Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (40)

40.

След като предната седмица „ковчега“ бе закупен от Стоймат, клиниката на професор Яп Сторх постави скъпия уред в новопостроеното крило, което пък бе предназначено за спешни случаи. Новата придобивка съответстваше с целта на крилото, като дори професорът мислеше революционното откритие да се използва веднага, след приемане на спешен случай. Така той ще научава какво е сполетяло пациента и оставаше само да се приложи подходящата терапия. Дългогодишният му опит никога не го подхлъзваше и той почти винаги успяваше да лекува и най-тежките случаи на психични разстройства. На това се и дължеше неговата популярност тук в Холандия.

Лейди Парис Ашли бе подготвена за опита с „ковчега“, като й бе обяснено, че всичко ще мине благополучно и тя ще бъде излекувана дори за дни, ако следва инструкциите на професора.

Сторх бе напрегнат, защото щеше самостоятелно да борави с механизъм, работещ с най-новата нанотехнология. Той бе запомнил добре какво трябва да прави с уреда и бе убеден, че всичко ще премине добре.

— Парис, влезте в тази сфера и спокойно легнете на леглото — Сторх каза тези думи с не много голяма убедителност и пациентката се поколеба дали да влезе наистина в това, приличащо на ковчег, съоръжение.

— Как можахте да измислите подобен дизайн, Яп? — Лейди Ашли прояви дори сарказъм, като продължи с думите: — Ако имах намерението да се самоубия, то няма да има нужда дори от погребален агент. С този саркофаг директно в гробищата, нали?

Сторх не обърна внимание на забележката на пациентката си и я придружи с леко побутване с ръка, за да продължи към поставеното вид легло в ковчега. Жената още се колебаеше дали действително да се подложи на този опит, но след като си помисли какво я чака, ако не се излекува от този ужас, който я бе сполетял в Гърция, се приближи към леглото. Тя си спомняше само смътни неща, като най-вече в съзнанието й изпъкваше изгарянето на пръста й от горящия пръстен, който Греам й подари. От време на време, като откъслечни спомени се явяваха лицата на демонични същества и страх нахлуваше в душата й.

Изборът й не бе голям, тя трябваше да влезе в съоръжението.

— Тази зеленикава кашичка е необходимо да се поеме от вас, скъпа Парис — заобяснява професорът, като й подаде паничка с желето, което младата жена трябваше да погълне изцяло. Целта бе да могат нанокамерките да влязат в тялото на пациента и да поемат пътя към мозъчните клетки, а оттам и към съзнанието му.

— Добре, добре — с неохота се започна да се съгласява лейди Ашли, поемайки купичката с желатина.

Сторх изви врат към пристигащия Клас Янсен, негов сътрудник, който бе преминал краткия курс за управление на „ковчега“.

— Започваме ли Класи? Нищо не си пропуснал, нали?

— Мисля, че да, професоре — с увереност му отговори асистентът. — Всичко е наред. Дано да е успешно това първо ни изпитание.

— Само, че залогът ни е голям — каза умислено Сторх и продължи в същия тон: — С голяма риба започваме, Класи. Ако не успеем ще трябва да се простим с луксозния си живот, а?

— Е, ще ти нося цигари в пандиза — шеговито, но със саркастичен оттенък прозвучаха думите на младежа.

Лейди Ашли изпи на един дъх кашичката и се просна на леглото в „ковчега“. Асистентът се доближи до нея и я погледна с нескривана пошлост в погледа си.

— Обърнете се с лице към тези издатини, госпожо — каза той, показвайки й две пластмасови, кръгли повърхности, опасани с проводници. След това се наведе до ухото на брюнетката и зашепна: — Сега ще ги прикрепя с тези гумени тампони за лицето ви. Но преди това бих искал да ви целуна по устните.

— Моля? Вие луд ли сте? Каква е тази наглост! — запротестира лейди Ашли, като завика още по-силно: — Яп, какъв е този ваш асистент? Каква е тази холандска селянщина? Иска да ме целуне? Та мен дяволът не иска да ме целуне, та камо ли този сополанко.

