Платон
Държавата (28)

Управници и народ

463a XI. Сега вече е време — рекох аз — да се върнем към нашата държава и да видим дали според това, за което вече се съгласихме, тя е съвсем такава, или пък по-скоро е някаква друга.

— Необходимо е — каза той.

— Но какво? Нали в другите държави има управници и народ? Има ли такива и в нашата държава?

— Има.

— И те всички се наричат помежду си граждани?

— Как да не се наричат?

— Но народът в другите държави освен с името граждани как нарича още тия, които управляват?

— В повечето случаи ги нарича деспоти (господари), а в демократичните държави в съответствие на това същото име ги нарича архонти (управници).

— А за нашата държава какво ще измисли 463b народът? Към името граждани какво ще прибави за ония, които управляват?

— Спасители и помощници — рече той.

— А те как ще наричат народа?

— Платци и хранители.

— А в другите държави управниците как наричат народа?

— Роби — отговори той.

— А управниците помежду си как се наричат един друг?

— Съуправители — рече той.

— А нашите?

— Другари по оръжие.

— Можеш ли да кажеш за управниците в другите държави дали някой нарича някого от съуправителите си като близък, а другиго като чужд?

— Мнозина.

463c — И близкия смята и нарича свой, а чуждия за не свой?

— Така.

— А как стои въпросът с твоите стражи? Може ли някой от тях някого от своите другари по стража да смята и да нарича чужд.

— В никакъв случай, отговори той, защото в лицето на всеки, с когото би се срещнал, той ще среща брат или сестра, баща или майка, син или дъщеря, деца или родители.^[1]

— Говориш отлично, казах аз, но кажи ми още и 463d следното: Дали ти ще им дадеш само определените от закона родствени имена, или ще наредиш те да вършат всички свои работи според обръщението, например по отношение на бащите да постъпват така, както нареждат законите, като се показват чинопочтителни, грижовни и послушни, както трябва да се постъпва с родители; в противен случай никой не би получил одобрение нито от боговете, нито от хората, понеже, като не върши това, а нещо друго, той не върши нищо благочестиво и справедливо. Тия или други твои думи ще прозвучат от устата на всички граждани в ушите на децата по отношение на родителите, които някой им посочи за такива; също и по отношение на другите роднини?

463e — Тези — рече той, — защото би било смешно, ако присъщите им имена биха излизали от устата, без да последват дела.

— Следователно в тази държава по-често, отколкото във всички други държави, когато някой е добре или зле, ще изговарят дружно това, което ние сега казахме: „Моята работа върви добре“ и „Моята работа върви зле“.

464a — Съвсем вярно — рече той.

— А нали ние говорихме, че с това схващане и с тези думи са свързани здраво удоволствията и скърбите?

— С право говорихме.

— Нали нашите граждани ще имат най-много общност в това, което ще наричат „мое“? А като имат общност в това, няма ли да имат още по-голяма общност в скръбта и удоволствието?

— Ще имат.

— И така към другите съображения няма ли да бъде и това причина стражите да имат общи жени и деца?

— Повече от всичко — рече той.

XII. Ние се съгласихме, че това е висше благо за 464b държавата: уподобихме една благоустроена държава на тяло, което изпитва скръб или удоволствие от една своя част.^[2]

— И правилно се съгласихме — рече той.

— Следователно като причина за висше благо за държавата според нас се явява общността на децата и жените за защитниците.

— Разбира се — рече той.

— Следователно ние сме съгласни и с казаното вече по-рано. Ние казахме, че стражите не трябва да имат собствени нито къщи, нито земя, нито някакъв 464c друг имот, но да получават храна от другите като награда за своята воинска служба, като я използуват всички общо, ако искат да бъдат истински защитници.

— Правилно — рече той.

— Нали — думам — както казаното по-рано, така и казаното сега още повече потвърждава, че те са именно истински защитници и че те не разкъсват държавата, като всички не наричат „мое“ едно и също нещо, а един нарича едно нещо, а друг друго; един мъкне в собствената си къща всичко, което може да получи от другите, а пък друг също влачи друго в своята собствена къща, като завежда в нея и собствена жена и собствени деца, които като негови собствени биха му 464d създавали особени лични удоволствия и скърби? Ако пък имат еднакво схващане за собственост, ще си поставят една и съща цел и нали тогава всички според случая ще чувствуват еднакво и скръб, и удоволствие?

— Разбира се — рече той.

— Но какво? Няма ли да изчезнат от тях съдебни спорове и тъжби, така да се каже, понеже те няма да притежават нищо друго освен тялото си, а всичко друго ще им бъде общо? Поради това пък няма ли те 464e да станат най-малко склонни към разпри граждани, понеже хората се карат най-често за притежаване на пари, деца и роднини?

