се разположи срещу него.

Аугусто дел Пино имаше лице с фини черти. Не беше дебел, но двойната брадичка го правеше по-едър. Очите му — малки, сини, игриви. Редките му мустаци бяха почти толкова бели, колкото косата, Кабада си помисли, че белите коси на доктора контрастират със снажната осанка. Но вниманието му привлече преди всичко усмивката, неизменната усмивка на Аугусто дел Пино — професор по литература, истински капацитет в тази област. Беше написал много книги, които сержантът не познаваше. Малкото свободно време, с което разполагаше, посвещаваше на книгите, свързани с професията и учебните кръжоци. Но дори и да имаше повече време, Кабада би предпочел някоя дебела книга за Втората световна война пред най-доброто теоретично изследване върху поезията. А освен това Кабада не беше тук заради литературата. Дойде, защото дел Пино бе председател на кварталния Комитет за защита на революцията.

— Слушам ви — каза професорът.

В този миг влезе жената, която отвори на Кабада. Носеше поднос с две разкошни порцеланови чашки.

— Глътка кафе?

Сержантът и професорът взеха чашките с усмивка, а жената се оттегли. Дел Пино бавно отпиваше от кафето, докато Кабада набързо изгълта своето и остави празната чашка на масичката. Извади пакет „Вегерос“ и предложи на дел Пино, който отказа любезно:

— Благодаря, не пуша.

Докато Кабада палеше цигарата си, дел Пино допи кафето.

— Е? — подкани той сержанта.

Кабада започна бавно:

— Професоре, необходими са ни сведения за един човек, който се навърта в този район — по „Прадо“ и „Колон“.

— Аха — промълви дел Пино, който слушаше внимателно.

— Става дума за един мулат на двадесет и пет години или може би малко повече. Викат му Ястреба, но е по-вероятно тук да го знаят като Двайсетачката.

Дел Пино се усмихна, когато чу прякорите.

— Търсим го в архивите — продължи сержантът, — но засега нямаме нищо сигурно. Затова е много важно какво ще ни кажете.

Усмивката изчезна от лицето на професора.

— Двайсетачката… — промърмори.

Внезапно стана и без да промълви дума, отиде до голяма маса в един от ъглите на хола. Взе някакъв бележник и прелиствайки го, тръгна към креслото си.

— Ето — усмихна се и седна. — Тези сведения ми ги даде преди около две седмици отговорникът за дежурствата.

— Слушам ви, професоре подкани го Кабада и на свой ред извади бележник.

Дел Пино прелисти няколко страници.

— Да — каза накрая. — Прякорът му е Двайсетачката.

Вдигна очи и се усмихна на Кабада:

— Сержанте, замисляли ли сте се защо го наричат така?

Кабада се изненада, защото въпросът беше неочакван. Но веднага се усмихна и отвърна:

— Сигурно непрекъснато се хвали, че има двайсет песос в джоба.

— И аз така си мислех — каза весело дел Пино. — Нашата страна е невероятна. Фантазията на хората е безгранична. Помня как… Но нека не се отклоняваме от темата. Работата е в това, че този тип си има проблеми с една сеньора от квартала — Инес Ривера, която живее зад ъгъла, на „Консуладо“. Жената твърди, че й е откраднал портмоне със седем песос, което тя оставила на щанда на хлебарницата.

Дел Пино се засмя.

— Какво ще кажете, сержанте? Виждате ли що за Двайсетачка е?

— А жената подаде ли жалба? — попита Кабада.

— Не пожела — отвърна разочаровано професорът. — Тоя тип е престъпник, две мнения няма. Инес е стара, прехвърлила е седемдесетте и живее сама. Уплашила се е. А може и да я е заплашил. Знам ли? Честно казано, не бих се учудил…

Кабада пишеше в бележника си.

— Значи Двайсетачката се навърта наоколо — каза, без да вдигне поглед. При всяка дума цигарата подскачаше в устните му.

— Доста често — отвърна дел Пино. — Ако искате, мога да ви заведа при тази сеньора…

— Не — Кабада дръпна за последен път и загаси цигарата в пепелника. — Ако наистина се страхува, ще се изплаши още повече. Ще гледаме да се оправим без нейна помощ. Искам да поговоря с отговорника за дежурствата…

— Там е работата, че Саинс не е в Хавана — прекъсна го някак виновно домакинът. — Замина за Вуелтас при роднините на жена си.

— Помислете още малко — каза Кабада. — Помъчете се да си припомните още нещо, което би могло да ни бъде от полза.

