Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (12)

9 часът и 35 минути вечерта.

Деканът на Работническия факултет го чакаше прав зад бюрото. Роман неволно си спомни за Карбонел — директора на автостопанството в Бехукал, защото сутринта и той го бе приел по същия начин. Деканът беше висок, слаб и доста млад — също като Карбонел, само ранното оплешивяване го състаряваше малко. Лицето му обаче беше живо, младежко.

Ръкува се с Роман и го покани да седне. Лейтенантът съблече измокрената си непромокаема куртка.

— Къде да я закача? — попита и се огледа.

— Ами — усмихна се деканът — нямаме специално място. Сложете я там, на шкафа.

Роман така и направи, а после се настани в един голям фотьойл пред бюрото. Обясни без заобикалки какво го е довело: иска да разговаря със студента Раул Трухильо, за да получи сведения за един човек, когото полицията търси.

Деканът го изслуша внимателно.

— Няма проблеми, лейтенанте. Знаете ли в кой курс е Раул Трухильо?

Роман се поколеба:

— Мисля, че завършва, но не съм съвсем сигурен.

— Добре — каза деканът.

Позвъни по телефона и след няколко секунди стъклената врата на кабинета се отвори. Надникна някаква жена, която Роман бе видял в приемната. Деканът я помоли да донесе досието на Раул Трухильо. Обърна се към Роман и го попита дали не знае другото му презиме. Роман поклати глава.

— Виж в кой курс е и в коя аудитория се намира — обърна се той към секретарката. — Щом го намериш, кажи му веднага да дойде при мене.

Когато жената затвори вратата, директорът се облакъти на бюрото, погледна Роман в очите и попита направо:

— Лейтенанте, да не би Трухильо да е направил нещо?

— Не, другарю — каза Роман и кръстоса крака. — Искаме да ни даде сведения за един някогашен свой приятел. Това е всичко.

Деканът кимна. Стана и взе термос с кафе от масичката до бюрото.

— Ще пийнете ли?

— Няма да ми се отрази зле — усмихна се Роман.

Наля две чашки, подаде едната на Роман и изгълта другата на един дъх. Лейтенантът бавно изпи кафето и остави чашката на масичката до термоса. Седна и запали цигара. Още не я беше изпушил, когато вратата се отвори и жената се появи отново.

— Другарю професор, студентът Трухильо е тук.

— Нека влезе.

Жената отвори широко вратата и в кабинета влезе високо момче с кестеняви коси. Тръгна решително към Роман, който беше станал.

— Трухильо — каза деканът, — лейтенантът иска да говори с вас.

Раул Трухильо погледна Роман в очите, усмихна се и му подаде ръка.

— Лейтенант Ектор Роман.

— Раул Трухильо. С какво мога да ви бъда полезен?

Роман понечи да отговори, но деканът го прекъсва:

— Оставям ви насаме. Чувствувайте се като в кабинета си, лейтенанте. Ако искате кафе, сипете си.

Роман оцени тактичността на декана и му благодари с жест, докато той излизаше от кабинета. Погледна отново Раул Трухипьо и го покани да седне. Настаниха се във фотьойлите един срещу друг.

— Пушиш ли? — попита Роман и бръкна в джоба си.

— Не. Благодаря, лейтенанте — отвърна Раул.

Роман се облегна назад, кръстоса крака и се обърна към момчето:

— Познаваш ли Теодоро Гомес?

Изглежда, Раул Трухильо не разбра веднага въпроса.

— Да, лейтенанте, бяхме приятели — каза той след няколко секунди.

— Бяхте? — попита Роман и го погледна в очите.

— Да, лейтенанте, бяхме — отвърна младежът без колебание. — Може би не е хубаво, че го казвам. Може би Тео се е набъркал в някоя каша и ще ми бъде много неприятно, ако вие си помислите, че се опитвам да се измъкна. Но това е истината и няма защо да я крия. Вече не сме приятели.

Замълча. Лицето му остана спокойно, устните му трепнаха и Роман разбра, че Раул е обезпокоен.

— Да не му се е случило нещо лошо, лейтенанте? — промълви той.

Роман не отговори веднага. Запали цигара и погледна отново младежа, чието лице беше напрегнато, в очакване. Щеше да го попита какво го кара да мисли, че на Тео Гомес му се е случило нещо, но разбра, че за Раул Тео е човек, от когото може всичко да се очаква. Затова каза тихо:

— Страхувам се, че да.

