Числото като елемент за познаване на битието
— Но какво е това? — попита той.
— Дребна работа е това — продължих аз: да се различава едно, две, три. Аз наричам това общо с името число и пресмятане. Нима в действителност всяко изкуство и наука не са принудени да си служат с тях?
— Разбира се — рече той.
— Следователно — попитах аз — и военното изкуство?
— Съвсем е необходимо — рече той.
522d
— А при това — казах — в трагедиите Паламед[1] прави при всеки удобен случай Агамемнона твърде смешен. Или ти не си забелязал, че Паламед, който е изнамерил числата, твърди, че сам разположил бойните редици на лагер при Троя и преброил корабите и всички други предмети, сякаш преди това не е имало пресмятане, и сам Агамемнон, както изглежда, не е знаел колко крака има, щом не е знаел да брои? По какъв начин мислиш, че той е бил пълководец?
— По някакъв странен начин, ако наистина всичко това е вярно — рече той.
522e
VII. Ще приемем ли — продължих аз, — че за военния човек е необходима наука да може да пресмята и да изчислява?
— Повече от всичко друго — рече той, — ако желае да знае нещо за бойния строй, а още повече, ако желае да бъде човек.
— Но мислиш ли ти — казах — за тая наука същото това, което мисля и аз?
— Какво?
523a
— Струва ми се, че тя по природа принадлежи към ония науки, които водят към размисъл за тия неща, които ние търсим, обаче никой не си служи правилно с нея, макар че тя в същност действително води към битието.
— Какво говориш ти? — попита той.
— Ще се опитам — продължих аз — да ти обясня моята мисъл. Когато разграничавам тия неща, които са предмет на нашето разискване, дали водят към целта, или не, ти внимавай и потвърждавай или отричай, за да видим още по-ясно дали това е така, както аз предполагам.
523b
— Покажи го — рече той.
— Започвам да го показвам — продължих аз. — Нали забелязваш, че едни неща поради усещанията не предизвикват размисъл за изследване, доколкото сами биват преценявани с усещане, а други пък непременно подтикват мисълта към изследване, понеже усещането не дава нищо положително.
— Явно е, че ти говориш за тия неща, които се показват отдалеч и се представят в сенчести образи — рече той.
— Но ти съвсем не улучи това, за което говоря — продължих аз.
— А за какво говориш? — попита той.
— Предметите, които не предизвикват 523c размисъл — продължих аз, — са тези, които същевременно не преминават в противоположно усещане; а тия, които преминават, аз наричам предизвикващи размисъл, понеже усещането открива, че едното съвсем не е по-голямо от другото, противоположното нему независимо дали е близко или далече предметът, който го поражда. Ти ще разбереш по-ясно това което мисля, от следния пример. Ето ние казваме, че това са трите пръста: най-малкият, следващият и средният.
— Разбира се — рече той.
— Представи си, че аз говоря за тях като за видими отблизо предмети. И обмисли заедно с мене следното.
523d
— Кое?
— Всеки от трите се явява като пръст и при това няма значение дали се намира в средата или в края, дали е бял или е черен, дали е дебел или тънък и т.н. Във всички подобни случаи душата на повечето хора не се принуждава да стигне до размисъл какво е пръстът. Зрението никога не съобщава на душата, че пръстът е противоположно нещо на самия него, а че е само пръст.
523e
— Без съмнение не показва друго — рече той.
— Затова е естествено — продължих аз — това нещо да не предизвиква и да не събужда размисъл.
— Естествено.
— Но какво наистина? Зрението достатъчно вижда големината или дребността на пръстите и не е ли безразлично за него дали някой пръст се намира в средата или накрая? Нали е същото и с дебелината и тънкотата, с мекостта и твърдостта при осезанието? Нали и останалите усещания така несъвършено 524a показват това? Нали така действува всяко от тях? Първо, усещането, което се отнася към твърдо, е принудено да се отнася и към мекото и докладва на душата, че то усеща едно и също като твърдо и като меко?
— Така е — рече той.
