Гилермо Родригес Ривера, Луис Рохелио Ногерас
Четвъртият кръг (6)

11 часът и 25 минути.

Сержант Мигел Сиера преглеждаше някакви листа, когато Роман влезе в кабинета.

— Вече имаме някои неща налице — каза и се изправи.

Роман прекоси малкото помещение и се отпусна на въртящия се стол зад бюрото си.

— Случаят няма да е лесен, Сиера — каза.

Сержантът го погледна внимателно.

Мигел Сиера беше двадесет и шест годишен. Среден на ръст, с кестеняви коси и малки живи очи. Повече от година работеше с Роман в отдела за убийства и свикна да му се възхищава. Възхищаваше му се искрено. Знаеше, че Ектор Роман произхожда от бедно семейство и че от дете е работил на всевъзможни места, за да издържа овдовялата си майка. Знаеше, че се е борил срещу тиранията и че когато преди години е постъпил в министерството, не е имал и капчица от познанията, нужни на един следовател. Но Роман напълно ги бе придобил. Учеше непрестанно и бързо напредна. Сиера сам бе видял как разплита сложни дела с необикновена смелост и съобразителност. Знаеше също така, че шефът му никога не се хвали и че всяка изречена от него дума е добре премислена.

— Защо мислите така? — попита Сиера.

— Кажи първо какво си научил, а после ще ти обясня — каза Роман.

— Добре — съгласи се Сиера. — Ето заключението на съдебния лекар, което потвърждава, че нощният пазач е умрял вследствие на силен удар в тила. Един-единствен удар, но много силен. Ерасмо Суаснабар наистина е умрял между дванадесет и един и половина през нощта. Сигурно е, че е бил ударен пред будката и вече мъртъв или умиращ, е примъкнат в склада, където го е намерил оня шофьор — Абреу. Експертите откриха следи от кръв между будката и склада. Предполагам, че са го завлекли в склада, за да го махнат от мястото, което идеално се вижда откъм улицата.

— Сигурно — кимна Роман. — А какво се оказа, складът отворен ли е бил?

— Очевидно са разбили вратата — каза Сиера. — На пръв поглед, за да задигнат, каквото им трябва, а после да скрият трупа. Но, изглежда, че не е откраднато нищо.

Роман се облегна на стола. Пушеше загледан в някаква неопределена точка между стената на тавана или някъде отвъд нея, сякаш искаше да открие верния път сред хиляди неизвестни.

— Нищо не е откраднато, Сиера — каза най-сетне. И не е само складът. В един от шкафовете в канцеларията е имало повече от двадесет хиляди песос. Вече трети месец държат там заплатите. Не липсва дори стотинка. Парите са непокътнати.

— Може би лично отмъщение? — каза Сиера.

— Знам ли — промълви Роман й смачка недопушената цигара в пепелника.

Сиера замълча. Роман стана и отиде до прозореца. Късчето синьо небе, което се виждаше през стъклото, внезапно изпълни Роман с неопределено чувство на тревога, но веднага погледна надолу и видя улицата, която беше оживена въпреки дъжда. Мъже и жени с дъждобрани или чадъри преминаваха покрай сградата на министерството. Сигурно някъде в града сега вървеше и убиецът на Ерасмо Суаснабар, под дъжда, свободен.

Роман стисна юмруци.

— Разпита ли за Суаснабар в кварталния комитет? — каза той, без да се обърне.

— Да. Кабада отиде — отвърна Сиера. — Казали му, че Суаснабар бил кротък, мълчалив, необщителен, но врагове нямал. Жена му умряла преди години, а деца нямали. Някаква съседка казала на Кабада, че Ерасмо има сестра в Хавана, а също и племенници, но много рядко се виждали. Живеел сам с кучето си. Всички го смятали за затворен и саможив, но добър човек. Бил е на страната на революцията.

Роман се обърна към Сиера.

— Какъв е резултатът от огледа? — попита.

Сиера протегна ръка към големия плик, който лежеше на бюрото му.

— От предмета, с който е извършено убийството — нито следа. Това е всичко, което намерихме.