— По необходимост трябва да изчезнат — рече той.

— С право сред тях няма да има съдебни процеси за насилия и безчестни дела, понеже ще им обясним, че е хубаво и справедливо връстници да защищават свои връстници, като им посочим нуждата от грижи за телата.

465a — И това е вярно — рече той.

— Вярно е и установеното от следния закон: Ако някой се разгневи на някого, той да задоволи гнева си само със спора и ни най-малко да не го превръща в по-голям раздор.

— Без съмнение.

— Ще бъде наредено впрочем по-старият да управлява всички по-млади и да ги наказва.

— Очевидно.

— А младият, освен ако не нареждат управниците, което е редно, не ще се реши никога при други условия да употреби насилие или да бие по-стария, нито, мисля, по друг начин би му нанесъл оскърбление. Това няма да му позволят да направи двама силни пазачи — страхът и уважението. Уважението няма 465b да му позволи да ги докосне като родители, а страхът ще го въздържа, понеже на обидения ще помагат другите — едни като синове, други като братя, а трети като бащи.

— Така обикновено става — рече той.

— Следователно навред при тия закони хората ще живеят в мир помежду си?

— В голям мир.

— Понеже няма да имат несъгласия помежду си, то няма никаква опасност останалите граждани било да въстанат срещу тях, било пък да въстанат едни срещу други.

465c — Няма такава опасност.

— А за твърде незначителните злини, от които те ще бъдат освободени, не ми е удобно и да говоря — като например за ласкателството към богатите от страна на бедните, за трудностите и мъките при възпитанието на децата, за осигуряване на средства, необходими за храна на слугите, когато хората трябва ту да вземат назаем, ту да отричат, че са взели назаем, 465d или пък осигурените средства да крият при жените и слугите си и да им ги предават да ги пазят — за всичко това, друже, което могат да понасят хората, ясно е, че като нещо неблагородно и недостойно не си заслужава дори да се говори.

— Тия неща са ясни дори за слепия — рече той.

XIII. Щом се освободят от всички тия грижи, нашите стражи ще живеят твърде щастлив живот, дори по-щастлив от живота, който живеят олимпийските победители.^[3]

— Как?

— Олимпийските победители са щастливи от малко в сравнение с това, което имат стражите от нашата държава. Победата на стражите е по-хубава, а и храната им е осигурена по-обилно от страна на държавата. Те побеждават с победа, която носи спасение на цялата държава. С храна и с всичко друго, от което се нуждаят в живота, те и децата им биват щедро снабдявани и получават дарове от собствената си държава 465e приживе, а когато пък умрат, ги удостояват с почетно погребение.

— Наистина прекрасни награди — рече той.

— Спомняш ли си — продължих аз, — че по-рано при разискването не зная на какъв въпрос нас ни упрекнаха^[4], че ние правим нашите стражи нещастни, понеже те нямат нищо, макар че имат възможност да 466a притежават всичко, което имат гражданите? Тогава ние казахме, че ще разгледаме веднага тоя въпрос, когато се яви удобен случай; сега ще се постараем да направим стражите си стражи, а държавата си, доколкото ни е по силите, възможно най-щастлива, но нали няма да имаме за цел да направим само едно съсловие щастливо в нея?

— Спомням си — рече той.

— Но какво? Животът на нашите защитници, който ни изглежда много по-хубав и много по-добър от живота на олимпийските победители, би ли могъл 466b да се сравни в някакво отношение с живота на обущарите или с живота на някои други занаятчии, или с живота на земеделците?

— Не смятам — рече той.

— Следователно това, което говорихме тогава, справедливо е да кажем и сега, че ако воинът се опита да стане така щастлив, та да не бъде вече воин, нито пък го задоволява животът, така уравновесен, сигурен и, както ние казваме, отличен, но обхванат от безумна и детинска мисъл за щастие, ще се стреми 466c да си присвои със сила всичко, което има в държавата, тогава той ще разбере, че Хезиод е бил истински мъдрец, когато е казал: „Половината в някои случаи е повече от цялото.“^[5]

— Ако този страж иска да си послужи с моя съвет, той би си останал с посочения от нас начин на живеене — рече той.

— Следователно ти допускаш — заключих аз — общността на жените у тези мъже, за което вече говорихме. Също и казаното за възпитанието на децата и защитата на другите граждани; допускаш, че жените трябва, като остават в държавата или като отиват на война, да бъдат неотлъчно с мъжете във воинска служба и да отиват с тях на лов като кучета; във всичко всякога да вземат общо участие според 466d силите си; допускаш, че като правят това, ще правят най-доброто и то не е против природата на женския пол в сравнение с мъжкия пол, от която са създадени двата пола за общуване помежду си.

— Допускам, рече той.