Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (55)

11 часът и 45 минути вечерта.

Тежкотоварният ГАЗ прекоси входа на автостопанството и спря по средата на паркинга.

Беше студено и валеше ситен дъждец. Вятърът влачеше мокри хартии из тъмния паркинг.

Шофьорът загаси мотора и всичко потъна в тишина. Погледна към будката на пазача, в която светеше, но не видя никого. В този миг на прага се очерта нечий силует.

Елпидио Абреу потръпна. Отвори вратата на камиона, подаде глава и плахо попита:

— Лейтенант Роман?

Не последва отговор.

Фигурата бавно тръгна по пътя, осветен от фаровете на камиона.

Абреу не повтори въпроса си. Пред камиона, под дъжда, стоеше лейтенант Ектор Роман.

Бавно, съвсем бавно Абреу слезе от кабината. Вдигна яката на якето си и тръгна към лейтенанта.

Роман не помръдна.

Елпидио Абреу му протегна ледената си ръка.

— Радвам се, че дойдохте навреме, Абреу. — Лейтенантът погледна часовника си.

— Право да ви кажа — усмихна се шофьорът, — не ми беше лесно. От тоя дъжд шосето е ужасно.

Двамата мъже помълчаха известно време, докато накрая Абреу наруши мълчанието:

— С какво мога да ви бъда полезен?

Роман не отговори веднага. Обърна се и тръгна към будката. Абреу го последва.

— Знаете ли, Абреу — каза Роман, без да го погледне. — Трябва да уточня някои неща, някои подробности. Как да кажа… Да изясня едно — друго.

— Аз съм на ваше разположение — каза Абреу енергично.

Скриха се под стрехата на будката. Роман погледна Абреу в очите.

— Можем да започваме — каза лейтенантът. — Ще се опитаме да възстановим нощта на осемнадесети срещу деветнадесети. Трябва да си припомните всичко, което сте правили тогава.

— Щом считате, че е необходимо — шофьорът разтърка замръзналите си ръце.

— Абсолютно необходимо е — каза сухо Роман.

Лейтенантът извади от джоба на куртката си пакет „Популарес“, предложи на шофьора, извади една за себе си и щракна запалката.

— Да започнем.

Абреу дръпна дълбоко дима.

— Кога дойдохте?

— Къде?

— Тук. В автостопанството.

Шофьорът погледна боязливо лейтенанта.

— Вече ви казах: някъде към три.

— И какво стана после?

— Изненадах се, като намерих вратата на паркинга отворена, но влязох. Слязох от камиона ей там горе-долу — посочи мястото, което се намираше на няколко метра от камиона.

— И после? — Роман продължаваше да го гледа.

— После извиках Суаснабар веднъж — два пъти. Учудих се, като не го видях в будката.

— Един или два пъти?

Абреу се поколеба и продължи:

— Два-три пъти.

Роман чакаше.

— После тръгнах към будката.

— Влязохте ли? — попита Роман.

— Разбира се. Нали ви казах.

— И какво направихте?

— Струва ми се… Да, пих кафе.

— Нищо друго?

— Нищо друго — бавно отвърна Абреу. После си дръпна от цигарата и я хвърли на земята.

Роман бе оставил своята да догори и я хвърли на мокрия асфалт.

— Продължете — каза лейтенантът.

— След това мисля, че отидох… Да, излязох от будката и отидох при камиона. Натиснах клаксона няколко пъти, но както знаете, никой не се обади. Тогава… Тогава си казах, че нещо не е в ред.

— Нещо?

— Да, да. Нещо. И аз не знам точно какво, но нещо.

Роман бръкна в джобовете на куртката си, но почти веднага извади лявата си ръка и погледна часовника. Беше единадесет часът и петдесет и девет минути.

— И какво?

— Взех фенера и тръгнах из паркинга.

— В коя посока? — попита Роман и излезе изпод стрехата. — Покажете ми.

Елпидио Абреу изтича напред.

— Насам. Тук имаше един камион, тук още един, а ей там — трети.

Вървяха бавно, а Абреу обясняваше откъде е минал.

— Дойдох ето тук… Не, малко по-натам. И тогава видях кучето.

— Къде беше то?

— Ей там, под камиона.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм сигурен. Ето там.

— После?

Дъждът се беше усилил. Вятърът духаше още по-силно. Масленозелената куртка бе станала още по-тъмна.

— После…

Но Абреу не довърши фразата. Глух удар зад гърба му го накара да подскочи и да се обърне.

Вятърът блъскаше отворената врата на склада.

