Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (28)

28.

Амстердам

Настояще време.

Радостта й бе неимоверно голяма, когато тя научи от добрия си приятел, Бери ван МакЕвън, че празнуването на петдесетгодишнината им може да бъде на Острова и то в северната му част, наречена Шотландия. И по-точно Единбург, градът на мистериите, с великолепния замък, намиращ се в самото му сърце.

Теодора Александридис бе доцент по гръцка философия в Амстердамския университет и страшно много обичаше да пътува. Затова и предложението на Бери за двуседмично отсъствие от действителността го прие като дар, който тя желаеше от все сърце.

Живееха заедно в Амстердам от почти десетина години.

— И защо точно Шотландия избра, скъпи приятелю? — се подпря на рамото му тя, загледа го все още влюбено в очите, погали го по бузата и след кратка пауза продължи: — Нали знаеш, че обичам Гърция? Или си забравил, че произходът ми е оттам.

— Да…, знам, но ми омръзна всяка година да ходим там, Теди. Този твой остров Тасос… — Бери се притисна до ръката й, целуна я нежно и продължи с мек тон. — Знам, че обичаш родното си място, но този път ми се иска да отидем на друг остров, където се предполага, че моят прапрадядо по майчина линия, МакЕвън, е обитавал. И то точно в Единбург. Бери се замисли за миг и с приповдигнато носталгично настроение довърши: — Нали съм ти разказвал, че потеклото ми е от странен род. Има и все още неизяснени предположения за тайнствеността на съществуването преди векове на така наречените бледници, но това са само теории за легендарния ми дядо.

Бери се изправи от канапето тип „Честърфийлд“, обгърна приятелката си с ръце и с колкото се може по-шармантен глас добави:

— Приготвил съм ти изненада в Шотландия. Няма да съжаляваш. Затова, Теди, просто се приготви за път и настроението ти ще се подобри. Утре заминаваме!

— Утре?! Ах ти, изкусителю мой! Просто знаеш, че обичам да пътувам, затова и злоупотребяваш, като ми предлагаш неща, които са и в твой интерес, нали? — каза Теодора с усмивка на уста, като този път го обгърна и с двете си ръце. За все още добре сложения за петдесетте си години Бери, това й действие не мина без тръпка.

— Не мога да ти откажа, знаеш много добре, скъпи. Тази година без остров Тасос! Ха, ха, ха, няма да ти се размине! За коледните празници сме така и така там, нали?

Бери, с леко разочарование в очите, понечи да каже нещо, но се отказа. Знаеше, че бе трудно да се противоречи на Теодора. „Но защо ли точно утре заминават?“ — отприщиха се мислите в главата му. След две седмици имаше уговорен час за предварителни тестове. Бяха му насрочили час веднага, след като бе само споменал, че е издънка от рода на МакЕвън. Чудеше се как да разкаже на Теди за предстоящото му извънредно опасно изследване в нашумялата напоследък по холандската телевизия психиатрична клиника на компанията „Стоймат“. Бе научил, че в тази клиника издирваха под дърво и камък доброволци от цял свят за изследване на така наречения синдром „бледник“. Бери допускаше, че страда от него, след като бе прочел много на уебстраницата на компанията за симптомите му. Преди това, в няколко научни списания, той бе чел също за това явление и всичко това бе грабнало вниманието му. Постоянно мислеше за този синдром. Как той не е като другите. Как той с всеки изминат ден става различен.

Теодора вземаше тези признаци на отклонения, като нещо естествено и дори се шегуваше за това, как той вече години наред не е боледувал. Как яде все по-малко и то предимно само телешки пържоли, които бяха почти сурови. Как рефлексите му не са нормални, как ако паднеше някоя чаша, изпусната от нея, той я хващаше още във въздуха. Как бързината му не е, както на другите. Просто той беше страшно бърз във всяко движение.

Разбира се тези симптоми бяха само първоначални, а самата трансформация идваше по-късно. Бе чел, по-точно в списанието „Психомедикъл“, още как теорията за превръщане в бледник почивала на научни предположения. За жалост много малко учени ги споделяха. Останалите обаче ги имаха за необосновани измислици, защото все още не бяха доказани. Въпреки всичко те, опонентите на тази луда теория, респектираха знанията и възможностите на директора на компанията, Рим Янмат, който стоеше твърдо зад нея.

Съвпадението пък на чутото от Бери, за легендата на шотландския му прапрадядо МакЕвън, когато бе на посещение при старата си баба Елизабет във Васенар, още повече затвърди решението му да се изследва. За тази легенда баба му го уверяваше дори, че е и почти истина, но не искаше да се разчува това извън семейството. Нейната баба пък й разказвала, че слуховете за лорд МакЕвън и за мистериозното му съществуване като бледник са били напълно истински. Дори тя се кълняла в господа, че всичко говорено по адрес на стария лорд МакЕвън било реалност. В края на по-миналия век този сорт хуманоидни същества, наречени бледници, били обаче окончателно избити от Инквизицията. Но за лорда се говорело, че избягал с няколко други себеподобни в планините Кайрнгорм и там образувал клан, който пък се съюзил с други мистериозни същества, наречени хайландери, които пък живеели вечно. В тази планина имало много пещери, които и досега не били изследвани от геолозите и антрополозите, и затова се предполага, че тези същества живеят и до днес там. Разбира се, затова и легендата за бледниците живеела все още в сърцата на шотландците.

— Резервирам! — Теодора сепна замисления Бери и след като прибута лаптопа по-близо до себе си, натисна бутона „Потвърждавам“ и добави: — Утре в четиринадесет тридесет и пет излитаме, скъпи ми приятелю. Единбург ни чака.

— Ами добре, отлично! — отвърна Бери. — Всъщност исках да ти кажа нещо, но…

— Не искам нищо да чувам, просто нищо… Утре заминаваме и това е. Ти каза, че заминаваме, няма връщане назад! Дори и хотелът е запазен.

— Но…, ти наистина ли?! — малко объркан от толкова бързото развитие на нещата се усмихна Бери. — Впрочем исках да ти кажа за една уговорка за изследвания с…

— Оооо, не, не…, не ме интересуват никакви уговорки с никой и нищо. Просто утре заминаваме и това е. Ла, ла, ла — решително каза Теодора, затваряйки ушите се с ръце, но продължи: — Като се върнем ще ми кажеш, ОК? Сега прибирам багажа.

— Добре, Теди — Бери се замисли малко и реши, че така ще е по-добре и за двамата. — А в кой хотел каза, че ще бъдем? Нали имаме роднини там? Александър е там.

— Не, никакви роднини този път. Искам да сме сами. Хотелът е на морето и се казва „Ошън терминал“, и се намира в едноименния комплекс „Ошън терминал“. Четири звезди, с басейн. Няма да е лошо, сигурна съм.