Платон
Държавата (22)

За трите съставки на душата

— Душата пък на жадуващия, доколкото жадува, не желае нищо друго, освен да пие — това иска и към 439b това се стреми.

— Очевидно.

— Ако нещо желае да я отклони от жадуването, то е нещо друго в нея, което се различава от самото жадуване, което я води като животно към пиенето. Не може, казваме ние, едно и също нещо по отношение на една и съща своя част едновременно да върши противоположното на природата си.

— Естествено не може.

— Също така — мисля — би било недобре да кажем за стрелеца, че едновременно ръцете му отблъскват от него лъка и го привличат, но че едната му ръка отблъсква лъка и другата го привлича.

439c — Без съмнение.

— А можем ли да кажем, че има хора, които не желаят да пият, когато са жадни?

— Да — отговори той. Има такива мнозина и се срещат често.

— Но — попитах — какво би казал някой за тях? Нали, че има в тяхната душа нещо, което ги кара да пият, и нещо, което ги възпира, а то е нещо по-друго и по-силно от първото, което ги кара?

— Струва ми се — рече той.

— Нали това, което възпира подобни неща, 439d произлиза от разума, а това, което води и влачи към тях, произхожда от страданията и болестите?

— Изглежда.

— Така не без основание — рекох аз — ние ще признаем двойнствени и взаимно отличаващи се едно от друго тези начала: едното е, с което душата разбира, и то се нарича разумно начало на душата, а другото е това, с което тя обича, изпитва жажда и глад и се отдава на други желания; него ще наречем неразумно и отдадено на желания, отдадено на пресищания и удоволствия.

439e — С пълно право — рече той — ние можем така да мислим.

— Нека сега — продължих аз — бъдат разграничени от нас тия две начала, които съществуват в душата. Онова обаче, което се отнася до гнева и чрез което се гневим, дали е трето, или е еднородно с едно от тия два вида?

— Може би е еднородно с едно от двете, с вроденото чувство за желание — отговори той.

— Някога — рекох — бях чул и вярвам на тоя слух: Леонтий, син на Аглайон, когато се връщал от Пирея и стигнал извън северната стена, забелязал 440a прострени трупове на лобно място.^[1] От една страна, у него се появило желание да ги види, а, от друга страна, почувствувал отвращение и се отдръпнал, известно време се борил със себе си и си затварял очите, но накрай бил победен от желанието, отворил очите си, притичал до труповете и извикал: Ето за вас, зли духове, наситете се на тая прекрасна гледка?

— Слушах и аз за това — рече той.

440b — Но този разказ — продължих аз — показва, че гневът понякога враждува с желанията като нещо, което е различно от тях.^[2]

— Наистина показва — рече той.

XV. Нали често и в други случаи ние забелязваме — рекох, — когато желанията упражняват върху някого насилие въпреки разума. Той сам себе си укорява и се гневи на насилието у себе си. Нали при борбата на тия две влечения на човека гневът му се явява като съюзник на разума? Но че гневът се е съюзил с желанията, когато разумът нарежда да се противопоставя, смятам, че ти няма да кажеш, че това си забелязал някога у себе си или у другиго?

— Кълна се в Зевса, не съм го забелязал — рече той.

— Но какво? Нали когато някой смята да 440c постъпва несправедливо, той колкото е по-благороден, толкова по-малко може да се гневи дори когато е гладен или трепере от студ, или нещо друго подобно понася от този, спрямо когото смята, че с право може това да върши, но неговият гняв не желае да се възбужда срещу онзи? За това и говоря аз.

— Истина е — рече той.

— Но какво? Когато някой мисли, че понася неправда, нали поради това се разпалва, гневи се и помага на онзи, който му изглежда справедлив, 440d понеже е готов да понася глад, студ и всичко друго подобно, като с търпение побеждава и не се отказва от благородното дело, преди да го е свършил или да е свършил живота си, или да бъде укротен, като бъде смирен от своя ум подобно на куче от своя пастир?

— Наистина — рече — гневът е подобен на това, за което говориш. В нашата държава наистина ние предоставяме нашите защитници да служат като кучета на управниците, които са като пастири на държавата.

