Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (7)

2 часът и 25 минути следобед.

Лейтенант Роман спря пред стара двуетажна къща на улица „Индустрия“, между „Сан Рафаел“ и „Сан Хосе“. Хвърли поглед на избелялата бежова фасада, свери номера и се изкачи по стълбите.

Жената, която му отвори, миеше пода в хола. На дивана си играеше тригодишно момиченце по блузка на зелени точици.

— Добър ден — каза лейтенантът. — Тук ли живее Рафаел Карденас?

Жената го погледна с очи, в които Роман му се стори, че вижда страх. Прибра кичурите, които падаха на челото й, и отвърна:

— Да, тук.

— Няма ли го?

— Не — отговори сухо жената.

— Вие съпругата ли сте? — попита Роман.

Жената кимна и Роман продължи:

— Трябва да поговорим няколко минути.

— Да, разбира се — каза тя и покани лейтенанта. — Заповядайте, седнете.

Роман се настани в някакъв извехтял фотьойл с кръпки тук-таме. Погледна жената, която беше седнала срещу него. Приятна, макар по домашни дрехи и без грим — нали я бе заварил да чисти. На около тридесет години.

— Да не се е случило нещо с мъжа ми?

Роман я погледна, сякаш премисляше отговора си.

— Не, правим една проверка — каза. — Трябва да поговорим с него. Търсихме го на работата му, но го няма. Затова съм тук. Знаете ли къде би могъл да бъде?

Роман разбра, че е улучил: жената наведе очи и не отговори. Но веднага вдигна глава — беше разстроена. Почти извика:

— Откъде да го знам къде е! Все едно и също: аз вкъщи, чистя, готвя, гледам децата, опъвам като вол, а той само скита насам-натам.

Беше готова да заплаче, но внезапно мрачното й лице придоби войнствено изражение.

— Значи хубавецът не е отишъл на работа. Чуйте: снощи излезе след вечеря. Вечеря, приготвена от тая глупачка, дето я виждате пред себе си — удари с длани гърдите си. — И ето че още не е благоволил да се появи. Сигурно пие някъде бира с първата срещната уличница… Но мене ми е все едно, кълна ви се…

Направи кръст с пръсти и шумно го целуна.

Заплака горчиво.

Роман наведе очи за миг и я остави да си излее мъката.

— Моля ви… — промълви.

— Извинявайте — каза жената, прокара ръка по лицето си и изхлипа. — Извинявайте…

Роман понечи да извади кърпата си, но тя го спря. Хвана косите си с фиба, въздъхна дълбоко и погледна Роман. На него му се стори, че изведнъж се е състарила…

— Но да не ходи на работа след всичките неприятности, които имаше… После пак удръжки, а имаме три деца, другарю, три деца. По-големите са на училище, а ето я и третата — каза и посочи момиченцето, което бе прекъснало играта си, гледаше ги сериозно и смучеше палеца си. — Живота ни зачерни, каквото спечели, го превръща в бира.

Отново направи пауза. Но не заплака. Погледна Роман с очи, в които имаше отчаяна молба:

— Направете нещо с него, другарю. Заради децата ви моля, не заради себе си. Тоя човек е безотговорен и децата страдат от всичко това.

— Успокойте се — каза й Роман. — Ще направим нещо, обещавам ви. Но, моля ви, помислете къде бихме могли да го намерим сега.

— Не знам, другарю. Наистина не знам.

Изведнъж лицето й се изкриви в гримаса.

— Но ако бях на ваше място — каза тя с горчива ирония в гласа, — щях да тръгна да го търся из хаванските бирарии и сигурно щях да го намеря.

Роман се сбогува с жената и слезе по стълбите. Може би съпругата на Карденас не говореше сериозно, но понякога лейтенант Роман губеше всякакво чувство за хумор. Щом излезе на улицата, той се обади в службата и нареди на Кабада веднага да отиде в Бехукал, да вземе от Лабрада снимка на Рафаел Карденас и да го търси.

Да го търси из хаванските бирарии.