Платон
Държавата (3)

За справедливостта

330d V. Кажи ми обаче — продължих аз, — щом това е съвсем така, какво смяташ за висше благо, от което може да се наслади притежателят на голямо богатство?

Той ми отговори:

— Вероятно моят отговор няма да бъде убедителен за мнозина. Знай все пак, Сократе, че щом някой започне да мисли за смъртта, у него се появява страх и грижа за неща, за които по-рано дори не му е идвало наум. Разказваните митове за преизподнята, където порочните люде трябва да получават наказания, биват осмивани от тях, а в душата им се промъква мисъл, че може митовете да са верни. Това е или поради присъщата на старите хора слабост, или 330e защото приближава вече краят на живота и затова повече се замислят за задгробния живот. Изпълнен със съмнение и страх, старецът започва да размишлява и да обмисля дали не е оскърбил някого. Той открива в живота си много неправди и неочаквано пробуден от сън, подобно на децата бързо скача, 331a трепере от страх и живее с лоши очаквания. А този, който няма и мисъл за свои несправедливи постъпки, винаги живее с приятна надежда — тая добра кърмилница на старостта, както я нарича Пиндар.^[1] Твърде хубаво, Сократе, той говори за онзи човек, който прекарва живота си справедливо и благочестиво:

Сладка надежда сърцето му топли, тая кърмилница на старостта, и съпътствува живота му. Тая надежда управлява ума на смъртните, които мислят лукаво.

Това е казано удивително силно. Затова аз мисля, че припечелването на пари е твърде важно не за всеки 331b човек, а само за разумния и справедливия. Притежаването на пари довежда до голяма степен до положение, та някой преднамерено мами и лъже, когато дължи някакви жертви за бог или пари на човек, и да не се плаши никак. Богатството носи и много други изгоди. Особено бих подчертал, Сократе, че за разумния човек богатството е много полезно.

— Прекрасно разсъждаваш, Кефале — казах 331c аз. — Самото това, справедливостта, дали ще я наречем просто истина или пък връщане на това, което някой е получил от друг, или пък едни и същи неща един път са справедливи, а друг път са несправедливи? Да си послужа с пример: Всеки би казал, че ако някой вземе оръжие от свой приятел, който е със здрав разум, не би трябвало да му върне оръжието, ако онзи си го поиска, когато вече е загубил разума си. Ако му го върне, той няма да е прав, понеже би го дал и би казал цялата истина на така повреден човек.

331d — Правилно разсъждаваш — рече той.

— Следователно не е вярно определението на справедливостта, че тя е говорене на истината и връщане на взетото.

— Съвсем вярно, Сократе, ако трябва да вярваме на Симонид^[2] — подхвана разговора Полемарх.

— Впрочем сега предоставям на вас да продължите разговора — рече Кефал, — защото аз вече трябва да се погрижа за жертвоприношението.

331e Аз го попитах:

— Полемарх ли ще бъде твой наследник?

— Без съмнение — отвърна Кефал с усмивка и в същия момент тръгна към жертвите.

VI. Кажи ми ти, наследнико на разговора — рекох аз, — какво е мнението на Симонид за справедливостта, което ти смяташ за правилно.

— Отдаването на всеки човек дължимото е справедливост — отговори Полемарх. — Като казва това Симонид, аз смятам, че говори добре.

— Разбира се — казах аз. — Не е лесно да не се вярва на Симонид: той е мъдър и божествен човек. Все пак ти, Полемархе, вероятно знаеш какво той 332a говори, но аз не зная. Ясно е обаче, че не говори за това, за което ние разсъждавахме преди малко: връщането на дадено нещо на човек, който вече не е с ума си, когато си го иска, макар че то му се дължи, понеже е дадено от него. Нали така?

— Да.

— Даденото не трябва да се връща на човек тогава, когато той си го иска, без да е със здрав разум?

— Точно така е — отговори той.

— Следователно Симонид разбира нещо друго, когато твърди, че справедливостта е връщане на дължимото.

— Заклевам се в Зевса, друго нещо разбира — каза Полемарх. — Той смята, че приятелите са длъжни да правят на приятелите си само добро и нищо лошо.