— Добре разбираш — рекох — това, което искам да кажа. Но наред с това обърни внимание и на следващото.

— Какво?

— Това, че сега ни се представя гневът за нещо противоположно на това, което говорихме по-рано. Тогава ние смятахме, че той е нещо, което заслужава да се желае, а сега казваме, че далеч не е това, а при несъгласие в душата по-скоро приема оръжието на разума.

440e — Без съмнение — потвърди той.

— Но има ли нещо различно от гневливостта или е като някакъв друг вид на разумност, та в душата да няма три вида, а само два — разумност и вроденото чувство на желание? Или както в държавата има три съсловия — промишлено, подпомагащо и съветващо, 441a така също и в душата гневливостта е трето качество, което по природа служи за опазване на разумното, стига само да не е повредено от лошо възпитание?

— Необходимо е да има трето — рече той.

— Да — рекох аз, — стига само да бъде различно от разумността, както се показа различно от вроденото чувство за желание.

— Но не е трудно да се покаже такава — рече той. Това би могло всеки да види дори и при децата, 441b които още от рождение са изпълнени с гняв, някои пък никога не стават разумни, а мнозина стават твърде късно, както аз мисля.

— Заклевам се в Зевса — рекох, — ти каза това добре. Че това, което казваш, е така, всеки би могъл да го провери и при животните. Освен това същото потвърждава и приведеният от нас по-горе стих от Омир:

Той се удари в гърдите, сърцето си с думи похули.^[3]

441c Тук Омир ясно е показал как едно начало бива укорявано от друго, т.е. това, което неразумно се гневи, се укорява от това, което дава съвети за по-доброто и за по-лошото.

— Достатъчно — рече той. Ти говориш самата истина.

XVI. Най-сетне с мъка — рекох аз — ние преодоляхме това и задоволително се съгласихме помежду си, че едни и същи начала има в държавата и в душата на всеки човек и че техният брой е еднакъв.

— Това е така.

— Не е ли необходимо и това: как и с какво е 441d мъдра държавата, така и с това да е мъдър отделният човек?

— Защо не?

— А как и с какво е мъжествен отделният човек, така и с това да е мъжествена и държавата; и всичко останало относно добродетелта по същия начин да имат отделният човек и държавата.

— Необходимо е да е така.

— Главконе, аз мисля, че ние ще кажем, че отделният човек е справедлив по същия начин, по който е справедлива и държавата.

— И това е напълно необходимо.

— Ние обаче по никакъв начин не сме забравили, че държавата е справедлива, доколкото всяко едно от трите съсловия в нея върши своето.

— И аз така мисля, че не сме забравили — рече той.

— Следователно ние трябва да помним, че всеки 441e един от нас, на когото намиращите се у него три начала всяко едно върши своето, той ще бъде справедлив човек и ще върши своето.

— Наистина трябва да помним — рече той.

— Не подобава ли на разумността да управлява, понеже тя е мъдра и има грижата за цялата душа, гневливостта пък да й се подчинява и да й бъде помощник?

— Разбира се.

— Но нали обединяването на музиката и гимнастиката, както вече говорихме, ще ги направи 442a съгласни, като държи в напрежение и подхранва разумността с прекрасни думи и знания, а отслабва гневливостта, като я смекчава и укротява с хармония и ритъм?

— Така е — рече той.

— Като бъдат тия две качества така възпитани и след като истински узнаят и научат своята работа, те ще трябва да заповядват на естественото чувство за желание, което е най-голямо в душата на всеки 442b един и по своята природа е най-ненаситно за богатства; за него те трябва да бдят, да не би, като се изпълни с така наречените телесни удоволствия, да стане по-голямо и по-силно и да излезе извън своето задължение, като се опита да пороби и да ръководи останалите две начала, което не бива да прави, за да не обърка целия живот на всички начала.

— Без съмнение — рече той.

— По такъв начин — продължих аз — няма ли тия две начала да предпазват цялата ни душа и тяло и от външни неприятели, като едната (разумността) 442c дава съвети, а другата (гневливостта), като се сражава, но следва ръководителката и изпълнява храбро нейните съвети?

