Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (7)

7.

Титос отвори очи, но не виждаше все още нищо определено, само усещаше леко грапава повърхност, по която стъпваше. Бяха стъпала, които водеха надолу. Гъста бяло-синкава мъгла се рееше под краката му. Младежът бе изгубил ума си от страх и не знаеше какво да си мисли. Спомни си само, че когато правеше пръстена, то бледоликото съществото бе казало, че връщането му би било почти невъзможно. Той нямаше да може да види Пелопония? Не, само това не! Почти съжали, че беше предприел тази стъпка, но дълбоко в себе си имаше чувството, че само това е изходът от ситуацията, в която се намираше преди малко в „бурето“. Съществото бе казало „Само в краен случай!“ да изрече тези думи и да прекрачи прага на нещото, което той никога не бе и предполагал, че съществува.

Мъглата бе все още така гъста, но Титос продължи да стъпва с умерена, плаха стъпка надолу. Едва не се удари в нещо, което можеше да се нарече и врата. Стоеше пред бяла висока преграда, опасваща погледа му вляво и вдясно. Тя бе като че ли от сняг или по-скоро от лед, а и вратата бе също от този материал. Може би дървен, но заскрежен.

Титос не чувстваше никакъв студ, тогава откъде този лед? Попипа вратата. Нямаше дръжки. Похлопа, но нищо не се случи. „Пръстенът е ключът към безвремието и нас“ — бе казал, според него, „Дявола“! Взе пръстена от джоба си и протегна ръка. Ръката му мина през вратата без дори той да усети нещо. Титос се уплаши, защото си помисли, дали това не е някаква магия. Въпреки че бе целият сковаван от страх, то младежът протегна крака си и опита да влезе през вратата. Успя! Мина през нея без никакво затруднение. Намери се в някакво помещение, цялото обляно в бяла светлина, обаче без прозорци. В средата имаше бяла маса, на която седеше почти същото същество, което бе видял при правенето на пръстена. То стана и се отправи към Титос без дори да докосва земята. Просто плуваше.

— Титос, господарю? — запита то.

— Да, така се казвам. Но откъде знаете името ми?

— Очаквахме те, създателю на пръстена! — с приятен тембър на гласа каза съществото, което се различаваше от онова, което бе на първата среща с Титос, по това, че бе жена. Имаше издължени встрани очи, гърди и по-пълни, женски устни. — Казвам се Глория.

— Но къде се намирам? Какво сте вие? — Титос не бе на себе си, но продължи: — Как ще се върна при моята Пелопония?

— Всичко по реда си, господарю! Ще извикам доктор Лукас, нашият водач. Той ще ви обясни всичко.

— Но защо тук всичко е в бяло и вие сте така бледа.

— Намираме се в Шотландия, дълбоко под земята и наистина се наричаме „бледници“.

— Какво и къде е това Шотландия?

— Имайте търпение, господарю, сега се връщам — и Глория се запъти към друга врата и то пак със същата лека походка, наподобяваща лебедово плуване.