Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (54)

9 часът и 17 минути.

Когато Роман влезе в кабинета си, Сиера седеше на един от столовете до голямото бюро. Другият беше зает от слаба около петдесетгодишна жена, която погледна лейтенанта с малките си изразителни очи.

Роман погледна сержанта и седна на въртящия се стол зад бюрото.

— Тази другарка — започна Сиера и направи едва доловим знак, по който лейтенантът разбра, че и той не знае за какво точно е дошла жената — иска да говори с вас.

— За какво? — попита Роман, без да поглежда жената, която бе счела за нужно да сложи на върха на носа си очила с рамки от черупка на костенурка и да се изпъне на стола.

— Виждате ли, лейтенанте — започна, без да сваля очи от Сиера, — … аз… Не може ли да разговаряме насаме?

Роман сдържа усмивката си, като видя лицето на Сиера.

— Лейтенанте, другарката не пожела да ми каже за какво се отнася.

— Добре — каза Роман и погледна Сиера. — Изчакай ме навън. Имам някои неща за тебе. Не си тръгвай, преди да поговорим.

Сиера се изправи, въздъхна и излезе от кабинета.

— Слушам ви — Роман извади цигара и погледна жената в очите.

Тя се изкашля, намести очилата на носа си и сякаш от страх да не я чуе някой, се наведе напред и едва — доловимо прошепна на Роман:

— Аз съм телефонистката в Сантяго де лас Вегас.

Роман също се наведе напред.

— Извинете, не чух добре. Можете да говорите спокойно — няма кой да ви чуе. Коя сте вие?

— Телефонистката в Сантяго де лас Вегас — каза жената малко по-високо и погледна крадешком към вратата. После отново погледна Роман, който търпеливо я чакаше да продължи. — Трябва да ви съобщя нещо.

— Да, да, слушам ви — каза Роман. — Кажете!

— Става дума — жената изкриви устни — за нещо важно.

— Хайде кажете — каза Роман и се опита да скрие раздразнението, което предизвикаха у него увъртанията й.

— Както ви казах, аз съм телефонистка в Сантяго де лас Вегас. Нали ви казах?

— Да, да, казахте ми — промърмори Роман и нетърпеливо загаси цигарата в пепелника.

— Е, добре. Аз съм една от телефонистките. Ние сме няколко: Марикуса Гутиерес, Идалия Лима и Анхелика Ториенте и Санчес — на вашите услуги. Та значи онази нощ… по-точно, нощта на престъплението, тоест на 18 декември, или по-точно през нощта срещу 19, бях на смяна, както ви казах.

— Не, това не ми го бяхте казали — въздъхна Роман.

— Така ли? Е, добре. Та, както ви казвам, аз бях дежурна, когато се обадиха.

— Моля? — Роман запали нова цигара, за да не излезе от равновесие.

— Когато се обадиха за пръв път. Но да вървим подред. Значи обадиха се два пъти. Разбирате ли? Един път и после още един път.

— Един път и после още един път — повтори лейтенантът и погледна в тавана. — Много добре. Къде?

— Какво къде? — жената изгледа учудено Роман.

— Къде се обадиха? — Лейтенантът натърти на всяка сричка, като се стараеше да не изгуби нито капчица от търпението си.

— Не ви ли казах? — попита наивно жената.

— Не.

— Ами в стопанството, в автостопанството. Много странно. Не мислите ли, че е странно?

Внезапно Роман прояви интерес към жената, към думите й, към телефонните обаждания. Неприятното усещане изчезна. Наведе се напред и се облегна на бюрото:

— Моля ви, обяснете ми. Казвате, че на два пъти са звънили в автостопанството… през нощта?

— Точно така — усмихна се победоносно жената.

— В колко часа? Може би ще си спомните…

— Спомням си много добре — каза жената някак гордо. — Имам превъзходна памет. А освен това си записах. Да, записах си. Беше толкова необичайно!

Бръкна в малката черна чанта, която държеше на коленете, си, и извади бележник.

— Ето — каза и го отвори. — Да видим. В дванадесет и двадесет позвъниха в автостопанството от Хавана. Номерът отговори. А после…

— Момент — каза Роман, който бе леко пребледнял. — Сигурна ли сте, че е било именно тогава?

— Повече от сигурна. Знаете ли, аз винаги си записвам часовете на обажданията. По-скоро, на някои обаждания. А това беше толкова необичайно. Как да ви кажа, почти никога не звънят нощем в автостопанството. А освен това в три започнаха безбройните обаждания в полицията, в следствено — техническия отдел…

В главата на Роман се въртеше една идея: това беше часът на престъплението.

Запали цигара от цигарата и погледна жената в очите.

— А другото обаждане?

— В това е въпросът — каза тя, като забеляза интереса, който събудиха в Роман думите й.

— По-точно? — Роман не можа да скрие нетърпението си.

— Ще ви кажа. Сега идва ред на най-странното.

Роман затаи дъх. Жената направи пауза и продължи:

— Когато се обадиха за втори път, между другото пак от Хавана, телефонът даваше заето.

— Заето ли? — промърмори лейтенантът, затвори очи за миг и се помъчи да подреди хилядите мисли, които нахлуха в главата му. — Момент, момент. В колко часа стана това?

— Ето тук съм записала: в два и осемнадесет минути.

Роман скочи, но успя да се овладее. Погледна жената и каза:

— Съобщихте ни извънредно важни сведения.

Жената стана, свали очилата си и въздъхна със задоволство, сякаш от плещите й бе паднал голям товар.

— Не бях сигурна, че това би представлявало интерес за вас. Два дни се чудих да дойда, или да не дойда. Научих за престъплението и… си казах… дали да отида, или пък да не ходя. Два дни се колебах.

— Много добре направихте, че дойдохте — промълви Роман. — Благодаря ви. Много ви благодаря. Ще ви изпратя.

Роман излезе иззад бюрото си и я изпрати до вратата. Отвън чакаха Сиера и Кабада.

— Кабада, изпрати другарката до долу. Още веднъж много ви благодаря — добави й подаде ръка на жената.

— Няма защо, лейтенанте. Беше мой дълг.

— Ела — обърна се лейтенантът към Сиера и влезе в кабинета.

Сержантът забеляза, че е развълнуван.

— Случило ли се е нещо?

— Сега не мога да ти обясня — отвърна Роман припряно. — Стой тук и не мърдай, каквото и да се случи. Няма да мърдаш оттук, докато не ти се обадя.

Излезе от кабинета и тръгна с едри крачки към асансьора.

До вратата на кабинета стоеше Сиера, гледаше го озадачено и се почесваше по главата.