— Така е.

— Смятам, че откъм тази страна ние ще наречем храбър всеки тогава, когато неговата гневливост при скърби и удоволствия ще спазва предписанията на ума за страшното и за нестрашното.

— Вярно е — рече той.

— Мъдър пък ще наречем по оная незначителна част, която властвува у него и съобщава това и има 442d знание в себе си за това, което е полезно отделно всяко начало и за трите начала заедно.

— Сигурно.

— Но какво? Нали разсъдителен го наричаме поради общността и съгласуваността на тия три начала, когато и управляващото начало, и двете подчиняващи се следват едно и също мнение, че разумът трябва да управлява, а двете да не му противоречат?

— Разсъдителността — отговори той, — както е в държавата, така също и в отделния човек не е нищо друго освен това.

— А справедливият е такъв чрез това, за което често говорихме, и по същия начин.

— Съвсем е необходимо.

— Но какво — рекох аз, — няма ли справедливостта така да се изопачи, та да изглежда нещо по друго от това, което тя се явява в държавата?

— Това не ми изглежда вероятно — рече той.

— Така — рекох аз, — ако в нашата душа има 442e някакво съмнение, то ние можем да утвърдим нашите мисли, като приведем към него общи неща.

— Какви?

— Както ние трябваше да се съгласим за нашата държава и също за човека, който било по природа, било по възпитание е подобен на нея, и такъв човек приеме в залог злато или сребро и злоупотреби с 443a него, смяташ ли, че някой ще помисли, че той по-скоро ще направи това, отколкото всички, които не са като него?

— Никой няма да си помисли това — рече той.

— Смяташ ли, че той ще бъде чужд на светотатствата, на кражбите и предателството било по отношение на това, което принадлежи на отделно лице или е общо народно достояние на държавата?

— Ще бъде далеч от всичко това.

— Няма да бъде вероломен по отношение на своите клетви и всякакви други обещания?

— И още как.

— Прелюбодеянията, незачитането на родителите и непочитането на боговете ще бъдат присъщи повече на всеки друг, отколкото на такъв човек.

— Да. По-скоро на всеки друг — рече той.

443b — Нали причината за всичко това е, че всяко негово начало върши своето по отношение на управляването и подчиняването?

— Без съмнение само тя и никоя друга.

— И тъй ти ще търсиш ли справедливостта в нещо друго, а не в тази сила, която прави такива хората и държавите?

— Кълна се в Зевса, няма да я търся другаде.

XVII. Следователно нашето съновидение, което ние нарекохме досещане, накрай се изпълни, защото още от самото начало, когато започнахме да основаваме държавата, ние под ръководството на някой бог попаднахме на началото и същността на справедливостта.

443c — Именно така.

— Това беше именно, Главконе, някакъв образ на справедливостта, чрез който има полза, когато роденият за добър обущар прави само обуща, а домостроителят строи домове и така с всички останали занимания.

— Очевидно.

— В действителност, както изглежда, справедливостта е нещо такова, но не за външното изпълнение на своите дела, а по отношение на вътрешните, и то както за себе си, така също и за своите, понеже тя 443d никому не позволява да върши чужди за себе си неща, нито различните видове чувства в душата да се отдават на много работи помежду си. Като се разпорежда добре в същност със своите дела, явява се господар на себе си и добре урежда себе си, става приятел на себе си и довежда напълно в хармония трите начала на душата, като че са три предела на хармонията — най-долен, най-горен и среден, и каквото нещо има между тях случайно. Свързва всичко 443e това и от многото достига единство, благоразумие и хармония. Така постъпва независимо дали се касае за печелене на пари или за грижи за тялото, или за обмисляне на обществени или частни въпроси. Във всичко смята и назовава за справедливо и хубаво дело това, което запазва посоченото състояние и заедно с него действува, а мъдростта смята за умение, 444a което ръководи тая дейност; несправедливо дело смята това, което винаги руши знанието, мнението пък, което ръководи несправедливото дело, смята за невежество.