Дел Пино се замисли. Внезапно вдигна глава и се усмихна:

— Майка му стара, сетих се! Помня, че Саинс… Каза ми го просто така… Каза, че на тоя тип му липсвал пръст на едната ръка. Да, много добре си спомням. Саинс ми рече: „А му липсва един пръст. Ти представяш ли си, ако си ги имаше всичките — щеше да остави горката Инес без пукната пара…“ Явно е много бърз в ръцете.

— Това вече е нещо — Кабада беше доволен. — Може да се окаже много ценно сведение.

Сержантът за последен път записа нещо в бележника, затвори го и го пъхна в джоба си. Изправи се.

— Много ви благодаря — обърна се към професора, който също стана. — Мисля, че няма да се наложи да ви безпокоя втори път.

Дел Пино махна с ръка и посочи един от рафтовете:

— Струва ми се, че ви заварих да разглеждате криминалните романи. Или може би греша?

— Да — каза някак виновно Кабада. — Просто…

— Имам великолепни книги — прекъсна го дел Пино и извади един том. — Чели ли сте това? „Тайната на жълтата стая“ от Леру… Но ето тази… — дел Пино отново се обърна към библиотеката.

— Не ги обичам много — каза смутено сержантът.

Професорът го изгледа смаян.

— Не обичате да четете криминални романи? — живите му сини очи искряха от изумление.

— Не — промълви Кабада.

— Но, сержанте, това е невъзможно. Просто е невероятно. Човек от XX век, който не обича криминални романи. И на всичкото отгоре — полицай!

Дел Пино се разсмя звънко и чистосърдечно.

— Може би точно затова — засмя се Кабада.

— Момче — домакинът внезапно стана сериозен, — на тебе наистина ли не ти харесват?

Професорът говореше така, сякаш Кабада бе признал нещо недопустимо и трябваше да му се даде възможност да се поправи.

Сержантът го гледаше със симпатия. „Приятен човек е. Личи си, че обича да приказва“ — помисли.

— Има хора, които не си признават, че обичат този жанр, защото го считат за низш. Но те са много малко. Вече почти никой не се срамува да чете криминални романи — каза професорът уверено.

— Не че се срамувам — усмихна се Кабада. — Просто не обичам такива книги.

— Това е парадоксално — усмихна се на свой ред дел Пино. — Всъщност — не чак толкова.

Професорът отново прекоси хола. Кабада наистина хареса този разговорлив, жизнен, приветлив човек. Но той бързаше. Трябваше веднага да предаде сведенията, които му даде дел Пино. И докато тиктакането на часовника пронизваше неговото съзнание, за професора сякаш времето не съществуваше.

— Един писател — започна дел Пино, докато се ровеше из книгите и очевидно търсеше нещо — е разделил населението на земята на четири групи: престъпници, жертви на престъпници, детективи и читатели на криминални романи. И твърди, освен това, че най-многобройна е четвъртата група и че благодарение на нея съществуват останалите три.

Кабада се разсмя от все сърце.

— Но вие, драги ми сержанте, спадате към третата група.

Професорът извади някаква книга с оранжева обложка и се върна при фотьойла. Седна и погледна Кабада.

— Седнете за минута.

Кабада понечи да откаже, но седна, въпреки че бързаше. От една страна — беше му неудобно и не искаше да обиди дел Пино, от друга — думите на професора го бяха заинтригували.

— Макар да не ти харесват криминалните романи… Или по-скоро точно поради тая причина сигурно си прочел някой и друг, за да мислиш така. Нали? — професорът започна да прелиства книгата.

— Разбира се — отвърна Кабада.

— Кои? — попита дел Пино.

— Истината е, че не са много — отвърна бавно сержантът и напрегна паметта си. — На младини четох приключенията на Шерлок Холмс и Ник Картър… После. Няколко книги за Пери Мейсън и две-три за Фило Венс — детективът, който знае всичко… Но след като се сблъсках с престъпния свят, тези романи ми се струват абсолютна глупост, която няма нищо общо с действителността.

Докато говореше, Кабада извади цигара, запали я и добави категорично:

— Това е, професоре.

— Това, което казваш, е много интересно — каза Пино, който го слушаше с голямо внимание. — Един критик твърди нещо подобно. Казва, че криминалният роман има толкова общо с работата на полицията, колкото пасторалните романи със средновековната икономика — т.е. нищо общо.

