Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (5)

10 часът.

Беше десет без три минути, когато лейтенант Роман влезе в кабинета на директора. Николас Карбонел го чакаше прав до бюрото си. Беше много млад, висок, слаб. До него стоеше кадровикът Лабрада, когото Роман поздрави с леко кимване, и още някакъв мъж — нисък, пълен, на около петдесет години, със сив работен комбинезон, когото Роман видя сутринта на паркинга.

— Лейтенант Роман? — по-скоро каза, отколкото попита директорът.

— На вашите услуги — отвърна Роман и му подаде ръка.

— Вече познавате Лабрада — каза Карбонел и посочи другия мъж. — Това е другарят Карлос Катала — диспечерът на автостопанството ни. Седнете, лейтенанте.

Очевидно Карбонел беше под впечатленията от събитията през нощта. Жестовете му бяха напрегнати, устните му — сухи и леко стиснати. Роман седна в червен кожен фотьойл, кръстоса крака и запали цигара.

— Имате ли представа какво са откраднали? — попита той без заобикалки, почти в мига, в който останалите трима седнаха.

— Отговорникът на склада прави инвентаризация — отвърна директорът. — Не мога да ви гарантирам, че не е откраднато нищо ценно, лейтенанте. Разбира се, складът е малко разбъркан и…

— Нищо ли не е откраднато? — попита Роман.

Директорът замълча и погледна внимателно офицера следовател. Роман продължи:

— Нямате ли ценни части, неща, които биха могли да се откраднат и да бъдат продадени?

— Разбира се, че има, лейтенанте — каза Карбонел. — А освен това в канцеларията, точно тук в съседство, се съхраняват заплатите за този месец. Повече от двадесет хиляди песос. А те са там. Непокътнати.

Директорът направи пауза, за да запали цигара.

— На всичко отгоре от три месеца касата ни е развалена. Държим парите в един шкаф. След убийството на Суаснабар не е имало нищо по-лесно от това, да се счупи някой прозорец или врата, да се разбие шкафът и да се вземат парите.

Намръщи се.

— Хиляди пъти съм казвал на другарите от управлението, че е опасно да се държат там толкова пари, но въпросът и досега не е решен.

Роман записа в бележника си.

— А това известно ли е? — обърна се към Карбонел, без да вдига поглед.

Карбонел тревожно се почеса по главата.

— Вижте какво, лейтенанте — каза накрая. — Ние, разбира се, не сме казали на никого, но аз не се съмнявам, че хората знаят. И ако някой е искал да разбере, могъл е да го научи много лесно, защото плащането става в самата канцелария, а парите се вадят от шкафа. Но вие виждате, че и оттам нищо не са взели.

— Добре — каза Роман и вдигна поглед от листа, който бе покрит почти изцяло с дребния му почерк, към началника на отдел „Кадри“ Лабрада — Какво стана със списъка на хората, които не са се явили днес на работа?

— Тук е написано всичко, лейтенанте. — Изправи се и подаде на Роман бланка, грижливо написана на машина.

— Това са имената и адресите. Както виждате, пръв в списъка е Иделфонсо Кастельо — механик, който живее тук, в Бехукал. На Шеста улица.

Лабрада говореше, без да поглежда Роман, но лейтенантът го наблюдаваше внимателно. Сиро Лабрада изглеждаше около тридесет и пет годишен, а в автостопанството работеше повече от десет години. Острите черти на лицето му не можеха да се уловят добре заради тъмните очила, които носеше. Имаше орлов нос и тънки мустаци, добре оформени, а лицето му беше безупречно избръснато. Облечен с вкус и очевидно обмислил внимателно всеки детайл от облеклото си. Видът му контрастираше с този на мъжете, които седяха до него. Начинът му на говорене беше неприятен и Роман веднага го усети: този човек притежаваше необичайната способност да бъде едновременно любезен и надменен.

