Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (11)

8 часът и 18 минути вечерта.

Момичето, което му отвори, беше истинска красавица Роман се изненада, когато тя го попита:

— Вие ли сте лейтенант Роман?

Офицерът кимна и понечи да заговори, но момичето излезе на улицата и затвори внимателно вратата, сякаш гледаше да не вдига никакъв шум. Роман вече не чуваше телевизора от дъното на къщата, нито тънките гласчета на две-три деца, които приказваха и се смееха.

— Предпочитам да поговорим навън, ако нямате нищо против — каза Вики Карерас.

Роман погледна големите й кехлибарени очи.

— Както искате — отвърна след малко.

Тръгна към фолксвагена, паркиран на улица „Сан Франсиско“. До него вървеше момичето — решително и мълчаливо.

Роман отвори вратата на колата и Вики се настани на седалката. Той заобиколи и седна зад волана.

— Може ли тук да поговорим? — попита офицерът.

Вики кимна и каза припряно:

— Знаете ли, преди малко ми се обади Фиделина — майката на Тео. Много е разтревожена, защото още не се е прибрал. Какво става? Какво е направил?

Роман поклати глава.

— Няма да узнаем нищо, докато той не се появи. Затова съм тук. Имаш ли представа къде може да бъде?

И Вики поклати глава.

— Не — каза. — Мисля за това от момента, в който Фиделина ми каза, че ще ме потърсите. Но какво е направил?

Роман сложи ръце на волана. Отново бе запръскал дъжд. Малките капчици полепваха по стъклото и леко се стичаха надолу.

— Ще бъда съвсем откровен с тебе, Вики — започна Роман, — защото ми е необходима помощта ти.

Замълча за миг. Погледна я.

— Работата е много сериозна. Убит е човек — нощният пазач на автостопанството, в което работи Тео. А той е единственият, който не се е явил на работа.

Вики го погледна втренчено. Само за един миг големите й кехлибарени очи изгубиха блясъка си.

— Искате да кажете?… — произнесе тя с усилие и не довърши изречението.

Роман я успокои. Разказа й случилото се в най-общи линии.

— Не мога да повярвам, че Тео е способен на такова нещо… Невъзможно е Тео…

Може би искаше да каже думата убийство, кой знае, но внезапно млъкна, а очите й останаха зареяни някъде в пространството.

Изтече повече от минута. Чуваше се само как дъждовните капки барабанят по стъклото и някъде в далечината — приглушеният шум на коли и автобуси.

— Що за човек е Тео? — наруши мълчанието Роман и се обърна към момичето.

Вики извади една цигара от полупразния пакет „Арома“, който носеше в джоба на жакета си. Роман извади запалката си и запали цигарата й.

Момичето дръпна дълбоко и приглади косите си:

— Вярно е, че Тео е с малко дръпнат характер. Имал е нелеко детство. Баща му е пиел и е биел майка му. Умрял е, когато Тео бил на единадесет години. Освен това самата Фиделина е много добра и много го обича, но никога не е знаела как да го възпитава.

Роман слушаше момичето с възхищение. Думите й му се сториха зрели, задълбочени. Притеснението й странно контрастираше с младежкото й лице — също като мастилено петно върху снежнобяла покривка.

— Фиделина прекалено много го глези — продължи Вики. — Прощава му всичко. Мисля, че дълбоко в душата й е мъчно за него, но в края на краищата това повече му вреди, отколкото му помага. Всъщност Тео е много добро момче, но за да стигнеш до него, трябва зид да пробиеш. Разбирате ли?

— Разбирам — каза Роман и си помисли, че момичето би било добър психолог.

— Той е някак… как да кажа, асоциален. Непокорен е и не винаги постъпва, както подобава…

— Например — каза Роман.

— Ами не знам. Веднъж ми разказа, че избягал от казармата и си имал големи неприятности. Това станало, преди да се запознаем, разбира се. Оттогава се е поправил. Понякога се караме. Тео винаги търси най-лекия път към нещата. Твърди, че е уморен от безпаричие. Аз му казвам да учи, да се развива, но засега не обръща внимание на думите ми.

— Познаваш ли приятелите му?

Вики отвори прозореца на колата и изхвърли фаса.

— Може да ви се стори странно — обърна се отново към Роман, — но аз почти не познавам приятелите на Тео. Излизаме сами, а понякога с мои приятели.

— А той няма ли приятели? — попита Роман.

— Има, разбира се, но никога не сме се събирали. Виждала съм някои от тях. Не са ми приятни. Тео го знае и може би затова не ми ги представя.

— Мислиш, че са лоши? — прекъсна я Роман.

— Те са едни такива — измет, ако мога така да кажа. Защо да крия — изглеждат ми лоши хора.

— Какво представляват?

— В какъв смисъл? — попита момичето.

— Какво представляват? — каза Роман. — Как изглеждат?

Вики отново приглади косите си.

— Ами последния път, когато ги видях… Всъщност аз ви говоря, за двама от тях. Виждала съм ги само два пъти. Излизахме с Тео от кино „Инфанта“ и…

— Кога стана това? — прекъсна я Роман.

— Миналата събота. Те стояха на входа и го повикаха. Тео им каза да го почакат и ме изпрати. Попитах го какви са тия хора, дори му казах, че са ми неприятни, но той се засмя и каза да не се притеснявам.

— Върна ли се при тях? — попита Роман.

— Не знам. Предполагам, че се е върнал, защото ме изпрати до вратата и веднага си тръгна. Бяха двама: единият мулат, другият — бял. Гонеха тридесетте. Или може би белият да беше малко по-голям.

— Можеш ли да ми ги опишеш?

Вики се замисли с поглед, втренчен в таблото на автомобила.

— Не, лейтенанте, мисля, че не. В тях нямаше нищо особено, което да ги отличава от другите. Може би ако ги видя… Но не мисля, че описанието, което мога да направя, ще ви помогне кой знае колко.

— Понякога и най-незначителната подробност може да помогне — каза Роман. — Хайде, помисли малко. Не познаваш ли някой друг приятел на Тео?

Вики погледна Роман с големите си тъжни кехлибарени очи.

— Най-добрият приятел на Тео беше Раул. Раул Трухильо. Бяха заедно в казармата… но от известно време са се отчуждили. Сигурно нещо се е случило, защото преди няколко месеца попитах Тео какво става с Раул, а той се намръщи и нищо не ми отговори.

— Знаеш ли къде живее Раул?

— Да. В началото, когато тръгнахме с Тео, ходехме често у тях. Живее на „Сан Николас“, близо до „Лагунас“. Номера не помня, но ако искате, мога да ви заведа.

— Хайде — каза Роман.

Изведнъж Вики се сепна, сякаш си спомни нещо.

— Чакайте, чакайте, лейтенанте. Мисля, че не си е вкъщи, а е на рабфак. В „Мансана де Гомес“. Учи вечер. Трябва да е последна година.

Роман запали мотора.

— Ще отида във факултета да потърся Раул — каза, — Не се притеснявай — сам ще го намеря. Но може би ще се наложи утре да се видим отново.

Вики отвори вратата на колата и слезе.

— Когато пожелаете, лейтенанте — каза тя и леко бутна вратата. — Моля ви, обадете ми се веднага, щом научите нещо за Тео.

— Разбира се — каза Роман.

Момичето се затича под дъжда. Роман вида как влезе вкъщи, без да се обръща.

Подкара колата по „Сан Ласаро“. Щом стигна до парка „Масео“, усети студения морски бриз.