Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (45)

45.

Огромна яхта, с флага на Великобритания, се носеше по Ай канала, минаващ покрай „Централна гара“ Амстердам и отправящ се за „Пасажер терминал“, до концертната зала „Мюзикхебау аан ет Ай“. Много рядко минаваха толкова скъпи яхти тук и появата й веднага привлече вниманието на мнозинството от хора, намиращи се на брега. Повечето от тези зрители бяха на велосипеди или гледаха изящната яхта от трамвай номер 26.

Греам бе на палубата на същата тази яхта и гледаше пък оттам събралата се тълпа по брега. Амстердам бе за него град на възможностите в черните дела. Имаше клон на сатанистите, който бе вторият по големина, след този в Лондон.

Греам бе подкарал яхтата си към Холандия, специално за посещението на този клуб и разбира се да види младия Клас. За Ашли бе дочул, че се подвизава и тя в някаква психиатрична клиника.

Официалното му идване бе обявено в медиите, като посещение на концерт, по покана от пианиста Ашкенази, негов приятел.

Яхтата намали ход, пусна котва в пристанището и долепи нос до Терминала.

Греам, придружен от собствената му охрана, слезе на брега и продължи към зданието, където вече концертът на Ашкенази бе започнал от няколко минути. Дали щеше да го пуснат вътре, зависеше само от Марлете.

— Господине, концертът вече е започнал — каза приемащата на входа жена, добавяйки: — За жалост ще трябва да изчакате до паузата.

— Аз не говоря вашия език, госпожо — отвърна с усмивка ирландецът на развален холандски и продължи на английски, посочвайки един от неговите бодигардове: — Този момък до мен ще ви обясни.

— Вижте какво, моят шеф е позакъснял, но затова си има причина. Ние бяхме задържани от недружелюбните ви пропускателни органи на терминала и… — започна младежът да обяснява на чист холандски, с лек шотландски акцент.

— О, това не ме интересува ни най-малко — сряза го Марлете и с раздразнителен тон повтори: — На паузата, господа!

В това време, Греам бе извадил скъпия си мобилен телефон и пускаше есемес на някого.

— Но, госпожо, ние не можем да изпуснем важното изпълнение на пианиста Ашкенази! — заупорства младежът, изваждайки билетите за концерта. — Ние сме поканени лично от композитора.

— Разбирам ви, но правилата са такива и не ги пиша аз, господа — Марлете губеше вече търпение. — Ако настоявате, ще извикам охраната.

Неочаквано, зад нея вратата се отвори и оттам излезе Йоп, кметът на Амстердам. Тя се обърна, чувствайки хлопване на врата и учудено отвори уста да каже нещо, но Йоп я взе под ръка и почти насила я повлече настрани, и с доста убедителен тон каза:

— Марлете, това е много важен гост от Англия и те моля да не правим сцени.

— Ама, разбира се, господин, кмете! Аз само следвам правилата… — не можа да довърши оправданието си жената.

Йоп се обърна на английски към госта, с извинителна усмивка:

— Добре дошли, Греам! Тук все още не ви познават кой сте, затова така се получава.

— Не се притеснявайте, господин кмете — каза сатанистът и със засмяно лице добави: — Да влизаме, че Бени ще изпълни сонатата без нас.

— Да, наистина — съгласи се кметът и хвана под ръка госта, като тихо промълви на ухото му: — Имам голяма изненада за вас! А… една…

— Да влизаме, да влизаме! — нетърпеливо изрече Греам и го побутна напред леко с рамо, като не го изслуша докрай.

Влязоха в залата и почти всички се обърнаха към тях, защото групата бе доста голяма. Някои познаха ирландеца, защото го бяха виждали по медиите на снимка и си зашушукаха помежду си.

Ашкенази видя с раздразнение, че се отваря главната врата и че се нарушава концентрацията му и тази на публиката, но като зърна кой идва, дори спря концерта и даде знак на придружаващия го оркестър да спрат сонатата.