Сторх видя, че желатина вече бе изчезнал в стомаха на жената и си помисли, че съдържанието вече е повлияло на психиката на пациентката. Професорът не знаеше какво има в тази зеленикава каша, но предполагаше, че може да има нещо, което би могло да е сорт дрога.

— Ами ще ви целуне, Парис, защото сте толкова хубава! — Сторх искаше да намали напрежението преди сеанса.

— Холандци, нямащи и капка чувство за такт — лейди Ашли вече бе толкова разстроена, че положението излизаше извън контрол, само заради една неуместна шега на асистента.

Клас Янсен бе току-що завършил психология в университета в Амстердам и поради настояването на кмета на града и негов баща, бе приет на стаж в клиниката на Сторх. Момчето бе извънредно нахално и дори можеше да се каже и брутално спрямо пациентите, но на Сторх не му се искаше да се кара с кмета. Много работи зависеха от него и професорът премълчаваше дори и непростими грубости от страна на стажанта. Така например преди няколко дни, Клас почти преби от бой пациент, който казваше, че е Путин, а това не се харесваше на стажанта и си го изкара по най-бруталния начин, с удари в областта на бъбреците на безпомощния човек. Не бе незаконно, защото при такива пациенти, лекарите и братята-охранители имаха право да се намесват и прилагат силови способи.

При прегледа на видеокамерите, Сторх видя случката с нареклия себе си Путин и видя как безмилостно Клас, стажантът, го преби от бой. Естествено, професорът изтри записа от сървъра, понечи да разговаря с Клас, но видя, че е безсмислено, защото май самият стажант се нуждаеше от лечение. Не смееше да каже на баща му и бе решил дори да се опита с течение на времето да помогне на младежа с една регресия и терапия, та дори и с поставяне в „ковчега“.

— Парис, извини ни нас, холандците, такива сме си, непохватни в любовта и ухажването. Не сме като истинските ваши англичани! — с умолителен тон, Сторх пророни тези думи и продължи: — Хайде да започваме, скъпа!

— Яп, ти не си непохватен, но този младеж е самият дявол. Каква лошотия има в него! — каза лейди Ашли и се обърна към стажанта. — Хайде, лепи тези проклети тампони, любовнико!

„Ще ти дам аз един любовник, английска пачавро. Добре, че не ме помниш кой съм аз!“ — помисли си Клас и с кисела усмивка се обърна към Сторх:

— Да започваме професоре, че след малко ще ни изкарат, че сме и аборигени.

Всички процедури бяха преминати и „ковчега“ трябваше да заработи. Оставаше да се вкара софтуера от Клас, а Сторх да направлява хипнозата в правилната посока. Лейди Ашли бе легнала и с ъгълчето на очите си поглеждаше как Клас работеше с компютъра. За миг тя отвори широко очи и видя Клас да вади от джоба си черна флашка, и оглеждайки се подозрително да я пъха в USB устройството на компютъра. Нещо не бе наред с това момче и тя го чувстваше с цялото си съзнание, но нищо не можеше да направи. Бе легнала и полуупоена от желатиновата каша, едва следваше уводните думи на Сторх. А така й се искаше да предотврати сеанса и да каже на Сторх за флашката и за откъслечните й видения как дявола се въплъщаваше в този уродлив младеж.

Но вече бе късно, Парис се сля с розовата светлина, която влезе в съзнанието й. Нанокамерките бяха на път за мозъка й. След секунди те щяха да проектират запечатаното минало на екрана.

Сторх бе напрегнат, но въпреки това успя да хипнотизира успешно англичанката. Стана и се отправи към пулта, където Клас вече бе започнал да щрака по копчетата на компютъра.

— Моля те Клас, отдръпни се от пулта. Все още не си запознат добре със софтуера на Кристофър от Стоймат! — каза с укорителен тон Яп, обръщайки се към младежа.

— Аз си имам собствен софтуер, професоре. Виж какво ще стане сега. Виж екрана! — погледът на стажанта бе наистина поглед на луд.

— Но ти не разбираш всичко от тази машина, Клас! Махни се оттам или ще извикам охраната — не издържа Сторх.

