Платон
Държавата (80)

Знанието и истинското удоволствие

— Ще се учудваш ли ти, ако тези, които не познават истината, с нездрави мнения за много други неща, имат същото отношение спрямо удоволствието и скръбта и средното помежду тях, така че когато се насочват към скръбното, наистина биха го намирали за такова и истински биха скърбели, а преминавайки 585a от скръбното към средното, упорито биха смятали, че преминават към пълно удоволствие; също и тия, които не познават белия цвят, смятат сивия цвят за бял в сравнение с черния; също така тия, които не познават удоволствието, биха правили погрешна преценка между скръбта и липсата на скръб.

— Заклевам се в Зевса — рече той, — не бих се учудвал, а повече бих се удивлявал, ако не беше така.

— Замисли се върху следното — подканих го аз. — 585b Гладът, жаждата и други подобни не са ли в същност някаква пустота в тялото?

— Какво друго са?

— А незнанието и неразбирането не са ли също пустота в състоянието на душата?

— Разбира се.

— Нали би запълнил тая пустота този, който приема храна, и този, който има ум?

— Как иначе?

— А става ли запълването по-точно чрез това, което е по-малко, или чрез това, което е повече?

— Явно е, че става посредством това, което е повече.

— Кои от двата вида ти смяташ, че имат по-чиста същност, т.е. хлябът ли, питието, готвените ястия и всякакъв друг вид храна, или пък това са истинското мнение, науката, разумът и изобщо всякаква 585c добродетел? Решавай по следния начин. Това, което се държи за неизменното, за безсмъртието и за истината и само е такова и се превръща в подобно нещо, то ли ти се струва, че е по-съществено, или пък е по-съществено онова, което се държи за преходното, за смъртното и което само е такова и в такова става?

— Това, което се държи за винаги подобното на себе си, т.е. за неизменимото, е по-важно — рече той.

— А същността на това, което е винаги подобно, нима участвува повече в същността, отколкото в знанието?

— По никакъв начин.

— Но какво? Повече и от истината?

— И това не.

— Ако е по-малко причастно в истината, нали така ще бъде и със същността?

— Необходимо е.

585d — Нали всички видове грижи за тялото участвуват по-малко в истината и същността от ония грижи, които се отнасят до душата?

— Много по-малко.

— Смяташ също, че и самото тяло по-малко участвува от душата?

— Аз така мисля.

— Нали това, което се изпълня повече с действителни неща, само е повече действително, отколкото това, което се изпълня с по-малко действителни неща и то самото е по-малко действително?

— Как да не се изпълня повече?

— Ако е приятно изпълнянето със 585e съответствуващи на природата му неща, то изпълняното действително с повече действителни неща ни прави да се радваме повече от действително и по-истински на истинското удоволствие, а това, което участвува в по-малко съществуващи неща, по-малко истинно и по-малко здраво се изпълня и става участник в по-лъжливо и в по-малко истинно удоволствие.

— Това е съвсем необходимо — рече той.

586a — Затова неопитните в благоразумието и добродетелта, като участвуват постоянно в гощавки и други подобни веселия, се насочват надолу, както изглежда, а после отново към средата и така през целия си живот блуждаят. Като не прескачат тая граница, те никога не са отправяли поглед към истински високото, нито са се издигали до него, нито са се изпълняли с действително съществуващото, нито са вкусвали от истинското и чисто удоволствие; подобно на добитък винаги гледат надолу с наведена глава към земята, хранят се до насита на трапезата и се 586b плодят; поради надпреварване за тия неща те се ритат с железни копита и се мушкат помежду си с железни рога, като се избиват поради ненаситност, понеже не могат да напълнят със съществуващото своята същност и своите ненаситни гърла.^[1]

— Сократе — рече Главкон, — ти изобразяваш живота на обикновения народ, сякаш си оракул.

— Не е ли необходимо да се прибавят към удоволствията и скърби? Макар това да са само призрачни образи на истинското удоволствие, при съпоставянето им с него те се показват с твърде бледи краски. Все пак те правят силно впечатление, 586c докарват хората до изстъпление и безумните до неистова любов и стават причина за раздор по същия начин, както някога хората са се сражавали под стените на Троя за призрака на Елена, без да знаят самата истина според думите на Стезихор.^[2]

— Съвсем е необходимо това да бъде така — рече той.

XI. Но какво? Нещо друго ли трябва да се яви при гневливата природа, когато някой върши същото това било от завист поради честолюбие, било с насилие поради съперничество, било с гняв поради 586d тежък характер, като без разум и ум се старае да се насити на чест, победа и гняв?

— По необходимост това същото става и в тоя случай — рече той.

— Но какво? — попитах аз. — Няма ли смело да кажем, че и пожеланията, които се отнасят до користолюбието и съперничеството^[3], ако, подчинявайки се на знанието и разума и под тяхно ръководство търсят и получават удоволствията, към които води разумът, ще получат най-истинските удоволствия, доколкото те са достъпни за хората, които 586e търсят истината? Това биха били свойствените удоволствия, защото това, което е най-доброто за всеки един, то е в същото време и най-свойствено за него.

— Разбира се, че е най-свойствено — рече той.

— Следователно, когато душата изцяло следва своята философска част и не се бунтува, нали тогава за всяка една нейна част е възможно да върши своето дело и да бъде справедлива и всяка една част 587a се наслаждава на присъщите й удоволствия, които са най-добри и по възможност най-истинни?

— Разбира се.

— А когато една от частите почне да господствува, тогава и сама не намира присъщото й удоволствие и принуждава другите части да се стремят към чуждо за тях и неистинско удоволствие.

— Така е — рече той.

— Нали тя ще върши толкова повече такива дела, колкото повече се отдалечава от философията и от разума?

— Разбира се.

— Нали най-много настрана от разума е това, което е далече от закона и реда?