Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (56)

10 часът и 32 минути.

— Вчера, като си тръгнах оттук, Сиера, отидох право при Сантана.

Лейтенант Ектор Роман се облегна на въртящия се стол и запали цигара.

— Хуан Сантана. Помниш ли го? — настоя. — Един от членовете на Комитета, които са се отзовали на виковете на Абреу, когато намерил трупа на Суаснабар. Същият, който се е обадил в полицията.

Сиера кимна. Слушаше внимателно всяка дума на Роман, макар че му се спеше. През нощта бе присъствувал на разпита на Елпидио Абреу. Убиецът си беше признал. И ето че сега, сутринта, лейтенантът искаше да обясни всичко на Николас Карбонел и да приключи случая.

Директорът на автостопанството в Бехукал седеше срещу Роман и слушаше съсредоточено. До него седеше сержант Мануел Кабада.

— Информацията на телефонистката бе, разбира се, от решаващо значение — продължи Роман. — Това беше единствената част от механизма, която липсваше. Питахме се, как престъпниците са успели да отвлекат вниманието на Суаснабар, и несъмнено отговорът е: телефонното обаждане в дванадесет и двадесет.

Протегна ръка и тръсна цигарата — пепелта падна в стъкления пепелник на бюрото.

— Значи престъплението е било извършено с цел грабеж? — попита Карбонел.

— Именно — отвърна Роман и вдигна очи към него. — Искали са да откраднат двадесетте хиляди песос, които сте държали в металния шкаф в деня преди плащането. Непростима немарливост от страна на ръководството — продължи Роман и погледна Карбонел. — А и от ваша, защото сте дали на Лабрада много повече власт, отколкото предполага длъжността му.

Карбонел понечи да каже нещо, но се въздържа. Остана мълчалив, загледан в открехнатия прозорец.

— Планът е бил замислен от Абреу. Необходими са му няколко хиляди песос, за да плати на човек, който да го измъкне от страната. — Роман си дръпна от цигарата. — Абреу е замислил плана и е придумал Тео Гомес да участвува в престъплението. Тео от своя страна споделил с Двайсетачката и Милито и системата заработила.

Карбонел отново попита:

— Абреу разказа ли какъв е бил планът?

— Да — отвърна Роман. — А също и за станалото в автостопанството. Милито му го разказал. Както и предполагахме, към дванадесет часа Тео е трябвало да закара Двайсетачката и Милито. Били са скрити в камиона му и покрити с брезент. Суаснабар е трябвало да отвори, Тео да поприказва с него няколко минути и точно в дванадесет и двадесет Абреу е щял да позвъни от Хавана.

— А Абреу казал ли е кой се обажда? — попита Кабада.

— Не, разбира се — каза Роман. — Не е било необходимо. Трябвало е просто да бъде отвлечено вниманието на пазача за минута-две, а това може да се направи много лесно по телефона. Достатъчно е да попиташ кой се обажда или кой номер имате. Така или иначе, трябвало е да се спечели време, за да могат Двайсетачката и Милито да се измъкнат от камиона с чорапи на главите, Тео да легне на земята, те да му вържат ръцете, а Абреу да каже на Суаснабар, че иска да говори с Тео Гомес, ако е там.

— В това време навън — намеси се Сиера и приглади с ръка косите си, — навън Двайсетачката и Милито застават от двете страни на вратата на бараката, за да хванат Суаснабар, когато излезе, да му запушат устата, да го затворят заедно с Тео в склада и после на спокойствие да влязат в канцеларията, да разбият шкафа и да вземат парите.

— Ясно — каза Карбонел. — По този начин Тео остава извън всякакво подозрение.

— Точно така — отвърна Роман. — Милито и Двайсетачката са щели да отнесат парите в Санта Фе и да ги разделят на четири. Абреу е трябвало да се появи в автостопанството към три и да „разкрие“ случилото се.

Роман замълча за миг.

— Нещата са вървели добре до момента, в който е трябвало да се заемат със Суаснабар.

— Подценили са го — каза Кабада.

— И още как — потвърди лейтенантът. — А ето какво се е случило всъщност.