— Напротив, шефе! Аз съм добър хакер и хакнах софтуера на Крис и го усъвършенствах. Виж какво става на екрана.

Сторх погледна на екрана и наистина там се появи образ. Образ на същество с огромна уста, изкривени зъби, гледащо втренчено в двамата зад пулта.

— Какво е пък това сега? — извика Сторх, уплашен от кадрите, които видя на екрана.

— Това съм аз! — зазвучаха колоните на „ковчега“. — Клас! Ха, ха, ха…

Сторх се отправи, с бързината на светкавица, към изхода и завика за охрана. Няколко мъже в униформа се спуснаха към него и той им нареди да хванат и арестуват асистента му Клас Янсен.

След кратка схватка, охранителите изведоха асистента от крилото за спешна помощ и го хвърлиха в килия. На Сторх му бе ясно, че за сина на кмета е нужна помощ и то професионална, но как да каже на баща му. Това бе големият въпрос?

Сторх се върна в залата при пулта и видя как лейди Ашли идва в съзнание, повръщайки зеленикавата каша.

— Яп, извадете тази флашка от компютъра. Той я вкара преди да изпадна в кома или хипноза, както вие го наричате.

Сторх изправи младата жена, избърса желатина от устата й и й каза да почака малко в съседната стая. След това набра телефона на Стоймат и поиска Кристофър Орие. Обясни за случая по най-деликатен начин и след няколко минути програмистът-вундеркинд вече бе на път за клиниката на Сторх.

— Лоши шеги ли казвате, професоре? — каза Крис, влизайки в помещението, в което се намираше „ковчега“. — Да видим какво толкова е станало. Може ли запис от камерите на охраната. А и този ваш стажант? Отдавна си мислех, че нещо му хлопа дъската, но ти си знаеш най-добре.

Крис прегледа видеозаписа и ясно видя как стажанта Клас поставя флашката в компютъра. Беше му ясно всичко. Извади я от USB-то и я постави на преносимия му лаптоп. Забеляза екстенцията на файла, че е „ави“ и заключи, че е просто едно направено от самия Клас филмче.

— Професоре, това е просто едно видеофилмче, навярно е и на „Ютуба“. Вашият стажант е гениален тъпак или просто луд. Но сега ще се уверим дали е така? Момент — каза Крис и пристъпи към специална търсачка на образи в Интернет и съпоставянето им с такива други от принтскрийн.

За минутки филмчето на асистента бе намерено на „Ютуба“ и с това се приключи истеричната случка с „Дявола“, както го бе нарекъл Сторх при обяснението му по телефона при разговора с Крис.

— Сега можем да започнем наистина сеанса. Иска ми се да видя клиентката ви, ако може, професоре? — попита Крис и продължи: — Вече имам опит с тази апаратура и поставянето на желето, посредством венозна инжекция, а не както вие го правите все едно че е сироп за кашлица. Кой ви каза така да се приема желатина? Сигурно Клас? Нали?

— Да, така е. Той бе, асистентът! — засрамено отговори Сторх и поведе програмиста към помещението, където бе лейди Ашли.

При влизането в стаята, Крис почувства да витае някакво вълшебство във въздуха. Англичанката го видя и в очите й заблестяха звездички, в стомаха й запълзяха пеперудки.

— Здравейте, госпожо! Аз съм Кристофър Орие. Бих искал да ви помогна — каза младежът със свенлив глас.

— Вие вече ми помогнахте, господин Орие — промълви тя.

— Крис, казвайте ми Крис, както всички мои приятели ми казват.

— Аз ще съм ваша приятелка, Крис, бъдете сигурен в това.

— Да знам.

— Парис. Казвам се Парис за вас.

— Прекрасно, Парис. Да започваме — Крис подаде ръка на англичанката и се отправиха към „ковчега“.

Виждайки ги да влизат в помещението, Сторх се зарадва, че най-после ще може да работи с професионалист, а не с луд асистент.

— Парис, готова ли сте за истинския сеанс? — поде той малко сконфузен разговора с младата дама, но и поглеждайки умолително към Кристофър Орие, със зов за помощ.

