Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (40)

8 часът и 16 минути вечерта.

Лейтенант Роман стоеше, прав до обезобразеното тяло на Хосе Анхел Чакон Моралес — Ястреба — Двайсетачката, който бе паднал от покрива.

До Роман стояха Кабада, който притискаше към дясната си вежда кървава кърпа, съдебният лекар, един фотограф, който правеше снимки, и двама санитари. На входа се бяха струпали зяпачите.

— Черепът му е хлътнал — каза лекарят и погледна Роман. — Очевидно е счупен.

— Смъртта е настъпила веднага — промълви Роман.

— Именно — потвърди лекарят и погледна нагоре. — До покрива има петнадесет метра, ако не и повече.

Кабада пребърка джобовете на Двайсетачката. Извади осем песос, няколко сентавос, кърпа, гребенче, цигари, кибрит и ключ от катинар. Кабада сгъна кърпата и я прибра в един от големите джобове на дъждобрана. В другия сложи парите, гребенчето, цигарите и кибрита, а ключето даде на Роман.

Сержантът бръкна в ризата си и извади някакъв предмет, увит във вестник.

— Ето оръжието му — показа на Роман револвера. — Смит енд Уесън калибър 38, специален.

— На Суаснабар ли е? — Попита Роман.

— Да — отвърна Кабада. — Това е револверът на Суаснабар. Проверих номера.

Лейтенантът внимателно огледа револвера.

— Добре.

Кабада отново го зави. Роман се обърна и тръгна към улицата, последван от Кабада, фотографа и съдебния лекар. Зад тях вървяха санитарите, които бяха положили на тясната носилка безжизненото тяло на Двайсетачката.

На тротоара Роман видя група от седем-осем души и се запъти натам.

— Необходимо ми е да говоря с председателя на кварталния комитет за защита на революцията. Знае ли някой къде живее?

Висок слаб негър се отдели от групата и без да промълви дума, отиде при една жена, която стоеше отзад и гледаше линейката. Каза й нещо и я заведе при Роман.

— Кажете, другарю — обърна се тя към Роман.

Казваше се Марта, Марта Вила. Вече двадесет години живееше в съседната сграда. Да, тя беше председателка на кварталния комитет и „негова основателка“, както бе заявила с гордост на Роман.

— Елате, моля ви! — лейтенантът я хвана внимателно за ръка и я поведе към линейката.

— Зная, че гледката не е приятна — Роман се почувствува задължен да се извини, — но ме интересува дали сте го виждали по-рано, дали го познавате?

— Ако е за това — не се притеснявайте. Аз вече го видях.

Роман се спря и я погледна учудено. Жената също се спря.

— Видях го, преди вие да дойдете — каза тъжно. — Познавам го. Искам да кажа, и друг път съм го виждала тук. Той е приятел на Милито.

Роман направи знак и санитарите се качиха в линейката. Колата с виеща сирена започна да си проправя път между хората, които се бяха натрупали на улицата.

Лейтенантът погледна със симпатия жената и се усмихна. Беше нисичка и доста закръглена, с леко дръпнати очи. Косата й почти не беше прошарена, макар че от пръв поглед личеше, че е прехвърлила петдесетте. Само очилата с черни рамки й придаваха строг вид.

— Да вървим поред! Кой е този Милито? — любезно попита Роман.

Жената се намръщи недоволна.

— Казва се Емилио, Емилио Дукесне, но всички му викат Милито. — Направи пауза и продължи: — Лош човек е той, другарю. Безделник престъпник. Лежал е няколко пъти, но не му увира главата. Вечно е забъркан в нещо. Истински гусано. Живее през две врати от моята. Как да не го знам!

Роман бутна назад фуражката си.

— Значи вие твърдите, че тоя, дето се е пребил, е навестявал честичко Милито?

— Ами да — отвърна Марта. — Забъркани са в нещо. Няма начин.

Роман се усмихна. Жената побърза да поясни:

— Така казват хората, лейтенанте.

— А къде живее Милито? — попита Роман. — На кой етаж?

— Качвате се на последния етаж и завивате надясно — последната врата в дъното на коридора.

Роман отново нахлупи фуражката на главата си и се усмихна:

— Ще дойдете ли с мен?

— Разбира се — усмихна се тя на свой ред. — Елате.

Роман повика Кабада и му нареди заедно с още един от служителите да се качи на втория етаж и да провери има ли някой в последната стая в дъното на коридора.

Сержантът тръгна към стълбището, придружен от един служител. На тротоара любопитните бяха обкръжили Роман и Марта. Лейтенантът хвана жената, прекосиха заедно прага на сградата и бавно тръгнаха нагоре по стълбите.

— Та, както ви казах, разни типове се събират при него да играят домино. Особено в неделя — каза жената и добави лукаво: — Я на домино играят, я на нещо друго!