— Що за човек е тоя Кастельо? — попита лейтенантът.

— Добър човек е — отвърна Лабрада с глас, който на Роман се стори надут. — Може да се каже, че е добър човек. Политически грамотен и със съзнателно отношение към работата. Доколкото знам, вчера си е тръгнал рано, защото се е оплаквал от тежка настинка.

— А Карденас?

— Да — побърза да каже Лабрада някак иронично. — Това е Рафаел Карденас, познат тук като Фело, а предполагам — и на други места.

Роман го гледаше съсредоточено. Началникът на отдел „Кадри“ махна с ръка и каза:

— Непрекъснато отсъствува от работа. На няколко пъти се наложи да го викаме пред Работническия съвет. Два пъти го наказвахме, но както виждате, продължава да отсъствува. Според мен е безнадежден случай.

Лабрада отново направи кратка пауза.

— Освен това…

Остави изречението недовършено няколко секунди, докато палеше с изящен жест цигара. Изпусна бавно дима и каза:

— Този човек е бил наказан за кражба на материали на предишната му месторабота. Преди четири години. Мисля, че е прекарал няколко месеца в едно стопанство за изправителен труд.

— Мислите или сте сигурен? — попита Роман сухо.

— Е, добре, сигурен съм — каза Лабрада някак рязко. — Имам данните.

Докато кадровикът даваше данните за Карденас, на Роман му се стори, че в думите му се крие злорадство. Да, наистина у този човек имаше нещо, което Роман инстинктивно отхвърляше.

— Третият — каза.

— Теодоро Гомес Пуенте, който работи тук от пет месеца — каза Лабрада, докато прелистваше бумагите си. — Да — през юли. Не се включва особено активно в обществената работа, но е съзнателен и си изпълнява задълженията. Не се оплакват от него, макар че няма кой знае колко опит в работата. А е и само на двадесет и три години.

Роман продължаваше да изучава списъка, който му беше дал Лабрада.

— А какво са правили вчера? Имам предвид Карденас и Теодоро Гомес? Тук пише, че са шофьори. В колко часа са прибрали камионите?

Лабрада поклати глава утвърдително. Тънките сребристи рамки на тъмните му очила леко проблеснаха:

— Карденас е оставил камиона в обичайния час — към пет следобед. Но Теодоро сигурно го е докарал по-късно. Виждате ли, лейтенанте, аз говорих с Хорхе Роке — механик в автостопанството, който вчера е бил дежурен.

— По кое време е дежурил? — попита Роман.

— Ами от понеделник до петък дежурствата са от пет следобед до десет вечерта — докато дойде Суаснабар. В събота и неделя също има дежурства, но предполагам, че питате за вчера.

— Да, разбира се — отвърна Роман.

Лабрада погледна някакъв лист.

— Преди малко говорих с Роке — каза — Обясни ми, че докато е бил дежурен, Теодоро Гомес не е прибрал камиона си.

Роман записа нещо на листа, който му беше дал Лабрада.

— Очевидно е дошъл, когато на пост е бил вече нощният пазач, защото сутринта камионът му беше в стопанството — намеси се Катала.

— Да, сигурно — потвърди Лабрада. — Но освен това Роке ми каза, че когато снощи си е тръгвал, при камионите е останал един от механиците.

— Кой? — вдигна глава Роман.

— Роке не го е видял — каза Лабрада и избягна погледа на Роман. — Искам да кажа — не знае кой е бил.

— Не знае ли? — каза Роман намръщено.

— Така казва — измънка Лабрада, като че искаше да се извини. — Изглежда, механикът е излязъл от работилницата и е започнал да оправя един от камионите, но Роке не го е видял, когато е минал. Каза ми, че чул тракане на инструменти и надникнал — видял някакъв мъж под един от камионите, доста далеко от него. Не му обърнал внимание, не се поинтересувал кой е.

— Къде е Роке? — попита Роман.

