Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (46)

10 часът и 30 минути вечерта.

Лежеше до него. Усещаше хлад, но не се зави, а кръстоса ръце на гърдите си. Той се беше покрил наполовина с чаршафа, гледаше в тавана и пушеше.

Единствената светлина идваше от малката баня. Навън в коридора от време на време се чуваха гласове и стъпки.

— Емилито — обърна се тя и го погледна.

Той не отговори.

— Какво ти е, обич моя?

— Нищо ми няма — отвърна той, без да я погледне.

— Нещо се е случило — настоя тя. — Защо не искаш да ми кажеш?

Милито дръпна за последен път от цигарата и я хвърли на пода. Стана и тръгна към банята. Чу го как пуска водата, после изми ръцете и изплакна устата си. Върна се и отново се стовари на леглото.

— Има ли нещо за ядене?

— Какво да ти приготвя? — попита тя нежно.

— Все едно.

— Няма ли да ми кажеш какво ти е? — Тя го погали по лицето.

Той рязко бутна ръката й.

— Казал съм ти, че не обичам да ме пипат по лицето, а ти продължаваш.

Тя се нацупи, стана и си облече пеньоара.

— Яйца, ориз и банани. Какво ще кажеш?

— Забъркай там нещо — отвърна той, седна на леглото и започна да се обува.

Тя го изгледа, после се обърна, взе от една полица над газовия котлон два зелени банана и започна да ги бели.

Понякога, както и сега, имаше огромно желание никога вече да не го води. Друг път — не, но винаги когато мислеше така, се сещаше за Аделфа — най-добрата й приятелка, — която я предупреди: „Този мъж ще ти съсипе живота“. Но той й харесваше, макар да знаеше, че приятелката й е права. И ето че сега, след като толкова време не бе идвал, се появи и каза, че ще остане при нея известно време. Носеше револвер. Никога не го бе виждала въоръжен, макар да знаеше що за човек е Милито. Беше жесток, много жесток. Но може би именно това й харесваше. Така и не можа да разбере. Милито завърза обувките си и нахлузи панталона. После се обърна към нея и без каквото и да било обяснение изтърси:

— Полицията ме търси. Убих човек.

Тя не се обърна веднага. Ръцете й започнаха да треперят, но тя опита да се овладее и каза:

— Защо не ми каза още в началото?

Тогава той избухна, беше нервен и избухна.

— За к’во? За да ме изхвърлиш ли?

Тя се обърна и видя, че лицето му почервеня. Никога не го беше виждала такъв.

— За да ме изхвърлиш, а? — изкрещя отново.

— Милито, съседите… — започна тя, но той я прекъсна.

— Хич не ми пука за твойте съседи — извика. — Та значи искаш да ме изриташ. Нали?

Тръгна към нея и тя отстъпи уплашено.

— За бога, Емилито, успокой се…

— Щеше да ме изгониш, а? — изрева и я сграбчи за раменете. Не беше на себе си. — Казвай! Казвай!

— Ти си се побъркал — изскимтя жената.

— Мръсница! — извика и я удари по лицето.

После я удари още веднъж. Тя се строполи с вик на пода и повлече масичката след себе си.

— Съвсем си се побъркал — изкрещя през сълзи и се повлече по пода.

— Уличница! Ще те пречукам! — изрева той, погледна я с кръвясали очи и тръгна към нея.

На лицето й се изписа ужас.

— Мръсница! — просъска и я ритна в ребрата. Тя нададе пронизителен вик.

— Помощ! Убиват ме! Помощ! — разкрещя се още по-силно, истерично и отчаяно.

— Я да мълчиш, мърла такава! — надвика я той и продължи да я бие.

— Лала, какво става? Лала? — чу се отвън. Започнаха да тропат по вратата все по-силно и по-силно.

Тогава Милито се опомни. Погледна учудено Лала, която продължаваше да крещи, и едва не я попита какво прави там.

В този миг вратата с трясък се отвори и в стаята нахълтаха няколко души. Зад тях се бяха насъбрали съседите и надничаха.

— Как може да посягаш на жена бе, мръсник? — извика висок як негър и тръгна към Милито със стиснати юмруци.

Но той скочи и взе револвера от леглото.

— Който направи още една крачка, ще го убия — целият трепереше.

Възцари се тишина. Всички останаха като заковани и го гледаха втренчено.

— Пуснете ме да мина! Пуснете ме да мина! — каза и тръгна към вратата. Направиха му път и той излезе в коридора с револвер в ръка и разпасана риза.

Няколко жени се развикаха, но Милито се спусна към стълбището. До втория етаж чуваше зад гърба си стъпки и викове „Дръжте го“. Стреля във въздуха и ехото отекна във входа. Гласовете замлъкнаха и той продължи надолу през няколко стъпала. Излезе на улицата и се затича обезумял към „Калсада“, без дори да прибере револвера. Лицето му бе плувнало в пот, макар че вечерта беше хладна.

Отново чу зад себе си „дръжте го“ и се опита да ускори крачката. До „Калсада де ла Лиса“ оставаше още една пряка.

Улицата, по която тичаше, бе ярко осветена. Пред него преминаваха учудени лица, захлопнати врати.

Половин пряка до „Калсада“. В този миг видя как един полицай спря мотора си, извади пистолета и го зареди. Не разбра откъде се бе появил, но сега вече беше късно.

Милито внезапно спря и се обърна. Следваха го осем-десет мъже. Отново погледна напред. Полицаят тичаше към него с пистолет в ръка и викаше:

— Хвърли оръжието!

Милито инстинктивно направи крачка назад. Вдигна револвера и стреля в полицая. Той падна, но веднага хвана здраво ръката, в която държеше пистолета, и стреля на свой ред.

Милито падна по очи.

Под него започна да се образува локва кръв.