Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (18)

9 часът и 10 минути сутринта.

Нелсон Бареро вървеше по „Прадо“ съвсем бавно. Току-що пресече „Нептуно“ и погледна един от черните лъвове, които мълчаливо ръмжаха в началото на булеварда.

По пейките бяха насядали хора. Различни хора, по различни причини. Старци, седнали на припек. Или на хладина, или просто дошли да си поприказват с някой познат, на когото също му е скучно. Жени, които чакат да отворят близкия магазин, за да си напазаруват. Мъжът, който се оглежда нетърпеливо за жената, която все не идва. Другият, който отдавна чака да стане десет. И, разбира се, такива, които едва ли биха си признали защо са тук. Какво може да знае той? Единственото сигурно е, че те са тук и той трябва да ги използува. Трябва да намери човека, когото търси. „Казват му Ястреба. Мулат. Към двадесет и пет годишен, слаб, но як. Мотае се по «Прадо» около кино «Фаусто». Това беше всичко. Но киното не работи и няма никой, освен тези хора, насядали по парапета и на скамейките — всеки със задачите си, всеки с грижите си. «Игла в купа сено» — помисли си Нелсон Бареро — и трябва да я намеря.“

На ъгъла на „Виртудес“ видя стар мулат, който бавно пушеше пура. По всичко личеше, че не чака никого. Сякаш открай време стоеше там и щеше да остане завинаги. Гледаше хората, които минават, но без особен интерес. Нелсон Бареро се приближи към него с безгрижен вид.

— Здрасти, шефе. Да познаваш случайно един мулат по прякор Ястреба?

Мъжът си дръпна от пурата и го изгледа.

— Ястреба? Не, не го познавам.

Нелсон Бареро настоя.

— Абе търся го за една работа, та ми казаха, че се навъртал наоколо — тука, по „Прадо“…

— Толкова народ се мъкне тука… Познавам много хора — от двадесет години живея ей там, като свиеш, ама Ястреба, да ти кажа право, не го знам.

— Е, здраве да е — отвърна Нелсон. — Продължавам надолу, па дано го открия.

Тръгна отново. Ядоса се, че не успя, макар да знаеше, че е почти невъзможно да го открие от първия опит. Но го беше яд, защото съвсем не искаше цяло „Прадо“ да разбере, че търсят някого. Ястреба сигурно не е вчерашен и едно настойчиво търсене би го поставило нащрек. Ако вече не е нащрек. Пресече „Трокадеро“. На една пейка седеше слаб мъж с очила и четеше някакво списание. На Нелсон му хрумна да се обърне към него, но човекът четеше така вглъбено, че се отказа. По средата на пряката спря група младежи.

— Ястреба ли? Не, не познаваме никакъв Ястреб.

Още много пъти чу същия отговор. Докато хлътна в кафенето. „Тук и никъде другаде“ — каза си. Цедяха кафето и пред тезгяха се беше образувала опашка, която чакаше да започнат да продават. Нелсон Бареро отиде направо при продавача. Зададе му същия въпрос, но се обади първият от опашката:

— Аа, за Двайсетачката ли питаш? Той непрекъснато кисне тука. Само че никой не го знае като Ястреба, а му викат Двайсетачката, или Двайсет песос… Знам предишния му прякор, понеже съм от „Серо“ и го познавам отдавна. Странно, че още не се е изтърсил, ама ти го почакай — всеки момент ще се домъкне.