— Разбира се, готови сме и двамата, професоре. Да започваме!? — отговори програмистът, вместо лейди Ашли.

Крис взе от помощния комплект нова доза желатин, като помоли Сторх да извикат медицинската сестра, за да го вкара венозно на пациентката.

След като всички приготовления привършиха, професор Сторх започна с неизменното броене и лейди Ашли с натежали клепачи се унесе пак в дълбок транс.

— Професоре, можете вече да дойдете при мен на пулта. Ще ви покажа как се борави с управлението му. Вече имаме и първите кадри — обърна се радостно програмистът към психиатъра. — Дори образът е прекрасен. Вижте само какво тюркоазено море. Къде ли да е това?

— Това е Средиземно море, Крис. Сигурен съм! — очите на Сторх блестяха от възбуда. — Ох, благодаря ти, че те има! Но да започваме истинската работа.

— С тази ръкохватка можете да вървите във времето, професоре. С този пък диск увеличавате яркостта на образа — заобяснява програмистът как работи пулта.

Сторх по принцип бе много непохватен и постоянно грешеше, когато боравеше с техника, за разлика от случаите, в които използваше ума си, за да може да хипнотизира пациентите си. Така и този път, вместо посочения от Крис лост, той хвана нещо подобно на мишка за компютър и почти го изтръгна от мястото му.

— Внимателно, професоре, така ще влязат нанокамерките в режим на дисорциуми и това няма да се отрази добре на пациентката — забележи загрижено Крис и му посочи правилния лост.

Сторх поправи грешката си и засрамено наведе поглед. Взря се в екрана. Образът с морето пак се появи и той се усмихна, като отбележи шеговито:

— Да, Крис, такъв съм си, непохватен с тези машинарии — и добави саркастично. — Но пък ти не можеш да хипнотизираш и мишка, нали?

— О, мога, мога, но само че ако тази мишка е компютърна — отвърна му също много уместно програмистът на Стоймат.

На екрана не се видяха повече кадри, които да бяха различни от тези в началото. Вода и само вода. Като че ли времето бе застинало, въпреки че се виждаше как то се движеше, измервано от бели, мигащи цифри в долния десен край на големия, почти метър, екран.

— Професоре, това не е действителното време, което ти виждаш. Това са само прогресивните секунди на движението на нанокамерките. Показват как се движат във виртуалното време. Истинското време може да видиш само на своя часовник, на ръката си — с усмивка отбележи Кристофър, забелязал как Сторх гледаше в светещите цифри.

— Добре, но защо не се случва нищо? — нетърпеливо започна да се оглежда психиатърът и добави въпрос: — Пак ли нещо обърках?

— Не, не сте объркали нищо. Трябва йонната сфера да е загрята до точката на комуникационната, топлинна граница.

— Да, да. Йонната сфера. Какво е пък това, по дяволите? — не издържа Сторх и продължи в същия дух: — Топлинна граница на комуникацията? За това пък въобще не бих искал и да попитам.

Крис погледна към индикационните уреди и реши, че вече е време да се впуснат в спомените на лейди Ашли.

— Сега можете да опитате пак, професоре! Същият лост, ако обичате!

Този път Сторх се справи отлично и на екрана се появи пак морето, но и плуващата яхта на Греам в него. Самият милиардер бе по халат, току-що станал от леглото. Лейди Ашли гледаше втренчено изпъкналите му мускули и си мислеше колко е щастлива с него. Какво ли ги очаква на остров Тасос, островът който винаги бе в нейните сънища. Незнайно защо този остров я влечеше с такава магнетична сила, че би дала всичко, само и само да бъде на него. И сега й се отдаде възможността. Тази малка, според Греам, прищявка щеше след броени часове да бъде реалност.

На екрана се видя как яхтата наближава пристанището на острова.

— Можем ли, Крис, да ускорим малко времето? — попита нетърпеливо Сторх, доволен от чистотата на образа.