— Ами, лейтенанте — каза Катара, — отпътува за Мариел. Ще се върне утре… Но аз нямах представа. Наредих му да тръгне, но… — обърна се към Лабрада: — Ако ти ми беше казал, нямаше да го пращам.

Началникът на отдел „Кадри“ махна недоволно.

— Виж какво, Катала, аз не знаех, че той днес трябва да пътува.

Погледна Роман:

— Всичко това ми го разказа Роке сутринта, след като вие си отидохте, лейтенанте. Но в суматохата пропуснах да говоря с Катала. Така или иначе, мисля, че утре…

Роман не сваляше очи от Лабрада:

— Може би сте го попитали в колко часа приблизително е видял човека, който е работел при камионите?

— Да, попитах го — отвърна Лабрада и се усмихна пресилено. — Стори ми се важно.

Направи пауза. Повдигна леко очилата си и разтърка очи с пръсти.

— Каза, че трябва да е минавало осем и половина. Той си тръгнал след четиридесет и пет минути — към девет и четвърт. Суаснабар дошъл рано, както обикновено, и му казал, че ако иска, може да си върви. Когато си тръгнал, все още се чувал чукът на мъжа, който лежал под камиона.

Лабрада отново си сложи внимателно тъмните очила. Роман се обърна към Карбонел.

— Какво можете да ми кажете за Суаснабар? — попита.

Въпросът изненада директора. Няколко секунди той мълча, а после погледна началника на отдел „Кадри“.

— Ами… аз не го познавах много добре — каза най-сетне. — Мисля, че беше добър работник, макар че…

Думите на Карбонел звучеха неуверено. Гледаше Лабрада, сякаш търсеше подкрепа.

— Вижте какво, лейтенанте — намеси се кадровикът, — аз го познавах доста по-добре от другаря директор. Работя тук от години, дошъл съм много преди него, а това влиза и в задълженията ми.

Роман усети скрита нотка на недоволство в гласа на Лабрада, сякаш се бе подразнил, че въпросът беше отправен към Карбонел, а не към него. Замълча, сякаш подбираше думите си:

— Да, Суаснабар беше добър работник, но…

— Против революцията ли е бил? — прекъсна го Роман.

— Напротив, напротив — отвърна уклончиво Лабрада. — В противен случай не бихме му поверили охраната на автостопанството. Знаете ли, лейтенанте… става дума за характера му. Избухлив, бих казал, затворен, нямаше много приятели…

Поколеба се отново и продължи:

— Да, затворен… Как да кажа… отношенията му с другите работници в автостопанството не бяха съвсем добри.

— Чакай, Лабрада, аз не съм съгласен.

Роман се обърна и погледна Катала — беше напрегнат, говореше трудно, с големи паузи. Няколко пъти отвори уста, преди да продължи:

— Вярно, че Суаснабар беше характер, но… така да се каже, тук повечето хора го ценяхме и уважавахме.

— Добре де, добре — сякаш искаше да се извини Лабрада, но жестът му показваше недоволство. — Може би не се изразих правилно. Съгласен съм. Не че отношенията му с работниците са били лоши, но ти, Катала, знаеш много добре, че тук доста хора не понасяха Суаснабар именно заради характера му, заради отношението му.

Диспечерът Катала не възрази, сякаш изведнъж бе изгубил интерес към това, което говореше Лабрада.

— Значи според вас — Роман погледна Лабрада в очите — причина за убийството може да бъде нечия скрита омраза. Може би отмъщение.

— Не, не. В никакъв случай — побърза да отговори Лабрада. — Не исках това да кажа. Попитахте ме за Суаснабар и аз се опитвам да ви го опиша възможно най-обективно.

— Вие, Лабрада, познавате ли някой от работниците, който да го е мразел особено много? — попита Роман.