В кабинета цареше гробно мълчание. Роман загаси цигарата си в стъкления пепелник и продължи:

— Суаснабар излязъл от будката, за да каже на Тео, че го търсят. Възможно е да се е изненадал от късното обаждане, но със сигурност изобщо не е подозирал какво става на паркинга. Не само защото е говорел по телефона, но и защото е имал пълно доверие на Тео. Но когато тръгва да излезе, още на прага вижда Тео проснат на земята… Ранен или може би убит? Той не знае.

Роман се наведе напред и опря лакти на бюрото.

— Не забравяйте, всичко това става за секунди, защото той веднага усеща двамата мъже, които се нахвърлят върху него и започват да го удрят. Ерасмо реагира веднага след първия удар. Бил е много силен мъж и веднага е успял да се освободи от тях. Двайсетачката се опитва отново да го удари, но Суаснабар го поваля с един удар в гърдите. Тогава Милито напада пазача, но кучето се хвърля върху него и Суаснабар прави опит да извади револвера си.

— Ако бе успял да стреля, престъпниците са били загубени — отбеляза Сиера.

— Несъмнено — потвърди Роман. — Дори и да е стрелял във въздуха. И тогава Двайсетачката вижда гаечния ключ, забравен от Лавигне, до един от камионите. Взима го и удря Суаснабар по главата, откъм гърба. Ерасмо пада. Кучето се спуска върху Двайсетачката. Той го удря в пристъп на страх и ярост. Животното се повлича под един от камионите, потънало в кръв.

Карбонел, Сиера и Кабада слушаха внимателно лейтенанта.

— Така — продължи Роман — целият план рухва. Проваля го смелостта на Суаснабар. Тео е ужасен. Пита дали са убили пазача, но двамата му казват, че само е ранен, и му нареждат да си държи езика зад зъбите. Двайсетачката и Милито разбиват вратата на склада, завличат тялото на Суаснабар и отварят крановете на бензина и газта. Те също здравата са били уплашени. Смъртта на Суаснабар не е влизала в сметките им. Тео не е бил на себе си. Решават да си отидат, без да откраднат каквото и да било. Пъхат ключа в сандъка на един от камионите, отварят вратата и си тръгват. Когато пристигат в Хавана, нареждат на Тео да се яви на работа както обикновено. В никакъв случай да не закъснява.

Роман стана.

— Останалото е ясно — продължи той. — Тео не отива на работа, а у Милито, за да му каже, че ще си признае. Ще отиде в полицията, ще каже, че Двайсетачката е убил Суаснабар, и така нататък. Можете да си представите. Милито се обажда на Абреу, който му казва да определи среща на Тео в седем вечерта в Санта Фе, за да обсъдят положението. Там го убиват. Тео е казал, че ще си признае, и с Милито са се хванали гуша за гуша. Когато повалили Тео на земята, Абреу го ударил с някаква дъска и стрелял в главата му. Двамата го пъхнали в един чувал и го хвърлили във водата. После отливът го отнесъл навътре в морето.

Кабада запали цигара и погледна съсредоточено лейтенанта.

— Да, обаче има нещо, което аз поне не разбирам. Как разбрахте, че убиецът е Абреу?

— Уважаеми Кабада — усмихна се Роман, — това стана благодарение на една изключителна жена, която се казва Анхелика Ториенте и Санчес, телефонистка в Сантяго де лас Вегас.

Кабада го погледна заинтригуван, но не каза нищо.

— Обаждането в дванадесет и двадесет издаде уловката, измислена от човек в четвъртия кръг, а обаждането в два и осемнадесет издаде името му — каза Роман категорично. — Когато са позвънили за втори път в автостопанството, телефонът е давал заето.

— Слушалката е била вдигната! — щракна с пръсти Кабада.

— Именно — потвърди Сиера. — Суаснабар е бил мъртъв, а престъпниците са си отишли преди около два часа. Нямало е кой да говори, защото Абреу е пристигнал към три. Значи телефонът е бил отворен. Суаснабар е оставил слушалката, когато излязъл да каже на Тео, че го търсят. Така я е заварил Абреу.

Роман направи няколко крачки и продължи:

— Когато отидох при Хуан Сантана, зададох му един-единствен въпрос. Попитах го, дали е бил отворен телефонът, когато той се е обадил в полицията от будката. Оказа се, че слушалката е била на мястото си. Телефонът не е бил отворен.