— Разбирам — заявих аз. — Не дава дължимото 332b на този, който връща поверените му пари, когато получаването и връщането им е вредно; приятели се наричат тези, от които един получава, а другият дава. Нали ти приписваш това изказване на Симонид?

— Разбира се, това.

— Какво? Нима трябва да връщаме и на враговете си това, което им се дължи?

— Съвсем вярно. Да им се връща това, което им се дължи.

— От един враг на друг се дължи, мисля, някаква злина, както си е редно.

VII. Ето защо Симонид — казах аз — като поет, изглежда, е представил за справедливост това, което му се е струвало, че е такова, но е имал пред вид, че 332c справедливостта е въздаване на всеки това, което подобава, и го е нарекъл дължимо.

— А ти как мислиш? — попита той.

— В името на Зевс — отвърнах аз, — ако някой попиташе поета: Симониде, кому и какво дава — дължимото или подходящото — науката, която се нарича медицина? Какъв отговор мислиш, че той би ни дал?

— Ясно е, че медицината дава лекарства, храна и питие на телата.

— А кому и какво дава — дължимото или подходящото — изкуството, наричано готварство?

— То придава вкус на храната.

— Добре! Но кому и какво може да даде изкуството, 332d което се нарича справедливост?

Той отговори: Сократе, ако трябва да следваме досегашните отговори, това изкуство принася полза на приятелите и причинява вреда на враговете.

— Следователно той би определил справедливостта като правене добро на приятелите и правене зло на враговете?

— Мисля, че е така.

— Но кой е най-способен да прави добро на приятелите си и зло на враговете по отношение на болест и здраве?

— Лекарят.

332e — А кой е най-способен по време на опасност в морето да прави добро или зло на плаващите?

— Кормчията.

— Как стои въпросът със справедливия? С какво свое дело и във връзка с каква дейност той може да бъде най-способен да прави добро на приятелите си и да вреди на враговете си?

— Струва ми се, при нападение и при отбрана във време на сражение.^[3]

— Добре! Но, драги Полемархе, лекарят не е полезен на тия, които не боледуват.

— Да.

— Кормчията също не е полезен на тия, които не плават.

— Да.

— Справедливият пък няма да е полезен на тия, които не воюват.

— Съвсем не. Аз не мисля това.

333a — Значи справедливостта е полезна и в мирно време?

— Полезна е.

— Също и земеделието? Така ли?

— Да.

— И за събиране на плода.

— Да.

— Също и обущарският занаят?

— Да.

— Мисля, че ще кажеш за изработването на обувки.

— Безспорно.

— Но справедливостта за каква полза и нужда може да послужи в мирно време?

— За търговски сделки, Сократе.

— Сделки ти наричаш общуванията или нещо друго?

— Естествено общуванията.

— Но справедливият или опитният играч е добър и полезен съобщник при игра с камъчета?

— Играчът.

— Но при строеж за нареждане на тухли и камъни справедливият ли е по-полезен и по-добър от строителя?

— Съвсем не.

333b — В какво отношение справедливият ще бъде по-добър от свирача на цитра, както последният е по-добър от справедливия в свиренето с цитра?

— Според мене при паричните средства.

— Може би, Полемархе, но с изключение на използуването на парите, защото при нужда изобщо 333c да се купува или продава кон с пари според мене по-полезен в такива случаи е конярят. Не е ли така?

— Изглежда.

— А когато става въпрос за кораби, нали за предпочитане е корабостроителят или морякът?

— Разбира се.

— В какъв случай справедливият е по-полезен от другите хора при използуването на златото и среброто за обществото?

— При тяхното събиране и запазване, Сократе.

— С други думи, ти казваш при тяхното неупотребяване и запазване?

333d — Точно така.

— Значи справедливостта по отношение на парите е тогава полезна, когато самите пари са безполезни?

— Изглежда така.

— За запазването на земеделско сечиво е полезна следователно справедливостта и за обществото, и за отделно лице, но за неговото използуване нали е необходима опитността на земеделец?

— Ясно е, че е така.

