Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (36)

7 часът и 40 минути вечерта.

— По-къдрава — каза Вики.

— По-къса или по-дълга? — попита Роман.

— Така е добре — отвърна Вики.

На вратата се почука.

— Влезте — каза Роман.

Вратата се отвори и залата за прожекции се изпълни със светлина. Появи се висок слаб служител с издължено лице и гарвановочерна коса.

— Лейтенанте, може ли за момент — каза, без да влиза.

— Да, Луис — отговори Роман и се обърна към Вики. — Идвам веднага.

Момичето отново погледна екрана.

Това беше и не беше човека, когото видя с Тео. Това беше и не беше неговото лице. Нещо безизразно и безлично имаше в него. Липсваше съсредоточеното мрачно изражение на лицето, което тя беше видяла бегло и почти забравила. Беше и не беше то. Още нямаше очи. Може би очите щяха да се окажат най-важният детайл от лицето.

Да, очите.

И за миг Вики Карерас потръпна, защото й се стори, че се появяват на екрана и я гледат.

Роман отново влезе в залата за прожекции, взе фуражката си от облегалката на стола и погледна момичето. В този миг влезе висок слаб полицай.

— Луис ще остане с теб, за да довършите — обърна се Роман към Вики. — Горе главата. Върви добре и остава още малко.

Вики кимна.

— Пак ще се видим — усмихна се Роман на тръгване. — Като свършите, откарай я, където ти каже.