Платон
Държавата (92)

Безсмъртие на душата

— Не чувствуваш ли — рекох аз, — че нашата душа е безсмъртна и никога няма да погине?

Тогава Главкон ме погледна и учуден ми каза:

— Заклевам се в Зевса, не чувствувам. А ти можеш ли да докажеш това?

— Мога, щом съм прав — продължих аз, — а вярвам, че и ти можеш, понеже никак не е мъчно.

— За мене е мъчно — рече той, — но аз бих слушал с удоволствие това нещо, което не е мъчно за тебе.

— Хайде, послушай — отговорих аз.

— Но само почвай да говориш — рече той.

— Наричаш ли ти — попитах — нещо добро и зло?

— Наричам.

608e — За тия две неща така ли също мислиш, както и аз?

— Но как?

— Всичко, което погубва и разрушава, е зло, а това, което спасява и носи полза, е добро.

— Така мисля — рече той.

— Но какво? Не мислиш ли ти, че зло или добро има за всяка вещ? Например възпалението на очите е 609a зло за очите, а болестта е зло за цялото тяло, ръждата — за житните растения, загниването — за дърветата, металната ръжда — за медта и желязото и, както аз казвам, всички вещи нали си имат свойствени за тях зло и болест?

— Съгласен съм — рече той.

— Следователно щом някой от споменатите недъзи се явява в някоя вещ, причинява зло на това, в 609b което се е явил, и накрая го разрушава и погубва напълно.

— Как не?

— И така присъщото по природа зло на всяка вещ и природният й недъг я унищожават, ако ли пък те не я погубят, нищо друго повече не би могло да я унищожи. А доброто пък никога нищо не погубва; също така не погубва и това, което не е нито зло, нито добро.

— Как би могло то да погубва? — рече той.

— Ако бихме намерили сред съществуващото такова нещо, което има свое зло, за да го направи слабо, но не е в състояние да го разслаби и погуби, то няма ли вече да знаем, че няма гибел за така създаденото от природата нещо?

— Така е по всяка вероятност — рече той.

— Но какво? Има ли в душата — попитах аз — нещо, което я прави лоша?

609c — И още колко голямо — рече той. — Това са всички недостатъци, които ние досега разгледахме — несправедливост и невъздържание, страхливост и невежество.

— Но нещо от тях разрушава ли и погубва ли душата? Размисли дали няма да се измамим, като смятаме, че несправедливият и неразумен човек, когато бъде заловен да постъпва несправедливо, тогава погива от несправедливостта, която е недъг на душата. Но прави това по следния начин: както недъгът е болест на тялото и стопява и погубва тялото и го води към състояние да не бъде вече тяло, също така и всички неща, за които ние сега говорихме, 609d биват довеждани до унищожение от присъщата им по природа злина, която чрез присъствието и внедряването си в тях ги погубва. Не е ли така?

— Така е.

— Ето по същия начин ти разглеждай и душата. Наистина ли съществува в нея несправедливост и намиращата се и внедрилата се в нея друга порочност я погубва и унищожава до такава степен, че я довежда до смърт и я отделя от тялото?

— Това не може да стане по никакъв начин — рече той.

— Но няма разумно основание — продължих аз — чуждият недъг да погубва нещо друго, а своето да не погубва.

— Това не е логично.

609e — Размисли още, Главконе — продължих аз, — че ние смятаме, че тялото трябва да погине от развалени храни независимо какви са — било че те са много стари, загнили или нещо друго подобно е станало с тях; но ако развалените храни причинят недъг в самото тяло, ще кажем, че тялото е погинало поради собствен недъг, от болест, причинена от 610a храната. А ще твърдим, че тялото никога няма да погине от развалянето на храните, понеже тя е друго тяло, докато не получи от чуждата нему вреда присъщото му по природа зло.

— Съвсем вярно говориш — рече той.

X. Поради същата тази причина — продължих аз, — щом телесен недъг не може да причини на душата недъг душевен, ние никога няма да се съгласим, че душата може да погине от чуждо зло, без да има собствен недъг: различни неща са чуждото и нейното зло.

— Това е разумно — рече той.

— И тъй ние или ще бъдем опровергани, че говорим неверни неща, или докато бъдем опровергани, 610b ще твърдим, че душата не може да погине било от треска или от друга болест, или от меч; дори някой да насече цялото тяло на съвсем малки късчета — всичко това никога и никак не увеличава възможността за нейната гибел, преди някой да ни докаже, че поради тези телесни страдания самата душа става по-несправедлива и по-нечестива. Докато в нещо има чуждо зло и присъщото му по природа негово зло 610c липсва, няма да позволим да се говори, че душата или нещо друго е подхвърлено на погиване.

— Но наистина никой никога няма да докаже — рече той, — че душите на умиращите поради смъртта стават по-несправедливи.

— Ако пък някой — продължих аз — се осмели да ни възрази и да твърди, че умиращият става по-лош и по-несправедлив, за да не бъде заставен да признае, че душите са безсмъртни, ние ще кажем на този, че ако говорещият това казва истината, несправедливостта подобно на болест е смъртоносна за 610d този, който я има, и че ония, които я приемат, поради това, което убива, умират в съгласие със своята природа — едни съвсем бързо, а други по-бавно, обаче не така, както сега несправедливите биват наказвани със смърт чрез наложено наказание от други.

— Но кълна се в Зевса — рече той, — несправедливостта не ще бъде най-страшна, ако е смъртоносна за този, който я приема, понеже смъртта носи избавление от злините. Мисля, че по-скоро несправедливостта ще се покаже съвсем друга, понеже тя убива другите хора, доколкото има възможност за това, а прави твърде много годен за живот този, който я 610e притежава; дори тя му прибавя жизненост и бодрост. Толкова далече, изглежда, тя е опънала шатра от това, което е смъртоносно.

— Ти говориш прекрасно — възхитих се аз. — Ако собственият недъг не е достатъчен и собственото зло не е в състояние да убие и да погуби душата, то определеното зло за гибел на нещо друго мъчно ще погуби душата или нещо друго освен това, за което е предназначено.

— Мъчно, както изглежда — рече той.

611a — Ако душата не погива от никакво зло, нито свое, нито чуждо, явно е, че трябва да е вечна, а щом съществува винаги, тя е безсмъртна.