Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (51)

2 часът и 53 минути.

— Мигел… Мигелито.

На вратата отново се почука. Сиера отвори очи и се надигна от леглото.

— Какво?

— Мигел!

Позна гласа на тъща си.

— Кажи, Хосефа.

— Търсят те по телефона.

— Благодаря. Идвам.

Сиера седна на леглото, разтърка очи, протегна се. Взе ръчния си часовник от нощната масичка и видя, че е два и петдесет и осем минути.

Подът беше студен и Сиера направи няколко крачки на пети. Обу панталона си, навлече пуловера, излезе от стаята и внимателно затвори вратата.

Телефонът беше в коридора, почти до вратата. Обикновено Сиера го чуваше и се събуждаше, но сега бе много уморен, толкова уморен, че не чу нищо.

— Да?

Веднага позна гласа на Роман. След половин час щеше да мине да го вземе. Сиера затвори телефона и се върна в стаята. Сумракът приканваше за сън и Сиера погледна завистливо жена си, която се бе свила под одеялото и дишаше равномерно.

Започна да се облича. Навън плющеше дъжд. През открехнатия прозорец в стаята проникваше миризма на влажна земя. Роман не му каза къде ще ходят, нито колко ще се забавят и за това реши да сложи плътна фланелка. Накрая метна през рамо дъждобрана и затегна колана с пистолета. Хрумна му да предупреди тъща си, която отново си легна, че излиза, но се отказа. Погледна часовника — Роман щеше да го вземе след десет минути.

Сиера отиде в кухнята, пийна няколко глътки кафе и излезе. Апартаментът беше на третия етаж и той бавно тръгна надолу по стълбите. Колкото повече се спускаше, толкова по-неприятен и пронизващ ставаше студеният вятър. Когато стигна до входа на сградата, потрепера и разтърка ръце.

Улица „В“ беше пуста. Дъждът падаше върху асфалта като плътна завеса, която от време на време се извиваше под напора на вятъра. Сиера неволно си спомни приятните топли летни нощи.

Роман закъсня една минута. Сиера видя как фолксвагенът зави по 15-та улица и спря пред него. Вратата на колата се отвори и Сиера се шмугна в уютното автомобилче, което веднага потегли безшумно.

— Къде отиваме? — попита, докато бършеше с ръка изпотеното стъкло.

— В Санта Фе — погледна го Роман с крайчеца на окото. — Прииска ми се да се изкъпя и си казах: „Защо пък да не поканя приятеля си Сиера? Предполагам, че не съм те събудил…“

— Разбира се, че не. Печех се на терасата на покрива. Тъща ми не ви ли каза?

Завиха по „Пасео“ и се спуснаха към „Мапекон“. Вълните се блъскаха в стената и от време на време до колата достигаха пръски морска вода, но Роман не намали скоростта.

Лейтенантът разказа на Сиера за ключовете и за новите показания на Пеперудата. Каза му, че на входа на Санта Фе ще ги чакат две коли и кучета.

След десет минути заобиколиха ротондата в „Плая“, минаха покрай тъмния „Кони Айлънд“^[1] и покрай стадиона, където някога се организираха надбягвания на кучета. Колата летеше към Санта Фе. Сиера крадешком гледаше Роман. Лейтенантът изглеждаше изтощен от недоспиване, от работа и от прекомерното напрежение през последните два дни. Но като размисли, сержантът си даде сметка, че ако се погледне в огледалото, ще види същото.

На входа на Санта Фе, малко след „Клуб 66“, ги чакаха две волги комби. Роман намали и спря до тях.

Лейтенантът направи знак на Сиера да свали прозорчето и извика на единия от шофьорите:

— Карайте след мен.

Колите бавно тръгнаха към селцето. Лейтенантът познаваше добре Санта Фе. Още в началото видя Плаита — каменист бряг, който навяваше на Роман спомени от отминали години.

Улицата все повече се приближаваше към морето. Минаха покрай поликлиниката. Пеперудата му бе казал: „На края на селцето. Почти на брега.“ „Точно където е бил намерен трупът на Тео“ — помисли си Роман веднага.

Зави надясно по някакъв черен път. Пред тях се чуваше глухият прибой на вълните. Фолксвагенът спря, а след него и волгите.

Роман, Сиера и петима служители тръгнаха под дъжда. Чу се нетърпеливото ръмжене на две немски овчарки.

Беше много тъмно. Роман отвори багажника на колата си и извади някакъв пакет и два фенера. Подаде единия фенер на Сиера, а пакета — на служителя, който се бе загърнал в масленозеления си дъждобран.

— Дрехите — каза. — Тук някъде трябва да е. На брега.

Двама служители отвориха задните врати на волгите и кучетата изскочиха безшумно. Служителите ги хванаха за веригите и ги отведоха при мъжа с дъждобрана. Той извади от пакета измачкана риза и панталон и ги поднесе към дългите черни муцуни на овчарките, които започнаха да ги душат и да ръмжат.

Валеше. Всички чакаха кучетата да поемат по следата. Най-после едно от тях вдигна глава, наостри уши и се загледа в тъмнината. Другото го последва и двете кучета се втурнаха напред.

— Хайде — нареди Роман.

Тръгнаха — отпред вървяха двамата служители с кучетата, зад тях — Роман, Сиера и полицаят с дъждобрана. Двама останаха при колите.

Беше хлъзгаво. По обувките им полепваше мокрият пясък. Вървяха трудно. Фенерите осветяваха пътя към брега. Кучетата се носеха напред задъхани и с наострени уши.

Заобиколиха няколко манглиеви храсталака и локви със застояла, солена и воняща вода. Кучетата вървяха по следата без колебание. Следваха ги мъжете с мокри от дъжда лица.

Внезапно фенерите осветиха барака от дъски, листове ламарина и стари металически табели. Кучетата лаеха и искаха да продължат напред, но вече не беше необходимо. Роман нареди служителите с кучетата да останат там. Той, Сиера и полицаят с дъждобрана тръгнаха бавно към къщурката.

Вътре беше тъмно. Водата плющеше по ламаринения покрив. Дъските скърцаха под напора на вятъра.

Роман извади пистолета и го зареди. Сиера и полицаят го последваха. Когато до къщата оставаха по-малко от пет метра, Роман направи знак на Сиера да заобиколи от срещуположната страна, а той продължи заедно с другия към вратата, която гледаше към морето.

Приближиха се, като се стараеха да не вдигат шум. Бяха загасили фенерите, но се наложи Роман да запали своя. На вратата имаше дебела верига. Двата й края бяха заключени с катинар.

Роман бръкна в джоба си, сложи пистолета подмишница и извади двата ключа. Загаси фенера и го пъхна в джоба. Мъжът с дъждобрана освети катинара.

Лейтенантът пъхна внимателно единия ключ в отверстието, превъртя го и катинарът глухо изщрака.

Роман внимателно свали веригата и пусна катинара в джоба си. Направи крачка назад и ритна вратата, която се отвори със скърцане.

Влязоха бързо в къщурката и осветиха всяко ъгълче. След секунда ги последва и Сиера.

В единствената стая имаше маса, два стола, спиртник с разхвърляни около него съдове и гардероб от груби дъски. Подът беше покрит със счупени стъкла, а на масата имаше чаши и няколко празни бутилки. Навсякъде бяха пръснати най-разнообразни предмети като в театрално ателие.