— Ти ще кажеш, че справедливостта е полезна за запазване на щита и цитрата, но когато те трябва да се употребяват, тогава е полезно изкуството на оръжейника и музиканта.

— Нужно е.

— Така и при всички други случаи: справедливостта при ползуване е безполезна, а при неизползуване е полезна?

— Изглежда, че е така.

VIII. Приятелю, според тебе справедливостта има голямо значение, щом се явява полезна при безполезното. Нека разгледаме следния пример. Нали е вярно, 333e че този човек, който умее да нанесе най-сполучливия удар в сражение, в юмручен бой и във всяко друго състезание, той ще може и да се пази?

— Безспорно.

— И който умее да се запази от болест, той е твърде способен тайно да направи друг да се разболее?

— Смятам.

334a — А нали е добър този страж на лагер, който може да похити вражеските замисли и действия?

— Съвсем вярно.

— Следователно способният страж е и способен крадец на пазената вещ?

— Изглежда, че е така.

— И тъй, ако справедливият човек може да пази пари, той може и да ги открадне.

— Цялото разсъждение води до този извод, рече Полемарх.

— Както изглежда, според тебе всеки справедлив човек се явява и крадец. В това ти си се поучил от 334b Омир, понеже той обича Автолик^[4], дядото по майка на Одисей, и го отрупва с похвали между всички хора поради кражбата му и поради клетвонарушението му. Излиза според твоето мнение и според мнението на Омир и Симонид, че справедливостта е умение да се краде, разбира се, в полза на приятелите и във вреда на враговете.

— Не, кълна се в Зевса, но и сам не зная какво казах. Впрочем на мене все още ми се струва, че справедливостта изисква да принасяме полза на приятелите си и да вредим на враговете.

334c — Но смяташ ли ти за приятели ония, които изглеждат добросърдечни към всекиго, или пък само ония, които в действителност са добросърдечни, макар и да не изглеждат такива? Същото се отнася и за враговете.

— Естествено — отвърна той, — че всеки обича тия, които смята за добросърдечни, а мрази ония, които смята за недобросърдечни.

— Но не грешат ли в това отношение хората? Не смятат ли те мнозина недобросърдечни за добросърдечни и обратно?

— Грешат.

— Следователно за такива хора добрите са врагове, 334d а лошите са приятели.

— Така е.

— Но в тоя случай справедливостта изисква да бъдат полезни на лошите, а да вредят на добрите?

— Очевидно.

— А между другото добрите са справедливи и не могат да постъпват несправедливо.

— Вярно.

— И тъй според твоето мнение справедливо е да се прави зло и на тия, които не вършат нищо несправедливо?

— В никакъв случай, Сократе — отвърна той. Такава мисъл е престъпна.

— Трябва — казах аз — тогава да се вреди на несправедливите и да се принася полза на справедливите.

— Изглежда, че тая мисъл е по-добра от първата.

— Но, Полемархе, ще се случва понякога мнозина, които имат погрешно мнение за хората, да признават за справедливо да вредят на приятелите си, 334e понеже ги смятат за лоши, а да принасят полза на враговете си, тъй като им изглеждат добри. Тогава ще твърдим противоположното на това, което приемаме, че казва Симонид.

— Често това се случва, рече Полемарх. — Но нека се поправим, защото, изглежда, ние неправилно определихме понятията „приятел“ и „враг“.

— А как ги определихме, Полемархе?

— Казахме, че приятел е този, който ни изглежда добросърдечен.

— А как сега да поправим това определение? — рекох аз.

— Приятел е този, който ни изглежда и в действителност е добросърдечен — отвърна той. — А онзи, 335a който само изглежда добросърдечен, но в действителност не е, той не е приятел, макар и да изглежда такъв. Същото определение се отнася и за врага.

— От твоите думи излиза, че приятелят е добър, а врагът е лош.

— Да.

— Но дали няма да кажеш да смятаме за справедливо нещо друго от това, което установихме: Справедливо е да правим добро на приятеля, а зло на врага. Не трябва ли да прибавим към това още нещо: Справедливостта изисква да правим добро на приятеля, понеже той е добър, а да вредим на врага, понеже е лош?

