Платон
Държавата (51)

Размишленията — път за познание

— Наистина — рече той — тия обяснения за душата 524b са твърде странни и се нуждаят от изследване.

— Естествено е — продължих аз — в такива случаи душата първо да се опита да предизвика мисъл и размисъл и да разгледа дали един или два са предметите, за които й е докладвало усещането?

— Как иначе?

— Ако се окажат два, нали всеки от двата ще се показва като един и като друг?

— Да.

— Ако всеки от двата е едно, двата пък заедно са два, тогава двата ще мислим като разделени, защото нали неразделените ние мислим не за два, а за един?

524c — Правилно.

— Ето и зрението вижда голямо и малко, казваме, но не като нещо разделено, а като нещо слято. Не е ли така?

— Да.

— За изясняване на това положение мисълта е заставена да вижда голямото и малкото не като слети, а като разделени, тъкмо противоположно на зрението.

— Вярно.

— Следователно нали оттук някъде ни идва въпросът, какво е в същност голямото и какво е малкото?

— Разбира се.

— И поради това едното ние нарекохме мислимо, а другото видимо.

524d — Съвсем вярно — рече той.

VIII. Ето това се опитвах да изразя преди малко, че едни неща предизвикват размисъл, а други не предизвикват. Това, което заедно с противното на себе си действува на чувството, определях като предизвикващо размисъл, а което не е такова, то не възбужда размисъл.

— Сега вече разбирам — рече той — и мисля, че е така.

— Но какво? Към кое от двете смяташ, че принадлежат числото и едното?

— Това не ми е ясно — рече той.

— Но направи извод въз основа на казаното от по-рано — продължих аз. — Ако едното само по себе си достатъчно се вижда или се разбира чрез някакво друго чувство, то не може да води към 524e същността, както говорихме за пръста. А когато винаги заедно с него се вижда и някаква противоположност на него, така че никак не се вижда като едно повече от нейната противоположност, тогава вече има нужда от съдник и душата е принудена да се съмнява в 525a него и като възбужда в себе си мисъл, да търси и да пита какво е едното само по себе си. По такъв начин знанието за едното е от ония, които водят и насочват душата към съзерцание на съществуващото.

— Схващането за едно и също нещо — рече той — съдържа това не в най-малка мяра, защото ние виждаме едновременно едно и също нещо като едно^[1] и като безкрайно множество.

— Ако това е така с едното — продължих аз, — нали същото ще бъде и с всяко число?

— Може ли да не бъде?

— Следователно цялата наука за пресмятане и броене се отнася до числото.

525b — Разбира се.

— Но тя очевидно води към истината.

— По един чудесен начин.

— Както изглежда, тя принадлежи към тия науки, които ние търсим, защото на военния е нужно да знае това за построяването на бойните редици, а на философа, който пък изхожда от предмета, за да достигне същността: в противен случай никога няма да стане опитен в пресмятането.

— Това е така — рече той.

— А пък нашият страж е военен и философ.

— Защо не?

— Ето защо, Главконе, необходимо е да утвърдим тази наука със закон и да убедим тези, които имат намерение да заемат най-отговорни длъжности в държавата, да се отдават на науката за пресмятане 525c и да се занимават с нея не като обикновените хора, но с мисълта си да достигнат до съзерцаване природата на числата не за купуване и продаване, както се занимават с нея търговците и бакалите, а за война, за самата душа и за лесното преминаване от предмета към истината и същността.

— Прекрасно говориш — рече той.

— И наистина — продължих аз — моето мнение за науката за изчисляването е, че тя е нещо 525d неповторимо и твърде полезно за нас по отношение на това, което желаем, ако някой започне да се занимава с нея заради знание, а не за търговия на дребно.

— По какъв начин? — попита той.

— Това, за което сега казахме, че непрестанно води душата нагоре и я принуждава да разсъждава за самите числа, което не допуска по никакъв начин, ако някой й предлага числата като видими и имащи осезаеми тела, а и по този начин говори за тях. Вероятно ти знаеш, че опитните люде в тия неща се смеят и не се съгласяват, ако някой се опита да разсече едното 525e само по себе си в разсъжденията си, но ако ти го разделиш на части, те го умножават, като се страхуват да не би някога едното да не се яви като едно, а като много части.

— Ти говориш съвсем вярно — рече той.

526a — Какво смяташ, Главконе, ако някой ги попита: — Чудни люде, за кои числа разсъждавате? За тия ли, при които едното наистина вие смятате такова, че всяко едно е еднакво с всяко едно, не се различава от него с нито дори съвсем малко нещо и няма никакви частици в себе си? — Какво мислиш, че те ще отговорят?

— Мисля, че те ще отговорят, че имат пред вид тия числа, за които може само да се мисли^[2]; по никакъв друг начин не е възможно да се отговори.

— Виждаш ли, приятелю — продължих аз, — че тази наука наистина ни е необходима, щом 526b очевидно принуждава душата да си служи със самото мислене за постигане на самата истина.

— Разбира се, че прави това — рече той.

— Какво още? Наблюдавал ли си, че опитните по природа в смятането се раждат с остър ум за всички науки, така да се каже. А тия с бавен ум, ако са се учили и упражнявали в същата тая наука, дори и никаква друга полза да нямат, все пак всички постигат това, че стават с по-остър ум, отколкото са били по-рано.

— Така е — рече той.

526c — Аз мисля впрочем, че ти нелесно и немного науки ще намериш такива, които да създават на учещия и занимаващия се повече труд в сравнение с тая.

— Сигурно няма да намеря.

— Макар че всичко това е така, все пак тая наука не трябва да се изоставя, но отличните по природа люде трябва да се обучават на нея.