Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (1)

2 часът и 18 минути.

— Дава заето — каза телефонистката. — Ще почакате ли, или ще позвъните отново?

Той не отговори.

Бавно закачи слушалката на вилката.

Остана няколко секунди с поглед, втренчен в телефона, и изведнъж видя улица „Инфанта“, почти безлюдна в този късен час. Пред очите му преминаха портали, потънали в мрак, паркирани коли, отекнаха нечии стъпки — неговите.

Извървя почти пряка, без да го осъзнае. Пресече улицата. Лицето му беше мокро от непрестанния студен дъждец, който валеше от доста време. Наведе поглед и видя обувките си, изцапани с глина, да вървят по влажната настилка, в която се отразяваха светлините на уличните лампи.

Измина с наведен поглед още няколко метра, докато се натъкна на разбития тротоар пред къщата. Започна бавно да изкачва мраморните стъпала. Тридесет и девет стъпала до втория етаж. Виждаше как краката му бавно се изкачват, но изведнъж изчезнаха. От завоя между първия и втория етаж вече нямаше светлина. Продължи нагоре в тъмното, заслушан в собствените си стъпки.

Спря пред вратата на апартамента си и потърси ключа в джоба на влажния панталон. Пръстите му докоснаха студената гладка повърхност, стиснаха я и въпреки мрака успяха да я пъхнат в ключалката почти от първия опит.

Домът му също тънеше в мрак. Затвори вратата, пусна секрета и отиде в стаята си. Когато запали лампата, отчаяна гримаса на униние сгърчи лицето му за миг и изчезна. Показа се на прозореца, но навън нямаше нищо за гледане — улицата беше все така безлюдна. Дръпна се от прозореца и закрачи из стаята. Върху нощната масичка имаше часовник и няколко книги. Огледало, малък гардероб и легло допълваха мебелировката.

Опъна се на леглото, скръсти ръце под тила и леко потръпна. Беше му студено и се чувствуваше изтощен от недоспиване. Опита да поспи преди няколко часа, но една сляпа неудържима сила го накара да се облече отново и да излезе на улицата, под дъжда, за да позвъни по телефона.

Погледна часовника си — почти три. В пет трябваше да тръгне за работа. Страхуваше се да заспи, но в същото време се чувствуваше така уморен и мускулите толкова го боляха, че дори не можеше да затвори очи. Протегна ръка към кутията цигари на масичката. Отвори я — беше празна. Отново отпусна ръка на леглото и пое стипчивия студен въздух, който изпълваше старта. И тогава му се счу тихо изсвирване откъм улицата.

Изправи се с един скок и се показа на прозореца, но на улицата всичко беше както преди. Някъде, може би на по-горен етаж, заплака дете.

Отново си легна. Погледът му започна да блуждае из стаята и най-после се спря на островърхите обувки, изцапани с червеникава и почти засъхнала глина. Надигна се с усилие и ги събу. Отново се отпусна на леглото. Обърна се по корем и зарови лице във възглавницата.

Лежа така дълго време, като се опитваше да не слуша плача на детето, да не мисли, да се пребори със съня. Повтори си, че трябва да остане буден, да пие кафе, да глътне въздух, много въздух, застанал на прозореца. Да забрави онзи глас. Полека-лека мускулите му, напрегнати и стегнати, започнаха да се отпускат и неспокойното му дишане стана по-равномерно. Затвори очи: плачът на детето му се струваше все по-далечен и се сливаше с гласа, който му крещеше. Плач и глас, които му крещяха. Плач и глас — далечни, далечни, съвсем далечни, които му крещяха.

Крещяха нещо неразбираемо.