— Не, за жалост. Всички процеси се ръководят от биовремето в мозъка на пациентката. Но вие можете, ако се „промъкнете“, посредством хипноза, в този отсек на биополето — отговори програмистът и добави внимателно: — Опитайте, ще ми е интересно да видя как ще реагира софтуера на това вмешателство. Доктор Рим Янмат опита веднъж с един от пациентите и се получи доста добър резултат.

— Рим да е по-добър от мен ли? — засегна се Сторх. — Какво трябва да правя?

— Ами не знам. Рим знаеше по-добре от мен. Да му звънна ли?

— А…, не, не. — Сторх не искаше да признае поражението от много по-младия от него хипнотизатор и само добави: — Аз ще опитам сам.

Отиде до легналата в „ковчега“ жена, наведе се над нея, за да провери дълбочината и честотата на дишането. Беше важно за него в коя степен на регресия се намираше тя.

„Трета степен“ — констатира той на ум и тъкмо искаше да премине заучените степени назад, за да събуди пациентката, когато Кристофър се намеси със забележката:

— Доктор Янмат не събуждаше пациентите, професоре. Просто нещо друго правеше, но не знам какво точно бе. Нещо с ръцете, поставени върху главата. Все пак да му звънна?

— Не, не! — Сторх не се предаваше, защото се надяваше да опита и той същото. Регресия с вкарване на влияние от вълните на ръцете. Това бе наистина добра идея. Монасите от Тибет прилагаха тази техника, без да събуждат вече хипнотизиран пациент. Той лично никога не я прилагаше, защото му костваше доста усилия да вкара вълни в ръцете си. Можеха го природно надарените. За съжаление Сторх бе постигнал успехите си само с труд и то многогодишен упорит труд. Сега се налагаше.

Отиде до прозореца, за да събере, както казваха монасите, „космическа сила“. Отпусна се, леко притвори уморените си очи и се съсредоточи. След това той трябваше да вижда светлината с пълна сила, затова разтвори пипнешком щорите. В момента, в който отвори очи, той не можеше да повярва на това, което видя. Клас, стажантът, се бе изправил с целия си ръст и полугол бе втренчил очи в него. Явно затвореният до преди малко младеж се бе освободил по някакъв начин, бе захвърлил усмирителната риза и бе избягал от спешното отделение.

Сторх се загледа в тялото на стажанта. Имаше многобройни татуировки по гърдите му, които наподобяваха тези на лейди Ашли. Демони, които искаха да говорят. Професорът видя как те дори движеха устни, готови да заговорят и разкажат своята история.

— Забрави за регресията, професоре. Тя никога вече няма да дойде на себе си — изкикоти се Клас с изцъклени очи, които примигваха в такт.

— Крис, имаме проблем — извика Сторх, отскачайки от прозореца. — Извикай охраната!

Побягнаха и двамата към изхода на крилото, забравяйки за лейди Ашли, че лежи в „ковчега“.

Охраната се намираше в началото на зданието и те бързо го достигнаха. Отвориха вратата на стаята на охранителните и с ужас видяха как отрязаните глави на двама от тях бяха поставени до кошчетата за боклук. Телата им бяха килнати на пода и всичко бе потънало в кръв.

— Клас! — с треперещ глас извика Сторх. — Той ги е убил! Какво да правим, Крис?

— Няма ги пистолетите в кобурите им, професоре! — забележи Крис и добави: — Незабавно да извикаме полицията!

Сторх се опита да набере номер 112, но в слушалката не се чуваше никакъв звук.

— Клас е прекъснал линиите! — констатира Сторх. — Какво да правим?

— Лейди Ашли! Той е при нея. Сигурен съм! — извика Крис и помъкна професора с него в посока към „ковчега“. — Трябва да го обезвредиш. Това е твоя задача.

Както и предположиха, така и бе в действителност. Клас бе прострелял дебелите стъкла на прозореца и бе влязъл вътре с взлом. Бе се надвесил над младата жена и я бе съблякъл до кръста гола.

Тъкмо се канеше да опре своите демони, разположени по тялото му, когато Крис и Сторх влязоха в стаята. Той ги забеляза навреме. Насочи пистолета, който бе взел от охраната към тях.