Замълча. Кабада си помисли, че дел Пино сигурно е изключителен преподавател. Отново се чу приятният тембър на професора, който жестикулираше:

— Но мисля, че това не е съвсем вярно. Криминалният роман взима много неща от живота, но това е литература в края на краищата. Това, за което разказва, не се е случило в действителност, макар че би могло. Има романи, които са като главоблъсканици, като логически задачи. „Роман — проблем“, както им казват. Такива са на Агата Кристи, на Ван Дайн — създателя на Фило Венс.

— Тоя тип е непоносим — не се сдържа Кабада. — Превежда от гръцки, разбира от мумии…

Дел Пино отново се разсмя, а и Кабада не се сдържа.

— Вярно е, че детективите в тези „логически“ романи са въплъщение на самата логика — каза дел Пино през смях. — Но понякога логиката е далеко от действителността и затова такива произведения се оказват… измишльотина, ако мога така да се изразя. Макар че според мен развиват способностите ни за дедукция… „Сивото ни вещество“, както казва Еркюл Поаро. Тези романи винаги те навеждат на куп размишления…

Кабада си дръпна от цигарата.

— Дразня се, професоре, че това, което става в романите, никога не става в живота. Пък и описаните случки са все едни и същи.

— Какви например? — попита дел Пино.

— Ами има няколко варианта: идеалното престъпление, което се проваля заради някаква случайност, заключената отвътре стая, в която е извършено убийство, престъпникът, който се завръща на местопрестъплението…

Дел Пино го прекъсна:

— Независимо от четирите групи, за които говорехме преди малко, истината е, че криминалният роман нямаше да съществува, ако не се извършваха престъпления… Дълга е историята на престъпленията. А някои от тях се повтарят. Случаи, от които те побиват тръпки и които са се превърнали в странствуващи мотиви из криминалните романи.

— Сега пък аз ще ви попитам какво имате предвид.

Дел Пино остави книгата с оранжевата обложка на масичката и стана. Направи няколко крачки, но веднага се върна. Разхождаше се, сякаш за да подреди мислите си.

— Ще ви дам един пример — професорът внезапно погледна сержанта — Един пример за престъпника, който винаги се връща на местопрестъплението.

— Вие наистина ли вярвате в това? — опита се да скрие усмивката си Кабада.

Дел Пино се усмихна, вдигна ръце и ги отпусна.

— Какво да ти кажа? Не е задължително. В никакъв случай. Но се случва, и то доста често…

— Най-вече в криминалните романи — каза Кабада с уважение, но твърдо.

— И в живота, сержанте. Оттам са го взели писателите.

Кабада загаси цигарата.

— Извинете, професоре, но…

— Да, знам — каза дел Пино и на тънките му устни се изписа усмивка. — Не е редно да спорим за нещо, което ти знаеш много по-добре от мен.

— Не става дума за това — побърза да възрази Кабада. — Друго имах предвид. Откъде-накъде престъпникът ще се връща на местопрестъплението?

Дел Пино не отговори веднага. Разхождаше се от единия до другия край. Изражението на лицето му се променяше като на човек, който разрешава безкрайно труден проблем.

— Да започнем от най-простия случай — каза и отново седна във фотьойла. — Ще ти разкажа една история. Една невероятна, чудовищна история, която се случила в Ориенте^[1] преди години…

Вдигна очи към тавана, после погледна Кабада и сложи ръце на рамото му.

— Било извършено жестоко убийство: заклали някаква бабичка, която живеела сама, и задигнали над хиляда песос. Къщата се намирала в Сан Висенте — вилна зона близо до Сантяго де Куба. Голяма мрачна дървена къща, уединена на гол хълм на петдесетина метра от шосето.

Дел Пино се облегна назад и погледна Кабада в очите.

— Навсякъде кръв. Но нито един отпечатък от пръсти, нито един свидетел, нищо, което да помогне на следователя да открие престъпника. Но той бил изключителен следовател. Единственият истински следовател в Куба преди революцията.

Професорът замълча.

— И така, сержанте, три месеца след убийството жената отново се появила. Първо децата я видели на входа на къщата, но никой не им повярвал. Всички знаели, че там не живее никой. После някаква жена видяла мъртвата една вечер близо до шосето. А нощем в къщата тайнствено светело.

Кабада бе погълнат от разказа. Дел Пино облиза устни и продължи:

— След няколко седмици започнали да я наричат „къщата на мъртвата“. Едни казвали, че била пълна с призраци. Но недоверчивите, които в този случай се оказали с по-голямо въображение, твърдели, че нямало никакви мъртъвци и че старицата била жива.