— Ясно — каза Кабада. — Затворил го е Абреу.

— Именно Абреу — потвърди Роман — е единственият, който е влизал в будката между два и осемнадесет и момента, в който Сантана е позвънил в полицията. Той е затворил слушалката. В това няма съмнение, а бе пропуснал да ни го каже в подробния си разказ… Помниш ли, като разговаряхте, Сиера?

Роман се обърна към сержанта.

— Алибито му доказваше по неоспорим начин, че не е бил в автостопанството. Но същата нощ е излязъл за малко от къщи. Отишъл е до аптеката на „Санха“. Така каза. И наистина там е телефонът, от който се е обадил.

— Ами да — потвърди Сиера. — Момичето от Комитета за защита на революцията каза, че го е видяло да говори по телефона…

— Но той не ти го каза — забеляза Роман. — Вчера следобед минах да видя какъв е този телефон. Оказа се, че е междуградски.

Роман отново седна на стола си.

— Вече нямаше никакво съмнение и реших да определя среща на Абреу в автостопанството още същата вечер. Да го извикам на местопрестъплението по същото време, когато е било извършено. Накарах го отново да ми разкаже как е станало, за да видя дали ще спомене за телефона, но той премълча.

Роман погледна Сиера.

— Няма как, Сиера. Така трябваше да постъпя. Да поиграя по нервите на Абреу, за да видя докъде ще стигне. Да му покажа, че знам доста неща. И накрая — решаващият удар с телефонното обаждане. Затова те помолих да ми позвъниш в автостопанството точно в дванадесет и двадесет.

— Бях доста заинтригуван.

Намеси се и Карбонел:

— Не е ли грешка от страна на Абреу това, че е скрил историята с телефона? Ако не беше…

— Разбира се, че е допуснал грешка. Нямало е друг начин.

Карбонел го погледна с недоумение и Роман продължи:

— Вярно е, че Абреу се е притеснил, като е намерил трупа на Суаснабар, защото е очаквал да види пазача и Тео вързани, а пък се е натъкнал на труп… с всички усложнения и последици, които тази смърт би имала за него. От друга страна, съвсем логично е да избягва по всякакъв начин темата за телефона. Това е естествена реакция в такива случаи. Още повече, че е било почти невъзможно да се разбере, че той се е обаждал в автостопанството и после пак той е затворил слушалката. Ако не беше това обаждане в два и осемнадесет…

Карбонел, Сиера и Кабада мълчаха. Директорът заговори пръв.

— Кой ли е бил? — попита, без да очаква отговор, но Роман отговори:

— Имам една хипотеза… Мисля, че се е обадил Тео Гомес.

Тримата мъже го изгледаха учудено.

— Да. Така мисля — продължи лейтенантът. — Милито и Двайсетачката са му казали, че Суаснабар е жив, и може би в отчаянието си той е позвънил, за да види дали пазачът ще отговори, дали изобщо някой ще се обади. Някой, който да му каже, че пазачът е жив. Не забравяйте, че Тео не е бил закоравял престъпник. Това е било първото му престъпление. Оставил се е да го подведат, но понататъшното му поведение показва, че положението не е било безнадеждно, че не е бил напълно корумпиран. Затова са го убили.

— Значи… — започна Карбонел, но Роман продължи:

— Това е само едно предположение. Старата история за престъпника, който от угризения се връща на местопрестъплението. И Тео се е върнал… само че по телефона.

Сержант Мануел Кабада се замисли, после стана и тръгна към едно от бюрата в дъното на кабинета.

— Лейтенанте — каза и извади някаква книга от едно чекмедже, — разрешете да напусна.

— Върви — ласкаво го погледна Роман. — И хубаво да си починеш. Кабада махна на Сиера и на Карбонел и напусна кабинета с книгата под мишница. Беше същата книга с оранжева обложка, която професор дел Пино му даде.

Лейтенант Роман стана. Сиера и Карбонел го последваха.

— Всъщност — продължи лейтенантът — това е само една хипотеза. Може и да не е бил Тео. Мисля, че никога няма да узнаем.

Замълчаха.

След толкова мрачни дни навън отново грееше слънце. Беше събота, 23 декември 1973 година, единадесет часа и две минути.