Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (16)

5 часът и 25 минути.

Сантяго беше щастлив. Съмваше, а на дъното на лодката му се бяха натрупали осем-девет средноголеми рабирубии^[1] и две разкошни парго — много повече, отколкото се надяваше да улови в едно такова мрачно утро.

Макар че беше доволен, реши да хвърли още един-два пъти въдицата. Дебелите му загрубели пръсти нанизаха стръвта — перка от змиорка, а сините му очи гледаха в далечината блещукащите светлинки на Санта Фе.

Морето беше неспокойно, студено. Вълните се блъскаха в борда на лодката, но Сантяго познаваше по-добре от всеки друг пулса на морето и знаеше, че трябва да му се подчини. Затова остави лодката на волята на вълните. Тя се залюля като крехко стъбло под напора на вятъра.

Развиделяваше се, но слънцето не бе изгряло. Само едва видимо сияние, което се разтваряше като ветрило на хоризонта измежду гъсти черни облаци. „Няма да мине без дъжд“ — помисли Сантяго, докато нанизваше перката на дебелата въдица. Коленичи на дъното на лодката и слабата му мускулеста ръка започна да описва кръгове над главата все по-бързо и по-бързо. В точно определен момент пусна кордата — куката падна заедно с оловото на десет-дванадесет метра от лодката.

Той завърза края на влакното за една от вилките на лодката, бръкна в торбата, която се търкаляше до босите му крака, и извади малка бутилка. Надигна я и изпи последните глътки горчиво и студено кафе, което свари в два часа — малко преди да излезе. Прибра празната бутилка в торбата и извади пакет „Вегерос“. Протегна се и взе от кърмата газовата лампа, вдигна стъклото и още преди вятърът да угаси пламъка, запали цигарата, която се беше навлажнила от пръстите му. Внимателно прибра лампата в един дървен сандък, пълен с парцали, до който лежеше уловът, хвана края на влакното и се прозина.

Цигарата изгоря бързо под напора на силния северен вятър. Сантяго хвърли във водата последната искра, останала между пръстите му, и подръпна влакното, за да провери дали кълве, но не срещна съпротива: рибите все още не бяха усетили примамката.

Тогава го видя.

На петнадесет метра от носа на лодката Сантяго видя някакъв тъмен предмет, който се носеше към брега.

Въпреки шестдесетте си години рибарят имаше зорки очи. Очи на морски човек, които бързо различават плаващия дънер от акулата. Но това, което виждаха малките му сини очи, не беше нито дънер, нито акула.

Без да си даде сметка, пръстите му се разтвориха и влакното стремително се понесе към дъното. Пресъхналите му напукани устни започнаха леко да треперят. Примигна няколко пъти, сякаш за да прогони видението. Но то не изчезна.

Беше подпухнал труп на мъж.