— Дами и господа, да ви представя Греам, великият английски джентълмен и бъдещ покорител на света! — Ашкенази с широка усмивка оповести влизането на групата и предвождащия я мъж.

— Бъдещ покорител на света? — зашепна Теодора на седящата до нея Силвия. — Що за представление е това? Или е част от програмата.

Групата, водена от кмета се отправи към местата, които бяха запазени на първия ред. Греам, минавайки покрай Теодора, се загледа в ръцете й, защото оттам се промъкна някакъв лъч светлина, който му бе познат до болка. И го видя! Пръстенът! Пръстенът на Титос!

„Това не може да бъде вярно!“ — помисли си ирландецът, но кметът, отгатнал мислите му и проследил погледа му, му каза:

— Това бе изненадата, скъпи ми приятелю! Но всичко по реда си. Ще го имаме в края на концерта.

Всички седнаха на столовете и Ашкенази, видимо облекчен, продължи с изпълнението си.

Теодора бе забелязала погледа на Греам, който се бе плъзнал по ръката й и веднага го свърза с пръстена. „Какво ли толкова има в този пръстен?“ — помисли си тя и започна да се притеснява леко за него.

За миг тя се пренесе в близкото минало, когато забелязваше нередностите в поведението на Бери. Приятелят й не беше вече този, изтънчен и шармантен мъж, който тя познаваше отпреди. Той се бе променил, както физически, така и душевно. Да улавяш ловко, още във въздуха, падащи предмети, което никой нормален човек не би могъл да го направи и то със скорост, близка до тази на светкавицата. Това не бе нормално. И не само той умееше това. Преди малко забеляза как кметът на Амстердам прояви същата сръчност. Греам бе оповестен за бъдещ повелител на света. Всичко това водеше до нещо ново, което биваше да се роди. Нова ера в развитието на човечеството? Нови, съвършени хора, с изумителни способности.

Тези нейни наблюдения наистина имаха почва за размисъл, но тя така и не си даваше сметка, че всичко това бе заради пръстена, който тя носеше на ръката си. Имаше предчувствието, че наистина той е бръмка от събитията, които минаха и които ще се състоят. И то много скоро.

— Тед, ти не слушаш концерта, скъпа? Какво ти е? — загрижено зашепна на ухото й, приятелката й, Силвия.

— О, нищо особено, скъпа. Само размишлявах за момент!? — отвърна й Теодора и добави: — Но това, което оповести Ашкенази ме кара да мисля, че нещо ще се случи.

— Не се безпокой! — засмя се Силвия. — Всичко това е фарс. Част от представлението. Не го вземай насериозно.

След като и последната част от концерта бе изпълнена виртуозно от извънредно популярния пианист, публиката стана на крака и заръкопляска.

Ашкенази се поклони няколко пъти и след последвалите поднасяния на цветя, той се отправи към гримьорната.

Теодора си спомни за уговорката с Йоп в кафето, намиращо се на втория етаж на концертната зала. Това я обнадежди, че може би ще може да разкрие част от мистерията, за която тя бе убедена, че съществува. Искаше да знае защо и Бери е такъв? Искаше да знае кой е този Греам? Може би и той щеше да присъства на тази среща с Йоп, защото ирландецът дойде така непредвидено на концерта и през цялото време бе с кмета. Или пък Йоп ще отмени, заради него, срещата в кафето? Но той пък бе казал: „Заповядвам ти да бъдеш там!“. Въпроси, които Теодора си задаваше, хванала под ръка Силвия и изкачвайки стъпалата, водещи към кафето.

Вторият етаж можеше да се достигне само чрез стъпала, които бяха доста стръмни и Силвия почти се задъхваше. Теодора бе малко или много по-спортна натура и нямаше проблеми с изкачването, затова почти мъкнеше нагоре приятелката си. Всъщност поканата бе само за нея и тя се чудеше как дипломатично да каже на Силвия да се откаже от изкачването на стъпалата, и с това да не присъства на почти интимната среща с Йоп, когато на площадката, където свършваха първите сто стъпала, бодигардовете на Греам препречиха пътя на дамите, обръщайки се делово към Теодора:

— Госпожо Александридис, за съжаление само вие можете да присъствате на срещата на грандовете. Вашата приятелка не е поканена и ще се наложи да се върне обратно, ако няма нищо против.