335b — Точно така — отвърна той. — Това ми се струва, че е казано добре.

IX. — Свойствено ли е на справедливия човек, попитах аз, да принася вреда или полза на хората?

— Без съмнение — отвърна той — трябва да принася вреда на лошите и на враговете.

— А при конете, когато им се вреди, по-добри или по-лоши стават?

— По-лоши.

— Те стават по-лоши по отношение на кучетата или на другите коне?

— По отношение на конете.

— Следователно и кучетата, когато им причиняваме вреда, стават по-лоши по отношение на кучетата, а не по отношение на конете?

— Необходимо е да бъде така.

— А когато се причинява вреда на хората, друже мой, нали трябва да кажем, че те стават по-лоши по отношение на човешките качества.

— Точно така.

— Справедливостта не е ли човешка добродетел?

— И това е така по необходимост.

335c — Значи, приятелю, когато се причинява вреда на хората, те по необходимост стават по-несправедливи?

— Изглежда.

— Но могат ли музикантите чрез музиката да направят някои немузикални?

— Не е възможно.

— Или конниците чрез конното изкуство да направят някои чужди на това изкуство?

— Не е възможно.

— Или справедливите чрез справедливостта да 335d направят някои несправедливи? Или добрите чрез добродетелта да направят хората лоши?

— Не е възможно.

— Аз смятам, че на топлината е свойствено не да разхлажда, а тъкмо обратното.

— Да.

— А на сухотата е присъщо не да овлажнява, а противното.

— Съвсем вярно.

— И на добрия не е присъщо да вреди, а обратното.

— Ясно е това.

— Нали справедливият е добър?

— Така е.

— Нали, Полемархе, на справедливия не е присъщо да причинява вреда нито на приятел, нито на някой друг, а това е присъщо на човек с противоположни качества, т.е. на несправедливия?

— Сократе — рече той, — смятам, че ти говориш самата истина.

335e — Следователно този, който твърди, че справедливостта се състои в отдаване на всякого заслуженото, и под това разбира, че справедливият човек трябва да причинява вреда на враговете и да принася полза на приятелите, говорещият това не е мъдър, защото не говори истината, а за нас е ясно, че не е справедлив този, който причинява вреда.

— Съгласен съм — каза той.

— Ние ще поспорим — рекох — общо и с тебе, ако някой твърди, че Симонид, Биас, Питак и някой друг от мъдрите и блажени мъже е казал това.

— Аз съм готов да взема участие в спора — отговори той.

336a — А знаеш ли — попитах аз — чия е тая мисъл, че справедливостта се състои в това да бъдеш полезен на приятелите и да вредиш на враговете?

— Чия? — попита той.

— Смятам, че тя принадлежи или на Периандър, или на Пердика, или на Ксеркс, или на тиванеца Исмений^[5], или на някой друг от тия богати мъже, които си въобразяват, че са много силни.

— Това, което казваш, е съвсем вярно — потвърди той.

— Да бъде така — отвърнах аз. Но понеже това не е справедливостта, нито правдата, то какво друго може да бъде тя?

336b X. Докато ние разсъждавахме, Тразимах често се опитваше да прекъсне нашия разговор, но биваше възпиран от седящите около нас, които желаеха да чуят разговора ни докрай. Когато пък ние свършихме и аз предложих новия въпрос, той не можа да се въздържи, но настръхна подобно на звяр и пристъпи към нас, сякаш искаше да ни разкъса. Аз и Полемарх изпаднахме в ужас, а той извика сред стаята:

336c — Сократе, каква бъбривост ви е обхванала вече от известно време? Какви глупости си разменяте, като си отстъпвате един на друг? Ако ти наистина 336d желаеш да узнаеш какво е справедливостта, недей само да задаваш въпроси и не се любувай да опровергаваш това, което някой ти отговаря. По-лесно е да се пита, отколкото да се отговаря. И ти сам отговаряй и кажи какво смяташ за справедливо. Не ми говори само какво е необходимо, какво е полезно, какво е целесъобразно, какво е носещо печалба и какво е изгодно, но ми кажи ясно и точно това, което би отговорил, защото аз не ще допусна да ми говориш празни приказки.

