Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (43)

9 часът и 35 минути вечерта.

Роман и Сиера седяха един срещу друг пред бюрото на лейтенанта, което бе превърнато в маса за ядене. След изтощителния ден изядоха лакомо по няколко сандвича и два буркана кисело мляко. Сержантът си наля кафе от един термос, а Роман запали цигара и се облегна назад. Отдъхваше спокойно.

Сиера имаше за какво да си поговори с Роман, но си помисли, че лейтенантът има нужда от тези оскъдни минути за отмора. Имаше нужда да забрави, макар и за няколко мига, работата, на която се бе отдал изцяло през последните четиридесет и осем часа. Защото освен това Сиера знаеше, че тази почивка е съвсем краткотрайна, че всеки момент ще влезе някой, телефонът ще звънне и Роман ще стане от стола както винаги. Знаеше, че трябва да отдава всяка минута за изпълнението на дълга си, за да е достоен служител в министерството.

Роман наруши тишината. Почивката бе свършила.

— Имаме доста работа — изпусна той дима от цигарата.

Сиера седна, извади бележника и започна да го прелиства. Търсеше една определена страница.

— Да — отвърна — Точно това си мислех. Първо за Куко Масора. Сутринта направихме проверка в сервиза на улица „Инфанта“.

— Кой отиде? — попита Роман.

— Саласар — отвърна Сиера. — Той е подписал рапорта. Видял се с Куко към единадесет. Доста се поуплашил, но потвърдил показанията на Фело Карденас. Към десет вечерта го оставил с въпросната Рейна пред хотел „Инглатера“. Но и той не знае нито коя е и каква е, нито къде живее.

— Значи нищо — промърмори Роман и започна да драска на някакъв лист.

— Не е нищо, лейтенанте — многозначително каза Сиера. — Към дванадесет и половина Куко излязъл от сервиза, хванал рейс петдесет и четири, слязъл при „Парке сентрал“ и тръгнал по „Прадо“ към „Малекон“.

Лейтенантът го слушаше с интерес.

— Свил по „Виртудес“ и хлътнал в малък хотел на улица „Сулуета“. Прекарал там половин час.

Замълча и прелисти страницата.

— Излязъл и продължил по „Сулуета“ към „Парке сентрал“. Провел два разговора от първия срещнат телефон. После около половин час се мотал из „Парке сентрал“, след което се прибрал в стаята си на улица „Райо“ и повече не излязъл. На работа не отишъл.

Роман понечи да каже нещо, но в този миг иззвъня телефонът. Лейтенантът вдигна слушалката.

— Слушам.

Чу се гласът на Кабада.

— Лейтенанте, запишете си: Емилио Дукесне Руис — Милито, Аспирина. Бял, тридесет и две годишен, родом от Гуанахай. С три присъди: една за употреба на марихуана, втората за контрабанда и третата за кражба с взлом. Той е лицето от фоторобота.

— Много добре, Кабада — каза Роман и продиктува данните на Сиера.

— Отивам да размножа снимката и веднага се връщам — продължи Кабада.

— Добре. Донасяш ги и отиваш да си починеш. Чакам те.

Роман затвори и погледна Сиера.

— Двайсетачката за малко да го убие.

Стана, повдигна леко фуражката и приглади косите си.

— Нека раздадат снимката от фоторобота на патрулните коли. Ще стигнат ли екземплярите?

— Хилавият поръча двадесет-тридесет. Ето ги.

— Добре. Щом получим истинската, ще им я дадем, но нека да започнат търсенето. Предупреди ги, че е въоръжен. Да внимават. И на всяка цена да го хванат жив. Хубаво им кажи, Сиера, на всяка цена.

Сиера тръгна към вратата, но тя се отвори, преди той да сложи ръка на дръжката. На прага се появи млад войник.

— Извинете! — каза смутено, като видя пред себе си Сиера. — Някаква жена иска да говори с лейтенанта.

— Коя е тя? — попита Роман.

— Не казва. Иска да разговаря лично с вас. Твърди, че било спешно.

Роман се намръщи.

— Нека влезе.

Сиера едва не се сблъска с нея на вратата. Не можеше да се каже, че е красавица. Имаше големи черни очи, лъскава черна коса, но може би устните й бяха прекалено дебели, а носът доста дълъг, или пък лицето удължено. Не, тази жена никога не може да бъде избрана за „Мис“ в някой конкурс, защото бе доста закръглена. Но в замяна на това — много съблазнителна, безкрайно привлекателна.

Едва ли бе на повече от двадесет и четири, макар че гримът я правеше с няколко години по-стара за неопитното око. Носеше тясна светлосиня блузка и къса тъмносиня пола, една педя над колената. Беше мулатка.

— Седнете — каза Роман и посочи стола пред бюрото си.

Жената направи няколко крачки, седна и се усмихна.

— Слушам ви — продължи лейтенантът.

Тя бе малко нервна, но не особено смутена. Издаваше я само лекото треперене на ръцете, когато извади пакет „Дорадос“ и запали цигара.

— Дойдох заради един приятел, когото сте задържали.

В този миг лейтенантът си спомни описанието на жената, което бе направил Фело Карденас.

— А, значи вие сте Рейна.

Жената се усмихна, едновременно учудена и поласкана.

— На вашите услуги. Така ме наричат, макар че това не е истинското ми име. Казвам се Каридад. Каридад Бетанкур Гонсалес.

Замълча.

— Казаха ми, че моят познат Фело е задържан, че срещу него има обвинение и че трябва да докаже къде е бил онзи ден през нощта…

Бе престанала да се усмихва. Роман понечи да я прекъсне, може би за да й помогне, но тя продължи:

— Бяхме заедно. Вие разбирате, че цялата тази история ми е безкрайно неприятна, но при това положение нямам друг избор. — Наведе очи. — Прекарахме заедно цялата нощ.

Роман запали цигара и каза:

— От десет вечерта докъм пет сутринта. Така ли?

Тя кимна.

— Добре — продължи лейтенантът. — Трябва да направим една проверка. Изчакайте навън, ако обичате.

Жената отново се усмихна, стана, излезе от кабинета и леко затвори вратата след себе си.