Раул Трухильо въздъхна дълбоко. Роман видя, че по лицето му премина сянка.

— Що за човек е Тео Гомес?

На лицето на Раул Трухильо се изписа учудване.

— Не разбирам добре въпроса ви, лейтенанте. В какъв смисъл?

— Интересува ме — каза Роман — какво ти е мнението за него.

За пръв път Раул Трухильо наведе замислено очи.

— Зависи — отвърна и вдигна глава.

— Как така зависи?

— Ами… Той много се промени, лейтенанте.

— Променил ли се е?

— Да, да, промени се — поклати глава Раул. — Запознахме се в казармата преди пет години. Служехме в едно пехотно поделение и се сприятелихме.

Раул Трухильо замълча.

— Бихте ли ми дали една цигара?

Роман се усмихна, извади пакета „Популарес“, даде му цигара и я запали. Младежът жадно дръпна и изпусна дим, без да гълта.

— Бяхме добри приятели — продължи. — Много добри приятели. Знаете ли, лейтенанте, взаимно се допълвахме.

— Какво имаш предвид?

— Сега ще ви обясня — каза Раул. — По онова време Тео беше много импулсивен, а аз бях негова пълна противоположност. И продължавам да бъда. Аз му служех за равновесие, допълвах го. Както й той мене.

Раул стана, протегна ръка и загаси цигарата в пепелника върху бюрото на декана. Седна отново и продължи:

— Бих казал, че по онова време Тео беше опърничаво момче, но не беше лош човек. Просто труден характер. Не го оправдавам, но ми се струва, че това до голяма степен се дължеше на… психолозите често говорят за това, имам предвид баща му.

— Какво общо има баща му? Доколкото знам, починал е, когато Тео е бил още малък.

— Да, умрял е. Бил е непоносим. Напивал се, биел майка му и… така. Тео винаги говореше за него с омраза. Умрял е, когато Тео е бил десет-дванадесетгодишен. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Да, разбирам — каза Роман. — Продължавай.

— По онова време беше трудно момче. Помня, веднъж бяхме на лагер в „Хавана дел Есте“.^[1] Още първата седмица Тео се спречка на душовете с един новобранец — негър, огромен тип с ей такива рамене — Раул разтвори ръце във въздуха. — Негърът го просна, защото Тео, не знам дали сте го виждали, не е много едър. Горе-долу като мене, дори малко по-нисък. Та значи на няколко пъти го поваля на земята с юмруци, но Тео отново ставаше и му се нахвърляше. Така минаха десетина минути, докато най-после дойдоха двама офицери.

Раул направи пауза и продължи:

— На душовете имаше още двама-трима новобранци, но те не се намесиха. Негърът отначало се хилеше, но после престана и даже на няколко пъти му каза: „Стига вече, момченце“. Няколко дни Тео ходи с издуто като плондер лице. И знаете ли какво направи, когато дойдоха офицерите и го завариха на земята с окървавено лице? Каза, че се подхлъзнал на парче сапун. Естествено, не му повярваха.

Погледна тавана, сякаш се ровеше в спомените си.

— Тео беше смело момче, лейтенанте.

— Виждам, виждам — отвърна Роман. — Как се сприятелихте?

— Не помня. Може би случайно сме се заприказвали. Но помня, че първата отпуска прекарахме заедно. Отидохме на рожден ден във „Вибора“ — една моя приятелка навършваше петнадесет години. Там се запозна с момичето, с което ходи. Не сте ли говорили с нея? Казва се…

— Вики Карерас — прекъсна го Роман. — Да, срещнах се с нея. Тя ми каза, че си най-добрият приятел на Тео. Че си бил най-добрият му приятел.

Раул наведе глава.

— Истината е, лейтенанте, че бих искал да останем приятели, но вече ви казах… Тео много се промени.

Раул замълча за миг. После вдигна глава и погледна Роман.

— През трите години на службата бяхме неразделни. Той искаше да стане инженер, а аз — архитект. Правехме какви ли не планове. Мисля, че единственият, с когото споделяше, бях аз. Разказа ми за баща си, за майка си, която е епилептичка…

— Епилептичка? — учуди се Роман.

— Да. Бедната. Познавате ли я? Толкова е добра. Макар че според мен и тя донякъде има вина за Тео.

— Защо? — попита Роман, въпреки че се досещаше за отговора.

