Платон
Държавата (79)

Удоволствие и страдание

583b IX. Това са наистина два случая на състезание^[1], следващи един след друг; и два пъти справедливият човек излезе победител над несправедливия. Третото съпоставяне разглеждай по олимпийски в чест на спасителя Зевс Олимпийски. Забележи, че удоволствието на всички хора с изключение това на разумния нито е съвсем истинско, нито е чисто, но е като някаква сянка на удоволствие, както, мисля, ми беше казал някой от мъдреците. И това ще бъде най-голямото и най-значително от пораженията.

— Естествено. Но какво имаш пред вид?

— Аз ще открия това удоволствие — рекох, — ако ти отговаряш на моите въпроси.

583c — Питай ме — рече той.

— Хайде, кажи ми — продумах аз, — наричаме ли ние смъртта противоположна на удоволствието?

— Наричаме.

— Има ли състояние без радост и без скръб?

— Има, разбира се.

— По средата на тия две състояния няма ли да има впрочем някакво спокойствие на душата? Или ти не наричаш така това състояние?

— Така го наричам — рече той.

— Не си ли спомняш — продължих аз — думите на болните, които произнасят, когато страдат?

— Какви?

— Че няма нищо по-приятно от здравето, но преди да се разболеят, за тях е останало скрито най-приятното.

583d — Спомням си — рече той.

— Не си ли слушал да говорят и тия, които имат някаква голяма болка, че нищо не е по-приятно от прекратяването на болката?

— Слушал съм.

— Когато хората се намират в редица други подобни случаи и страдат, мисля, ти забелязваш, че превъзнасят като най-голямо удоволствие нестрадането и затихването на страданието, а не радостта.

— Това затихване — рече той — тогава бива 583e вероятно приятно и желано.

— А когато някой престане да се радва — продължих аз, — затихването на удоволствието ще бъде неприятно.

— Може би — рече той.

— Следователно това затишие, като се намира между двете крайности, които споменахме, ще бъде и едното, и другото, т.е. скръб и удоволствие.

— Изглежда.

— Но възможно ли е това, което не е нито едното, нито другото, да бъде и едното, и другото?

— Струва ми се, че не е възможно.

— Но когато в душата се появяват някакво удоволствие и някаква скръб, нали това е някакво движение на тия две крайности? Или не е?

584a — Да.

— А това, което не е нито неприятно, нито приятно, не е ли някакво затишие и не се ли явява по средата между тях?

— Явява се.

— Как може да е вярно, че отсъствието на скръб е удоволствие, а отсъствието на удоволствие е скръб?

— По никакъв начин.

— В действителност това не съществува, но, изглежда — казах аз, — че затишието по отношение на скръбта е удоволствие, а по отношение на удоволствието е скръб. С истинското удоволствие няма нищо общо тази игра на въображението. В нея няма нищо сериозно, а само някакво вълшебство.

— Както показва и нашето изследване — рече той.

584b — Внимавай — продължих аз — за удоволствията, на които не предхождат скърби, да не си помислиш случайно, че за момента така е естествено, та удоволствието е прекратяване на скръбта, а скръбта е прекратяване на удоволствието.

— Къде има такива удоволствия — рече той — и кои имаш пред вид?

— Те са много и различни — отговорих аз, — но, особено ако искаш да разбереш, това са удоволствията, които се отнасят до обонянието. Тези удоволствия се явяват неочаквано без предшествуващи скърби и са много силни, а след прекратяването им не оставят никаква скръб.

— Съвсем вярно — рече той.

584c — Следователно ние не трябва да вярваме, че прекратяването на скръбта е чисто удоволствие, нито че прекратяването на удоволствието е скръб.

— Не трябва да вярваме.

— Впрочем — продължих аз — така наречените удоволствия, които проникват в душата чрез тялото и които са почти най-много и най-големи, са такива, че се явяват като известно прекратяване на скърбите.

— Такива са.

— Нали е така също и с предчувствието на бъдещите удоволствия и скърби, т.е. когато предварително изпитваме радост или скръб?

584d — Така е.

X. Знаеш ли — попитах аз — какви са те и на какво са най-много подобни?

— На какво? — попита той.

— Смяташ ли — продължих аз, — че в природата има едно нещо високо, друго ниско, а трето пък е средно?

— Смятам.

— Мислиш ли, че ако някой се стреми от ниското към средното, си представлява това иначе, а не като стремление към високото? А когато застане в средата и след като погледне откъде е тръгнал, би ли си помислил нещо друго, освен че е на високото, понеже не е имал възможност да види истински високото?

— Заклевам се в Зевса — рече той, — смятам, че този човек иначе не би си представял това.

584e — Ако пък би се насочил обратно — продължих аз, — би ли смятал, че се отправя надолу, и правилно ли би смятал това?

— Може ли да не смята това?

— И нали той ще си представя всичко това, понеже не знае истински високото, средното и ниското?