— Сядайте тук на тези столове и двамата, ако не искате да умрете веднага! — заповяда с лудост в погледа Клас и продължи: — Дайте си ръцете!

Той извади белезниците, които бе откачил от панталоните на убитите охранители и ги щракна на ръцете на двамата учени.

— Сега ще наблюдавате истинския разказ на англичанката. След това ще занесете истината в гроба! — с изкривено до болка лице изкрещя Клас, добавяйки: — Но вие вече сте видели какво се е случило с охраната, за да сте сигурни в това, което говоря, нали?

Лейди Ашли, откакто бе изпаднала в транс, не бе се събуждала. Само от време на време потрепваше с красивите си мигли. Полугола, с прекрасни гърди и злокобен, татуиран гръб, тя не бе в състояние да вземе участие в разигралата се трагична сцена.

— Професоре, бих желал да ми асистирате. Ще ви отключа от стола, но ако понечите поне за момент да ме изненадате с нещо, то куршумът ще бъде вече във вашата глава — Клас не се шегуваше ни най-малко в намерението си да осъществи заплахата си.

Сторх познаваше това поведение на психопат и знаеше много добре как да постъпи в случая. От многобройните сеанси с пациенти, той имаше необходимия опит, за да опита да подчини действията на Клас под негов контрол.

— Добре, Клас. Съгласен съм, само ме освободете от белезниците — обърна се той към явно психичноболния асистент.

— Само едната, другата ще я закача за мен, за да не избягате, нали?

— Разбира се — каза Сторх и подаде ръцете си.

Клас се наведе над него и тъкмо отключваше стоманената гривна, когато Сторх внезапно го хвана за слепоочието и му приложи една стара техника от тибетското учение на Лема. Тази техника се използваше често за приспиване на пациенти, които бяха извън контрол, като по този начин психиатрите решаваха проблемите безболезнено. Разбира се, малко специалисти тук на Запад я използваха и владееха. Сторх бе доста добър в прилагането й и затова реши веднага да я опита, пък дори и с неуспех.

Стажантът за миг се подаде, залитна и се удари в стола, където бяха завързани Крис и професора. Дори падна на земята по корем, като голия му гръб, изпъстрен с множество страховити татуировки, блесна пред погледите на двамата му заложници. Заспа начаса или поне така изглеждаше.

Сторх с надеждата, че техниката е сполучила се усмихна и обръщайки се към Крис, каза:

— Май добре го подредих, сега остава да се освободим от белезниците и да извикаме полиция?

— Първо да му сложим белезниците, професоре — допълни програмистът: — и тогава да огледаме какво още е извършил в крилото, а?

— Да, прав си.

Сторх внимателно забърка в джобовете на Клас. Напипа ключовете за белезниците и тъкмо ги вадеше, когато почувства нечие невидимо присъствие. Някаква ръка, като че ли го хвана за гърлото и го стисна толкова силно, че той започна да се задушава. Понечи да извика, но с уплаха видя как Крис гледаше втренчено към гърба на стажанта. Оттам една полупрозрачна, подобна на змия ръка се бе насочила към гърлото на Сторх и го държеше. Изписаните демони върху гърба на младежа оживяха и започнаха да мърдат устни. Крис помисли, че губи разсъдък. Ощипа се по бедрото, но нищо не се промени. Виждаше все още как ръката стиска професора, който се задушаваше.

Клас се събуди и стана. Ръката, която бе хванала професора се скри моментално. Сторх започна да диша нормално. Погледна към Клас и каза:

— Това няма да се повтори. Обещавам. Само не ме убивай.

— То какво стана? За миг изгубих съзнание само — промълви сънено стажантът, все още незнаещ за случилото се преди минути.

Крис, осъзнал ситуацията, отвърна вместо Сторх:

— Ами вие се препънахте и паднахте, професорът мислеше, че ви е спънал без да си иска, затова се извинява. Ударихте си главата и сте замаян.

— Няма ми нищо. Не ме боли главата. Но както и да е. Да продължим, професоре — Клас взе падналите на пода ключове, отключи психиатъра и го помъкна със себе си към пулта и лейди Ашли. — Дано този път видя истината.