— Вратата на склада беше отворена, нали? — попита Роман.

Елпидио Абреу прекара ръка по мокрото си лице. Беше му студено.

— Да. Беше отворена.

— И вие какво направихте?

— Аз…

Гласът на Елпидио потрепера.

— Студено е — каза Роман и погледна небето. После отново се обърна към шофьора.

— Продължавайте.

Абреу продължи след няколко секунди.

— Тръгнах нататък, към склада.

— Елате — каза Роман.

Шофьорът се поколеба.

— Елате — повтори Роман. — Продължавайте да разказвате.

Абреу тръгна бавно.

— Спрях при вратата на склада и… Оставалото го знаете.

Лейтенантът се приближи до склада, но не влезе. Обърна се рязко и каза на Абреу:

— Намерили сте трупа на Суаснабар и сте излезли да потърсите помощ, така ли?

Абреу беше нервен. Устните му едва доловимо трепереха.

— Точно така… Излязох… — шофьорът се поколеба за миг. — Извиках и се затичах към улицата. Тогава видях двамата мъже от патрулната двойка от Комитета за защита на революцията и ги повиках. Дотичаха и…

— Те ли се обадиха в полицията?

— Един от тях — отвърна Абреу. — Мисля, че онзи с очилата. Другият остана с мене.

Лейтенантът отново погледна часовника си и тръгна към будката, последван от Абреу.

Роман вървеше по мокрия паваж, без да продума. Спря на прага на будката и се обърна към Абреу.

— Липсва нещо във вашите показания — каза бавно и го погледна съсредоточено. — Имате невероятна памет, Абреу, но все пак нещо липсва в показанията ви. Нещо много важно.

— Липсва ли им? Какво им липсва? — попита Абреу нетърпеливо.

Роман не отговори.

— Какво? — отново попита Абреу.

Роман разтърка ръце и се намръщи.

— Аз ще ви разкажа какво се е случило тук онази нощ, Абреу. Всичко, което се е случило.

Очите на шофьора се присвиха. По челото му избиха капки пот.

— Около полунощ — започна Роман, като натъртваше на всяка дума — пристигнал камион, управляван от Теодоро Гомес. Ерасмо Суаснабар отворил вратата на паркинга и го пуснал да влезе. Теодоро Гомес паркирал ей там някъде.

Роман посочи едно място, където сега имаше друг камион, но Елпидио не се обърна да погледне — той гледаше втренчено лейтенанта.

— После слезнал и тръгнал към пазача. Познавали са се добре. Дори бих се осмелил да твърдя, че Ерасмо Суаснабар е бил привързан към Тео Гомес. Заприказвали се. Момчето по всяка вероятност е било много нервно, много развълнувано. И това е обяснимо. Обяснимо е, защото в камиона са били скрити съучастниците му: Емилио Дукесне и Хосе Анхел Чакон, или по-точно Милито и Двайсетачката.

Тръпки преминаха по тялото на Елпидио Абреу, но той не сведе поглед. Беше напрегнат. Тъмните му очи наблюдаваха внимателно непроницаемото лице на лейтенанта.

— Планът е бил прост и в същото време сложен. Не е било лесно да се справиш с човек като Суаснабар. Нужно е било нещо, което да отвлече вниманието му, нещо, което не би могъл да направи нито Тео, нито другите двама. Минали са няколко минути. Осем-десет. Всичко е било изчислено. И тогава…

Лейтенантът вдигна ръка и хвърли бърз поглед на часовника си: дванадесет и осемнадесет минути.

Бавно свали ръката си и се вгледа в бледото лице на Абреу.

— Точно тогава — повтори Роман.

Няколко секунди цареше напрегнато мълчание.

— В този миг се е включил и четвъртият съучастник. Именно той е отвлякъл вниманието на Ерасмо Суаснабар.

Роман замълча. Последните му думи отекнаха в нощта.

И тогава в тишината иззвъня телефонът като гръм. Протяжно, настойчиво, неумолимо. После отново. И отново.

Елпидио Абреу нямаше сили да продължи играта. Роман видя пред себе си не човешко лице, а маска от страх, омраза, объркване.

Лейтенантът се обърна и тръгна към телефона. Вдигна слушалката.

— Слушам.

После я подаде на шофьора с думите:

— Вас търсят, Абреу.

Абреу отстъпи крачка назад и се опита да каже нещо, да извика, но думите застинаха в гърлото му. Рязко се обърна и хукна под дъжда.

Роман го проследи с поглед.

Видя как на вратата двама въоръжени полицаи преградиха пътя на човека от четвъртия кръг.