Единственият, който знаел как стоят нещата, бил следователят Репиладо. Заложил капана и наистина една нощ престъпникът се върнал, за да се убеди, че жената е мъртва.

Професорът се усмихна. Малките му сини очи искряха от възторг:

— Представяш ли си сцената? Убиецът, който се връща заради жертвата си и се натъква на полицията. Бил е изключително добре премерен удар.

— Наистина е много интересно — съгласи се Кабада.

Дел Пино го погледна:

— С твое позволение, нека не се ограничаваме с този пример, защото той обяснява само едната страна на нещата.

Професорът потри ръце, а лицето му се сви едва доловимо. Погледът му се зарея, сякаш търсеше точните думи, за да изложи виждането си.

— Според мен има още една причина — каза накрая. — По-дълбока, от психологически характер, ако щеш, която може да накара човек, който не е професионален престъпник, не е закоравял, да се върне на местопрестъплението.

Дел Пино замълча. Кабада го гледаше с жив интерес.

— Съвест — каза професорът.

Кабада понечи да каже нещо, но остави дел Пино да довърши мисълта си. Професорът се усмихна и сложи ръка върху рамото на сержанта.

— По природа хората не са лоши. Теорията на Ломброзо, която ти несъмнено познаваш отдавна, е отхвърлена. Никой не се ражда престъпник.

Кабада кимна.

— Хората стават престъпници по причини, които можем да определим като социални — продължи дел Пино. — Тук е мястото и на цяла серия сложни и деликатни обстоятелства, които могат напълно да изкривят личността. Понякога е много трудно да ги откриеш. Често процесът е необратим. Тези обстоятелства могат да се отнесат към най-ранното детство, семейната среда и изобщо средата. Но причината за престъпността се корени в обществото.

Дел Пино кръстоса крак върху крак и приглади белите си коси.

— Достатъчно е да надникнем в статистиките, за да видим, че с всяка измината година престъпността в капиталистическите страни расте. Извършват се все повече убийства, кражби и престъпления от всякакъв характер. Очевидно там обществото превръща много хора в престъпници. Но това не означава, че с премахването на капитализма всички тези сложни и деликатни обстоятелства, които са негов плод и които пораждат престъпността, ще изчезнат изведнъж. Това ще стане постепенно. Колкото по-добро става едно общество, толкова по-добри стават хората. Но пътят е дълъг.

Усмихна се.

— Знаеш ли? — професорът се наведе към Кабада. — Докато си на тази работа, докато се бориш срещу престъпленията, съществуването на криминалния роман ще бъде оправдано.

Кабада на свой ред се усмихна.

— Но вие…

— Да, отклоних се от темата — призна весело дел Пино. — Но ще видиш, че само в известен смисъл. Точно защото никой не се ражда престъпник, защото престъпникът е плод на дълъг процес на деградация. Съвсем реално е човек, който не е окончателно пропаднал, т.е. не е напълно корумпиран, да…

Дел Пино замълча. Очите му се свиха и се превърнаха в две сини точици на червендалестото му лице.

— Замислял ли си се какво става в душата на човек, извършил престъпление? При такова напрежение той е в състояние да се върне на местопрестъплението, сержанте. И още как…

Кабада се усмихна и поклати глава.

— Възможно е. Но поне на мен винаги ми се е налагало да търся престъпниците през девет земи в десета. Нито един не се върна на местопрестъплението.

Дел Пино се засмя.

— Вие сте непоправим реалист, сержанте — пресегна се към масичката и взе оранжевата книга. — Затова ще ви дам да я прочетете.

Професорът размаха книгата.

— Това е нещо по-различно — настоя. — Тук няма фокуси. Тук е самият живот такъв, какъвто е. Или какъвто би могъл да бъде — все пак това е литература. Сигурен съм…

Кабада стеснително поклати глава.

— Но как ще взема ваша книга?

— Давам ти я да я прочетеш — усмихна се дел Пино.

— Но аз не знам кога… — започна сержантът.

— Няма значение — прекъсна го категорично дел Пино. — Ще ми я върнеш, когато можеш. Няма какво да бързаш.

Кабада не отговори. Усмихна се, взе книгата, сбогува се и излезе от хола. „Изключителен човек“ — помисли си и се засмя, защото усети, че го е заразил стилът на професора. Седна в колата и остави книгата на седалката. Прочете заглавието й едва когато запали мотора.