— Вижте какво, лейтенанте, това е нещо много деликатно. Аз не се бъркам в личните въпроси на работниците. Макар че мога да ви дам един пример. Фело Карденас, същият тоя Фело Карденас, за когото говорихме преди малко, веднъж има страхотна разправия със Суаснабар.

Роман смръщи вежди:

— За какво?

Лабрада отвърна, без да поглежда Роман:

— Ами, знаете ли, в случая Ерасмо имаше право. Фело дошъл рано сутринта да изкара камиона, за да превози някакви неща частно. Ерасмо не му разрешил. Фело се заинатил и без малко да се хванат гуша за гуша.

Катала се надигна:

— Лейтенанте, разправиите на Суаснабар бяха все за такива работи.

Лабрада се обърна и изгледа диспечера. Устните му не трепнаха. Какво не би дал Роман, за да види как блестят очите му зад тъмните очила…

— Суаснабар ли ви разказа всичко това? — попита Роман.

— Кое, за разправията с Фело ли?

— Да — отвърна лейтенантът.

— Не, всъщност не. Научих го от трето лице, Фело разказал на един от шофьорите и работата се разчу. Посъветвах Ерасмо да извика Фело пред Работническия съвет, но той отказа. Каза ми, че нищо не се е случило. Аз настоях, но напразно. Такъв си беше Суаснабар — като се затвори, идва ти да го удушиш.

Лабрада почти сдъвка последните думи, защото си даде сметка за зловещия смисъл, който придобиваха сега. Роман го погледна втренчено и каза:

— Продължавайте, продължавайте.

— Това е, лейтенанте — отговори Лабрада. — Ерасмо Суаснабар беше човек с труден характер, дръпнат. Не беше особено тактичен в отношенията си с хората, а това според мен караше повечето да странят от него.

Лабрада погледна Катала и добави:

— Иначе беше добър работник. Сериозен, с чувство за отговорност — това не може да се отрече.

В този момент Роман си помисли, че на Сиро Лабрада би му се искало да го отрече. Но едно беше сигурно — той беше сред онези, които не обичаха пазача.

— Мислите ли, че Суаснабар би допуснал немарливост, която да позволи на престъпника или престъпниците да проникнат в автостопанството и да го убият? — запита Роман, докато палеше цигарата си. — Да речем, да остави вратата отворена, да заспи или нещо подобно?

Отговори му Катала, сякаш бързаше да не го изпревари някой:

— Какво говорите, лейтенанте! И дума не може да става. Аз работя тук пета година. Когато дойдох, Ерасмо вече беше пазач. Е, добре, през цялото това време нито веднъж не се е провинил, нито веднъж. Отнасяше се с голяма отговорност към всичко, свързано с работата му.

Роман прибра бележника си и стана.

— Добре — уточни. — В автостопанството непрекъснато ще има дежурен. Продължавайте работата си. Засега няма да ви безпокоим, макар че не е изключено отново да се срещнем. Ако се наложи, ще намина пак. Ето телефона ми, в случай, че искате да ми съобщите нещо.

Подаде на Карбонел едно малко листче от бележника си. Тримата мъже се изправиха.

— Можете да разчитате на помощта ни — каза Карбонел. — Тук сме, за да ви сътрудничим във всичко, което можем.

Роман се ръкува с тримата и напусна сградата, където се помещаваха канцелариите на автостопанството. Излезе през страничната врата, която го изведе направо на улицата. Качи се във фолксвагена, потегли бавно и спря на ъгъла. Няколко секунди остана загледан в празното помещение срещу входа на паркинга. Зави надясно и спря колата пред вратата на металната ограда.

В ранния утринен час дворът на автостопанството беше безлюден. Имаше само няколко камиона, а сред тях бяха и тези на Теодоро Гомес и Фело Карденас, които този ден не се бяха явили на работа. В дъното се виждаше будката — скована от малки зелени дъски, овлажнели от дъжда, в която цели десет години нощ след нощ е идвал Ерасмо Суаснабар.

Беше празна.