Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (48)

0 часът и 55 минути.

Роман кимна на дежурния, който пазеше пред входа на военната болница.

Фолксвагенът мина покрай парка пред централната сграда и продължи по алеята, която водеше към звеното за спешна медицинска помощ.

Пред входа имаше много коли: линейки, джипове, таксита. Роман излезе от колата, изтича надолу по стъпалата и се оказа в просторен салон, пълен с хора. Погледна часовника си и видя, че е късно, но в миг осъзна, че в болницата часовете нямат значение. Тук напрежението в работата никога не спира, защото е подвластно на живота и смъртта.

Млад, двадесет и няколко годишен мъж, лекар или може би студент, облечен в масленозелен панталон и светлозелена престилка, се приближи към лейтенанта, който се озърташе, сякаш търси някого.

— Вие за случая в „Ла Лиса“ ли идвате? С куршума в гърдите?

Лейтенантът кимна.

— Елате с мене. Професор Родригес Перера ще ви обясни.

Обърна се и тръгна по коридора. Роман го последва.

— Той умря — каза младежът, отвори някаква врата и Роман видя пред себе си четиридесет и пет годишен лекар, който пишеше седнал на малка метална масичка, боядисана в бяло. Престилката му беше по-бяла от масата. Докторът вдигна глава.

— Професоре, лейтенантът е дошъл за случая от „Ла Лиса“.

Лекарят стана и си свади очилата. Беше висок, снажен, с едва прошарени черни коси. Усмихна се, стисна ръката на Роман и го покани да влезе.

Професорът дръпна една зелена завеса от същия плат като престилката на студента, който се обърна и излезе. Роман видя желязно легло на колелца, а на него — тяло, покрито с чаршаф, с кървави петна.

— Когато го докараха, беше вече мъртъв — каза Родригес Перера и повдигна чаршафа. — Куршумът е само един, но е разкъсал аортата и е причинил огромен кръвоизлив. Смъртта е настъпила за няколко минути.

Роман погледна и видя лицето, което същия следобед успя да възкреси в паметта на Вики Карерас. Лицето на Милито Дукесне. Любопитното беше, че сега приличаше повече на снимката от фоторобота, отколкото на истинската. Може би поради затворените очи, които нямаше повече да гледат мрачно. Или може би поради странното спокойствие, което смъртта бе придала на лицето му.

— Казах на патологоанатома да направи подробно заключение. Ще го имате още утре.

Погледна часовника си и се усмихна:

— Всъщност още днес.

Роман изпразни джобовете на Милито и свали часовника от лявата му ръка. „Както винаги“, помисли, и прибра нещата в джоба на куртката си.

Сбогува се с професора и излезе. Навън го чакаше младежът.

— Идвал ли е някой да пита за него?

Студентът му посочи мулатката, която седеше на една от пейките в салона.

— Ето тази.

Роман му благодари и отиде при жената.

— Извинете, вие сигурно сте роднина или близка на Емилио Дукесне?

— Аз? Не — отвърна бързо жената. — Аз съм съседка на неговата приятелка — Лала. Дойдох с нея, за да не е сама. Тя отиде… А, ето я, идва.

Роман се обърна.

На лицето на Лала бе изписана безкрайна умора. На дясната буза имаше синина.

— Добър вечер.

— Добър вечер — отвърна лейтенантът. — Как се казвате?

— Еулалия, Еулалия Сантос.

Лала отговори ясно на всички въпроси, които й зададе Роман. Не, не познаваше приятелите на Милито. Не знаеше кой е Ястреба. Нито пък Тео Гомес. Нямаше представа какво е станало в Бехукал. Нищо освен думите на Милито: „Убих човек. Полицията ме търси.“ Нищо повече.

На Роман му се стори, че лицето на Еулалия Сантос му е познато, но не можеше да си спомни откъде.

— Дайте ми адреса си — каза на жената. — Сигурно ще се наложи отново да поговорим.

Жената нервно пушеше цигарата, която лейтенантът й запали. Продиктува му адреса си.

Роман извади от джоба на ризата си кибритената кутийка с буквата „Л“.

— Ваша ли е?

Лала го изгледа учудено.

— Да, моя е. Аз имам навика да драскам по кибритите. Ето вижте.

Взе чантата си от пейката и извади кибритена кутийка на жълти и бели квадратчета, белязана със същото това „Л“.