Сложи на масата две кутийки кибрит и угарка от пура.

Роман взе в ръка една от кутийките. Върху нея бе написано със синя химикалка буквата „Л“. Едно завъртяно изписано „Л“, с множество чертички и ченгелчета. Отвори я и откри две бели хапчета. Може би аспирин.

Роман върна кутийката на Сиера, който я прибра отново в плика заедно с другата, на която не пишеше нищо, и с угарката.

— Какво мислиш за това че са откраднали револвера на пазача? — попита Роман, седна отново на въртящия се стол и опря лакти на бюрото.

— Според мен над това си заслужава да се помисли — каза Сиера, след като се почеса по брадата. — Може да са контрареволюционери, а?

Роман поклати глава отрицателно.

— Не, нямах предвид това — каза. — Помисли добре.

— Какво тогава? — попита Сиера.

Роман погледна бюрото си. Спря за миг очи върху снимката на тригодишната си дъщеря Моника, поставена под стъклото. Но веднага вдигна глава и срещна светлите очи на Сиера:

— Помисли добре. Оказва се, че според нас причината за престъплението може да е отмъщение, някаква лична вражда или стари сметки. Но всичко това никак не съвпада с кражбата на оръжието. Какво ще кажеш?

Сиера вдигна рамене.

— Така — продължи Роман. — От друга страна, не е откраднато нищо нито от склада, нито от канцеларията, а в шкафа е имало повече от двадесет хиляди песос…

— Може би не е знаел или не са знаели. В края на краищата…

— Да предположим, че не са знаели. Но ако са дошли, за да крадат, поне щяха да отмъкнат някоя резервна част: скоби, гумени тампони — все неща, търсени на черно. Но се оказва, че не са взели нищо. Ето три факта, между които на пръв поглед няма никаква логическа връзка: от една страна — убит е човек. Ако са го направили с цел грабеж, защо, по дяволите, не са задигнали нищо? Ако пък е лично отмъщение, защо са взели револвера? Е, добре, сам ще си отговоря. Убиецът или убийците може би са откраднали револвера: а) за да ни заблудят, да ни объркат и да ни накарат да повярваме, че е дело на контрареволюционери; б) защото в момента не са помислили за последиците и са се снабдили между другото с оръжие за друго престъпление; в) защото целта на престъплението е била именно револверът, а това според мен е най-вероятното. Такива са фактите — конкретни, неоспорими. Но не трябва да изключваме и една последна възможност, не бива да отхвърляме кражбата. Нима трябва да изключим кражбата като цел само за това, че нищо не липсва? Ами ако по една или друга причина не са успели или не са имали време да я осъществят? Както виждаш, Сиера, случаят е заплетен. Казах ти го още в началото.

Сиера внимателно слушаше Роман. От време на време поклащаше глава утвърдително или отрицателно в зависимост от това, дали логическият ход на разсъжденията на лейтенанта се основаваше на сигурни и неопровержими факти, или на спорни и малко вероятни.

— Е, добре — продължи Роман. — Да предположим, че не е било контрареволюционна акция. Така. Имам си причини да мисля така. В такъв случай остават две възможности: а) лично отмъщение, и б) кражба… да речем, неуспешен опит за кражба. Защото не вярвам един нищо и никакъв револвер да бъде причината. Ще разследваме в тези две насоки.

— Съгласен — каза Сиера.

— Добре. Я ми кажи, замислял ли си се как убийците са проникнали в автостопанството?

Сиера вдигна вежди и се поусмихна:

— Както виждам, според вас те са били няколко. Или може би греша? От известно време казвате убийците. Защо?

— Да, така мисля и ще ти обясня защо, но първо ми отговори на въпроса.

— Значи — Сиера се облегна на въртящия се стол и скръсти ръце на гърдите си: — шофьорът, който е открил трупа, каза, че когато дошъл, вратата на паркинга била отворена. Може би са влезли оттам, а не е изключено да са се прехвърлили през оградата. Макар че… надали е станало така. Ами кучето? Щеше да ги открие. Не. Трябва да са влезли през главния вход.