— Прекалено внимание, както се казва — отвърна Раул. — Това е естествено: най-малък, единствен син, бащата умрял. Пък и самата му смърт.

— Тя ми каза, че бащата на Тео е умрял от инфаркт.

— Така ли ви каза? — учуди се Раул.

— А не е ли вярно? — бавно попита Роман.

— Не, лейтенанте, не е вярно.

— А ти знаеш ли от какво е умрял?

Раул наведе глава.

— Да.

— От какво?

— Нещастен случай — отвърна младежът, без да го погледне.

Рязко вдигна глава. Беше напрегнат.

— Вики нищо ли не ви каза?

— Не — отговори лейтенантът заинтригуван. — Разкажи ми, какъв е бил този нещастен случай?

— Ами… — промълви Раул — бил е още дете, лейтенанте…

Роман чакаше.

— Казах ви вече, че бащата ги биел. Него и майка му — продължи Раул. — И ето че една вечер… Защото, както ви казах, бащата често се напивал.

Раул говореше несвързано. Роман забеляза, че ръцете му треперят.

— Една вечер направо пребил майка му… Мисля, че тя имала пристъп, но той, така или иначе, се нахвърлил върху нея. И Тео го блъснал. Да, блъснал го. Бил е едва десет-единадесетгодишен.

— Блъснал го? — попита Роман. Наведе глава и затвори очи за миг. Намръщи се — Вики знае ли?

— Не знам — каза Раул. — Може и да не знае.

Роман вдигна глава. Лицето му отново бе спокойно.

— Добре. Продължавай. За какво се скарахте?

Извади пакета цигари, взе една. Предложи и на Раул, който не отказа.

— Не харесвах приятелите му — каза Раул. — Някои от приятелите му след казармата.

— Що за хора са? — попита Роман.

— Измет, лейтенанте. Съжалявам, но това е истината.

— Познаваш ли ги? — отново попита Роман, без да обръща внимание на извинението на момчето.

— Видях на два пъти един от тях. Тео се запозна с него по времето, когато искаше да си купи мотор. Работеше на една бензиностанция на „Инфанта“ — близо до дома му.

— Кога се случи това? — попита Роман, който си записваше в бележника.

— Ами… Тео работеше там… Постъпи преди две години — когато се уволнихме.

— Не, не — каза Роман. — За мотоциклета питам.

— А, някъде преди година. Каза ми, че му предлагат някакъв мотор, и отидохме да го видим. В парка „Фратернидад“. Там ни чакаше един тип. Никак не ми хареса. Тео не купи мотора, но продължи да поддържа връзка с него и с още някакви типове.

— А ти откъде знаеш, че са… измет, както сам казваш?

Раул махна с дясната ръка, в която държеше цигарата.

— Достатъчно е да ги види човек. Но не е само това. Самият Тео започна да се променя. Започна да се занимава със сделки. Съвсем забрави за ученето.

— Какви сделки?

Раул се поколеба.

— Лейтенанте…

— Не съм тук за това — прекъсна го Роман. — Така че ако наистина искаш да помогнеш на някогашния си приятел, кажи ми всичко, което знаеш.

— Дрехи, такива неща — наведе глава Раул. — Черна борса.

Отново вдигна глава и каза:

— Толкова пъти му говорих. Мислех, че ме уважава, но един ден ме обиди и оттогава не сме се виждали.

— Защо те обиди? — попита Роман.

— Казах му, че това е унизително, че тия типове не са никакви революционери, а банда престъпници.

— А Тео беше ли на страната на революцията?

— В казармата — да — отвърна Раул без колебание. — Може би малко апатичен, но съм сигурен, че беше за революцията. Промяната настъпи по-късно… Според мен, лейтенанте, човек не може да се мъкне с тия типове и да бъде революционер.

Роман протегна ръка и угаси цигарата си в пепелника. Раул го последва.

— Раул, ти запомни ли някого от тях? Помисли добре, защото е много важно.

— Помня един — отвърна веднага Раул. — Оня с мотора. Наричаха го Ястреба.

Роман записа в бележника си.

— Ястреба — промълви. — Как изглежда?

— Мулат. Движеше се по „Прадо“, около кино „Фаусто“. Тео ми казваше, че там се срещат.

— На колко години е? — отново попита Роман.

— На двадесет и няколко — каза Раул. — Слаб, но мускулест, силен.

— Това ли е всичко? Нещо друго да кажеш?

— Няма какво, лейтенанте. Нищо повече не знам.