— И аз ще ви трябвам за пулта — с примирен глас подвикна програмистът Крис.

— Ще те извикаме, ако имаме нужда. За сега се наслаждавай на това, че още си жив — отвърна му асистентът презрително.

Сторх вече не мислеше каквото и да е по отношение обезвреждането на Клас, защото дълбоко бе убеден, че тук са намесени зли сили. Въпреки че бе човек на науката, хипнотизаторът чувстваше вътре в себе си, че съществува нещо, което е висше. Нещо, което е недосегаемо и невидимо за човешкото око. Хипнозата бе едно от доказателствата за това и той се гордееше, че я владее до съвършенство.

Уплашен до смърт, Сторх следваше инструкциите на Клас, както първокласник следва учителката си, настаняваща го на чина за първи път в класната стая.

— Този път няма да бъде флашката-фалшификат — усмихна се ехидно Клас. — Видях всичко, каквото правихте с програмиста. Давай, професоре, управлявай времето с англичанката, но без да я събуждаш.

— Добре, ще опитам — каза с посърнали очи Сторх и се насочи, теглейки стажанта с белезниците, към счупения прозорец, за да получи нужната енергия.

Клас не се възпротиви, тръгна след него и зачака професора да извърши своя ритуал.

Върнаха се пред „ковчега“ и хипнотизаторът разпери ръце над главата на англичанката. Отначало се смущаваше от голотата й, но нямаше нищо против да вижда прекрасните й гърди. Смътен страх се таеше в него обаче, когато трябваше да поглежда към татуирания й гръб. Все очакваше и оттам да се появи невидимата ръка и да го стисне пак за гърлото.

След няколко опита, Ашли се подаде на вълните, които излизаха от ръцете на професора. Миглите й затрептяха и вече явно личеше, че тя е в активно подсъзнателно състояние.

— Към пулта, Клас! — почти заповяда Сторх, забравил, че съотношението работодател-стажант вече не съществуваше. Клас послушно и по навик тръгна с професора, разбира се, с неизменно заключените белезници за двете им ръце.

— Коя ръчка бе сега? — Сторх отправи въпрос, но така и не разбра към кого.

— Аз не знам вече — отговори стажантът и добави, обръщайки се към Кристофър: — Май ще ни е нужна все пак помощта ви. Кой лост беше?

— Отключи ме и ще ти кажа — с увереност извика Крис, дрънкайки белезниците.

— Така ли? — Клас насочи пистолета към програмиста и стреля.

Куршумът просвистя край главата на завързания и се заби в стената, на сантиметри от него.

— Следващият път ще бъда по-точен.

Крис не очакваше, че стажантът ще стреля толкова близо и с такава предупредителна точност. Замълча за миг и се престори на уплашен.

— Още ли да чакам? — Клас вече изпадаше в психопатската си роля и програмистът трябваше да реагира по-бързо, иначе можеше и да си го получи. С този луд шега нямаше.

— Зеленият лост на 340 градуса, вляво! — извика Крис и се надяваше да не последва пак изстрел.

Сторх изпълни действието и екрана пак засия.

Лейди Ашли потрепваше в „ковчега“ и от време на време издаваше несвързани звуци.

Сторх владееше положението в главата й и направляваше вълните изкусно. Със свободната си ръка той движеше времето в главата й, което пък се отразяваше на екрана.

Пристанището вече бе зад гърба им, когато Сторх премина на по-бърза предавка за придвижване във времето. Показваха се различни интервали от деня, след това идваше вечерта. Нищо особено не се случваше на яхтата на Греам. На вечерята обаче Сторх забеляза едно лице, което страшно приличаше на това, което бе пред него. А именно Клас. Клас бе на яхтата в ролята на сервитьор. Това не убягна и на Крис, който гледаше, макар и отдалече, с не по-малко внимание, сеанса.

Клас знаеше, че самият той е там и с удоволствие наблюдаваше сцената с поднасянето на калмари на лейди Ашли. Той бе подготвил всичко преди да започне пътешествието на яхтата още от Лондон.