— Няма съмнение, Сократе — рече той, — ти говориш истината.

— Нека бъде така — рекох аз. Ако ние говорим, че сме намерили справедливия човек, справедливата държава и справедливостта, която е у тях, то, мисля, няма да изглежда, че ние сме се излъгали.

— Заклевам се в Зевса — рече той, — няма да се излъжем.

— Да потвърдим ли това?

— Нека го потвърдим.

XVIII. Нека бъде така — продължих аз. Сега пък трябва да изследваме несправедливостта.

— Очевидно.

444b — Не трябва ли тя да бъде някакво несъгласие на съществуващите тези три начала: занимаване с много работи, намесване в чужди работи и въставане на една част на душата срещу цялата душа, за да господствува над нея, макар че това не й подхожда — понеже несправедливостта по природа е такова начало, че трябва да робува на действително господствуващото начало? Ето това е, мисля, което ние утвърждаваме за несправедливостта: безредие и заблуждение на тези съставки, разпътство, плашливост, невежество и изобщо всякаква злина.

444c — Те са едно и също нещо — рече той.

— Но — продължих аз — да се причинява неправда и да се постъпва несправедливо или, обратно, да се постъпва справедливо, нали всичко това е очевидно и ясно, ако е ясно какво е несправедливост и справедливост?

— Но как?

— Тъй — рекох, — понеже справедливостта и несправедливостта с нищо не се различават от здравоносните и болестотворните начала; както едните са в тялото, така другите са в душата.

— По какъв начин?

— Здравоносното начало създава здраве, а болестотворното — болест.

— Да.

444d — Нали извършването на правда поражда справедливост, а извършването на неправда — несправедливост?

— Това е необходимо.

— Но да се осигури здраве това значи частите на тялото да се докарат в състояние да ръководят и да бъдат ръководени помежду си в съгласие със своята природа, а болестта е тяхното господствуване и подчиняване едно на друго против природата.^[4]

— Така е.

— Но да се осигури справедливост нали това значи частите на душата да се докарат в състояние да ръководят и да бъдат ръководени помежду си в съгласие с природата си, а несправедливостта е същите части да управляват и да бъдат управлявани едни от други против природата си?

— Разбира се, че е така.

— Следователно добродетелта, както изглежда, би била някакъв вид здраве, красота и сила на 444e душата, а пък порочността е болест, грозота и слабост.

— Така е.

— Нали добрите привички водят до придобиване на добродетел, а позорните — до придобиване на порочност?

— Това е необходимо.

XIX. На нас ни остава, както изглежда, да изследваме дали наистина е полезно да постъпваме справедливо, да вършим похвални дела и да бъдем справедливи независимо дали такъв човек би останал скрит, или не би останал 445a скрит, или пък да постъпваме несправедливо и да бъдем несправедливи, стига да не бъдем наказвани и това да не води до изправителни мерки.

— Но, Сократе, такова изследване ми се струва смешно. Щом при повреждане на телесна природа изглежда, че не може да живеем живота, макар да имаме всякакви храни и напитки, големи богатства и пълна власт, то ако бъде разбъркана и повредена природата на самото това, с което ние живеем, ще 445b може ли да имаме живот, макар и да бъде позволено човек да върши всичко, което си иска, освен това, чрез което може да се избави от порочността и неправдата, за да придобие справедливост и добродетел, стига само тия две неща да се покажат такива, каквито ние ги представихме.

— Смешно е наистина — рекох аз. Но все пак, понеже сме стигнали до това положение, не трябва да се отказваме от труда, за да видим възможно най-ясно дали това е така.

445c — Заклевам се в Зевса, че ние никак не трябва да се страхуваме от усилията в това отношение.

— Хайде сега — рекох аз — да видиш какви образи има порочността, които наистина заслужават да бъдат изследвани, както на мен ми се струва.

— Ще те следвам — рече той, — ти само говори.

— Понеже ние сме стигнали до това положение на нашето изследване, на мене ми се струва, че виждам като в огледало, че образът на добродетелта е един, а на порочността образите са неизброими, но между тях има четири, които заслужават да бъдат споменати.