Роман беше готов да я попита какво иска да каже, но се въздържа, защото съобрази, че думите на Марта бяха само предположение. Ако знаеше нещо със сигурност, щеше да му го каже.

— Тоя беше един от тях. Но има и други. Има един нисък, як — на боксьор прилича… Според мене не е с всичкия си — каза жената уплашено.

Когато се изкачиха на етажа, видяха Кабада и служителя, които вървяха към тях от дъното на коридора.

— Няма никой — каза сержантът, щом се приближи. — Или няма никой, или не искат да отворят.

Жената понечи да каже нещо, но Роман се обърна към нея:

— Елате с нас — и тръгна към стаята на Милито. Всички го последваха.

Когато стигнаха пред вратата, Роман погледна Кабада:

— Трябва да влезем.

Сержантът се наведе и блъсна вратата с рамо. Дървото изскърца, но не поддаде.

— Почти съм сигурна, че няма никой — каза Марта.

Кабада отново блъсна вратата, която широко се отвори. Роман пипнешком намери ключа на лампата.

Стаята се оказа доста голяма. Миришеше лошо и беше влажно. Видяха желязно легло, покрито с пожълтял и измачкан чаршаф и възглавница без калъфка. На около метър и половина от леглото имаше квадратна сива маса с четири различни стола, а до стената срещу вратата — шкаф, също боядисан в сиво. До леглото имаше малка масичка, на която бе оставена чаша с три пръста вода и буркан с компот, наполовина пълен с аспирини. До стената, вляво от вратата, стоеше стар хладилник, а върху него — емайлиран леген.

Лейтенантът нареди да отворят шкафа, но в него нямаше нищо интересно: ризи, панталони, чорапи, два чисти и един мръсен чаршаф, два чифта обувки, женски часовник и десеткаратов пръстен. Между чаршафите бяха скрити петдесет песос. В долната част на шкафа намериха кутия домино с дървени плочки, на чийто капак бе изрязана буквата „М“.

В чекмеджето на масичката имаше нож и няколко гилзи калибър 32 и 38, които Роман прибра.

— Сигурна съм, че Милито не се е прибирал от вчера — промърмори председателката на кварталния комитет.

— По какво съдите? — попита я Роман.

Жената погледна офицера. Очичките й блестяха зад очилата.

— Не бих искала да се излъжа, но съм готова да се обзаложа, че не си е спал вкъщи. Станах рано и не съм го видяла да излиза, а Милито не е от ранобудните. Пък и през деня никакъв не се мярна.

Излязоха от стаята. Марта загаси лампата. Кабада и служителят поизостанаха и затвориха вратата. Роман и жената тръгнаха по коридора към стълбището.

— И ако държите да знаете истината — каза Марта, — за последен път го видях вчера сутринта, когато при него дойде едно момче.

Усмихна се и погледна Роман.

— И той е един от ония, които идват да играят домино.

Замълча за миг.

— Това момче привлече вниманието ми, защото никак не прилича на останалите. Изглежда съвсем порядъчно и аз си казах: „Какво ли търси с тия типове?…“ Макар че знае ли го човек откъде е и какво е… Може и да е някой изпечен мошеник…

Роман я гледаше учудено. Неочаквано бръкна в горния джоб на ризата и извади малък бележник. Разтвори го, намери снимката, която търсеше, и я показа на Марта.

— Този ли е?

Марта погледна лейтенанта, сякаш бе направил магия:

— Този е! — възкликна. — Същият!

Роман гореше от нетърпение да научи всичко, което жената можеше да му каже.

— Кога казвате, че е дошъл? — попита отново. — Хубаво помислете, Марта.

— Вчера — отвърна веднага жената. — Някъде към десет сутринта. Аз шетах. Бях оставила вратата отворена, та го видях, когато мина и продължи към Милито. Излязоха заедно след около половин час.

— И оттогава не сте виждали Милито. Така ли?

Марта се замисли и отвърна:

— Сега се сещам, че го видях. Следобед към три и половина — четири. Отиваше да се къпе — гласът й прозвуча уверено. — Да. Тогава го видях за последен път.

Роман я погледна с възхищение.

— Къде според вас е отишъл Милито? Не ви ли хрумва нещо? Не знаете ли някое място, където?…

Жената го погледна тъжно.

— Не, нямам представа. Той, разбира се, има доста познати, пък и тук идват жени от време на време. Но, право да ви кажа, не ги познавам. Не знам къде може да е отишъл.

Роман стисна ръката й с благодарност. Кабада и другият служител вече го чакаха до стълбището. Тримата тръгнаха надолу към изхода. Марта ги проследи с поглед.

Изведнъж Роман се обърна.

— Марта — усмихна се той, — ако някой ден ви омръзне да стоите вкъщи, обадете ми се. Обещавам ви място на следовател.