— Грандове? Що за глупости говорят тези момчета?! — опули се Силвия, обръщайки се към своята приятелка.

— Нямам и понятие, но изглеждат сериозни. Имат и пистолети под костюмите си — забеляза Теодора и продължи умоляващо, но с усмивка на уста: — Прибирай се Силвия, аз ще се оправя. Мога и аз да стана един от грандовете.

— Добре, добре! — като че ли само това и чакаше Силвия и се запъти надолу по стъпалата, като с лекота преодоля разстоянието до изхода на зданието.

— Заповядайте, оттук, госпожо! — каза един от бодигардовете на Греам и показа пътя на Теодора към кафето.

— Ох, знам го този път наизуст, момко! Бях заместник-шеф в това здание — каза Теодора и се отправи след тях.

В кафето бе мрачно, като светеше само една огромна, истинска свещ в средата на помещението. Не бяха пуснати лампите и това изглежда бе направено с умисъл от бодигардовете. Те изглежда бяха хванали режисурата на срещата в свои ръце. Нямаше никакви други посетители. Теодора бе първата.

В същото време композиторът пианист Ашкенази се отправи към гримьорната си, следван по петите от Йоп и Греам. Двамата мъже го настигнаха точно преди той да влезе в нея.

— Ех, най-после да ти стисна ръката, приятелю! — прозвуча искрено гласът на Ашкенази, като протегна ръката си към Греам. — Не сме се виждали от последното ни събиране в Тел Авив? Нали?

Греам се опита да отклони ръка си, но не успя и израелецът я хвана здраво. Греам знаеше за способностите на Бени, за това как чрез допир може да чете мисли и да вижда в миналото. Но вече бе късно.

— Приятелю, ти си станал сатанист? И какво е това? Момче в обятията ти?! — Бени Ашкенази се сепна от картините, които се явиха пред него. — Пръстенът-фалшификат в тялото на лейди Ашли?

— Какви ги говориш, Бени? — Йоп не се стърпя и се намеси в монолога на Ашкенази.

— О-хо…, ако знаеш какъв е синът ти, Йопи? — пианистът изопна устна и като в транс продължи: — Какво става с вас бе хора? Хомофили ли станахте? Не ти, Йоп! Синът ти и Греам, приятели. Интимни приятели. Разбираш ли?

— Греам, какво става тук? — облещи се кметът, като забеляза от устата на Бени да излиза пяна.

Пианистът падна на земята и започна да рита с крака. Бе получил припадък, вследствие от виденията си.

Греам знаеше, че това е временно и че това ще премине, но искаше по някакъв начин да прикрие разкритата от Бени истина. Затова, както винаги приложи заучената от него техника на хипноза и „укроти“ погледа на Йоп. Откопча сакото си и оттам извади спринцовка с течност. Смъртоносна течност. Вкара я в жилите на пианиста, който след секунди престана да рита, като пяната от устата му замръзна около киселата му усмивка. Бени умря на място от силната отрова.

Йоп, все още под хипноза, гледаше вяло. След като бе изведен от хипнозата, то той зяпна с удивление:

— Та той не диша. Той е мъртъв, Греам?! — завика Йоп. — Помощ!

— Тихо! Набери само номера на бърза помощ, Йоп — каза спокойно Греам. — Ние не трябва да сме тук. И ти знаеш защо? Нали? Да вървим за пръстена! И то веднага. Моите хора държат под око госпожата, която е горе в кафето.

— Добре — съгласи се Йоп, набирайки телефона на бърза помощ. — Да използваме външния вход, който е само за артисти. Знам и кратък път за кафето. Идвай по-бързо, Греам. Ето там, където е стъклената преграда. Само някой да не ни види.

Измъкнаха се незабелязано и се отправиха към кафето на втория етаж, където ги чакаше вече Теодора, обградена от бодигардовете на ирландеца.