— Разбира се, че оттам са влезли — каза Роман. — Ако бяха прескочили оградата, пазачът е могъл да не ги чуе, но кучето… Не, никой не би могъл да прескочи оградата, без кучето да предупреди Ерасмо Суаснабар, който освен това е бил въоръжен и не би се уплашил лесно.

— Може пък вратата да е била отворена…

Роман поклати глава отрицателно:

— Не, невъзможно. По всички личи, че Ерасмо Суаснабар е бил крайно съвестен. Никога не са го хващали в небрежност. Разбира се, и на най-добрия ловец може да му избяга заекът, но би било безкрайно неправдоподобна случайност това да стане точно в нощта, когато са решили да го убият.

Направи пауза и продължи:

— Мисля, че престъпниците са разчитали точно на съзнателността на пазача.

Сиера се замисли.

— Снет ли е вече планът на автостопанството? — попита Роман.

— Да. Направи го Маито. Кабада ми го донесе малко преди да дойдете.

Сиера стана и отиде до един шкаф в ъгъла на стаята, до прозореца, по който плющеше дъждът.

Пак заваля — каза Сиера, докато изваждаше от шкафа свит на руло картон и го подаваше на Роман.

Лейтенантът разгърна плана върху бюрото си, като го придържаше в двата края, за да не се навие отново. Но Сиера затисна с длан единия край и дясната ръка на лейтенанта остана свободна.

— Гледай, Сиера — посочи Роман. — Ето това е желязната врата — точно срещу будката на пазача. А тая врата може да се отвори само отвътре, с ключ. Оттук никой не може да влезе, ако Суаснабар не му отвори.

— Между другото — каза сержантът — ключа никъде го няма. Нито на дъската в будката, нито у Суаснабар.

В погледа на Роман проблеснаха игриви пламъчета:

— Много ясно, че го няма. Не се ли досещаш защо?

И без да дочака отговора на Сиера, продължи:

— Суаснабар е отворил вратата на престъпниците и после пак я е затворил. Така че ключът им е бил необходим, за да излязат.

— В такъв случай вие мислите, че…

Сиера погледна втренчено лейтенанта.

— Разбира се. Суаснабар им е отворил, защото ги е познавал. Сигурно са били от автостопанството.

Сиера кимна и попита:

— Мислите ли?

Роман вдигна ръце от плана, който веднага се нави на руло. Облегна се назад. После отново се наведе напред, взе един молив от бюрото си и пак се облегна. Започна лекичко да почуква с молива по нокътя на палеца си.

— Почти съм сигурен, Сиера. А освен това няма друга възможност. В противен случай трябва да приемем, че пазачът е бил замесен, а това ми се струва невъзможно.

Сиера нави плана, стегна го с ластик и го остави върху бюрото на Роман.

— Лейтенанте, защо мислите, че са били няколко?

Роман хвърли молива на бюрото си.

— Може и да греша — каза той. — Но съм убеден, че не е достатъчен един престъпник с желязо или железен прът, за да бъде изненадан така лесно един опитен, внимателен, смел, въоръжен мъж при това с куче и зад желязна ограда.

Сиера се почеса по брадата, както обикновено правеше, когато размишляваше.

— Да. Мисля, че имате право. При това положение…

— При това положение — каза Роман, изправи се и излезе иззад бюрото — ще те натоваря с няколко задачи. Обядвай, иди в Бехукал и изясни какво е правил снощи Иделфонсо Кастельо — механик в автостопанството, който вчера е казал, че е болен, и си е тръгнал по-рано от работа. Ето адреса.

Взе молива от бюрото, записа адреса в бележника, откъсна листа, сгъна го внимателно и го подаде на сержанта.

— После отиди в автостопанството и разбери защо Елидио Абреу е прибрал камиона си в три през нощта. Аз ще се заема с другите двама, които днес не са се явили на работа. И ще ти кажа нещо, Сиера: засега едно е сигурно. Или убиецът работи в автостопанството, или има там съучастник. Или и двете.