Като чух, аз се смутих и ужасен го погледнах. И си помислих, че не бих продумал и дума, ако не бях го изпреварил да отправя поглед към него, преди той да отправи поглед към мене. Но понеже той започна с думи да беснее срещу мене, то аз по-рано погледнах, та можех вече и да му отговоря и 336e разтреперан да му кажа:

— Тразимахе, не бъди толкова строг към нас. Ако аз и Полемарх при изследването на въпросите сме сгрешили, знай, че сме сгрешили против нашата воля. Смятай, че ако ние търсехме злото, доброволно нямаше да си отстъпваме един на друг в търсенето и нямаше да си пречим за намирането му. Но търсейки справедливостта, която е много по-ценна от голямо количество злато, бихме ли могли така безразсъдно да си отстъпваме един на друг и да не залягаме с всичките си сили да я открием? Недей да си мислиш подобно нещо, приятелю! Напротив, аз мисля, че ние сме безсилни и затова заслужава да бъдем по-скоро съжалявани от вас, които сте силни, вместо да бъдем укорявани.

337a XI. След като чу тия ми думи, той се усмихна презрително и каза:

— Херкулесе, ето това е обикновената Сократова ирония! Аз предварително си знаех и го казах на тия^[6], че ти няма да искаш да отговаряш, но ще си служиш с ирония и по-скоро ще направиш всичко друго, но не и да отговаряш, когато някой те пита за нещо.

— Ти си мъдрец, Тразимахе — рекох аз. — Следователно знаеш, че ако попиташ някого колко е голямо числото дванадесет и заедно с въпроса му кажеш: 337b Не ми казвай, човече, че дванадесет е равно на две по шест или на четири по три, нито на шест по две или на три по четири, няма да приема твоя отговор, ако това ми дрънкаш. Ясно е, мисля, че никой не би ти отговорил на такъв въпрос. Но ако ти каже някой: Какво говориш, Тразимахе? Как да не ти отговоря нищо за това, което ти ми каза предварително? Ако, чудни човече, това е вярно, трябва ли да говоря друго, което се различава от истината? 337c Какво ти ще кажеш? Какво би му отговорил на това?

— Добре — отвърна той. — Колко много това прилича на онова.^[7]

— Нищо не пречи — отвърнах аз. — Нека не е подобно, но щом на запитания така му се струва, смяташ ли, че той ще отговори не така, както мисли, дори ние да му забраняваме? Или няма да отговори така?

— Нямаш ли намерение и ти да постъпиш така? — попита той. — Не желаеш ли и ти да говориш това, което аз забраних?

— Не бих се учудил — казах аз, — ако дотам ме доведе изследването.

337d — А какво ще правиш — попита той, — ако аз дам друг отговор за справедливостта наред с всички ония отговори и той се окаже по-добър от тях? Какво наказание ще си избереш?

— Какво друго наказание освен това, което подобава за човек, който не знае — отговорих аз. — Навярно ще бъде полезно да се науча от някого, който знае. А такова наказание аз съм готов да претърпя, понеже то е приятно.

— Сладък си — рече той. — Но за учението трябва да заплатиш с пари.

— Разбира се — рекох аз, — стига само да ги имам.

— Има ги — намеси се Главкон. — Щом е за пари, Тразимахе, говори, и ние всички ще ги внесем за Сократа.

337e — Съвсем вярно — продума Тразимах. — Сократ и сега остава верен на своя обичай: Сам да не отговаря, а да взема думата, когато друг някой отговаря, и да опровергава.

— Но как ли да отговаря човек, любезни — казах аз, — когато първом не знае и признава своето незнание, и, второ, дори и да има някакво понятие за разисквания въпрос, забранява му се от порядъчен човек да говори това, което мисли? За тебе обаче подхожда повече да говориш, понеже ти знаеш и имаш какво да кажеш. Затова не се противи, а се покажи милостив и не се бави да поучиш с отговорите 338a си мене, Главкон и другите.