Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (47)

47.

След като бяха избягали от мястото на убийството и се бяха изкачили незабелязано по стълбите, то Греам и Йоп бяха стояли няколко минути, изправени и със зяпнали уста пред Теодора.

— Здравейте, госпожо! — бе казал Греам на английски език, но с видим интерес към ръцете на Теодора или по-точно към пръстена. — Казвам се Греам.

— Това ли е „гранда“, Йоп? — с присмехулен тон бе казала Теодора.

Бяха говорили около десетина минути общи приказки и тъкмо когато Теодора попита къде е Жанин, всички присъстващи в кафето се извърнаха към вратата, до която бяха паднали Бери и почти мъртвата Жанин.

— Ами ето я там — посочи Йоп, смеейки се. Мислеше си, че правят някакъв театър с някого. — Тя винаги си е била такава, нестандартна.

Бери се бе съвзел от тежкото падане на земята. Не бе преценил способностите си да лети в малки пространства. Ситуацията бе сериозна, защото той знаеше, че до шест минути може да се овладее инфаркт, ако има нужната медицинска техника. Бяха изминали вече повече от две минути.

— Моля за помощ! — развика се той и сочейки към Йоп, продължи: — Остават й още няколко минути. Тази жена получи инфаркт току-що.

Йоп видя, че може и да е истина казаното от мъжа до нея, защото пяната, която излизаше от устата й беше знак за нещо сериозно.

— Имате ли някой, който бързо да помогне — обърна се той към бармана, набирайки междувременно номера на хеликоптерната помощ, по приоритетен телефонен номер.

— Аз съм лекар, моля направете ми място! — отекна гласа на младо момче. — Току-що съм завършил, но знам какво да правя.

— Отивам за уреди за възстановяване на сърдечния пулс — барманът побягна в съседното помещение, където винаги имаше уреди за спешно намесване, защото тук винаги се случваха какви ли не случки, когато човек е пийнал повече или изпаднал в емоционално, повишено състояние на духа.

След минутка всичко бе наред. Жанин се бе поизправила леко и гледаше гневно в Йоп. Той бе до нея и стискаше ръката й.

— Ти ли го уби? — прошепна му тя на ухото.

— Не, Греам бе, скъпа. Но ти откъде знаеш?

— Видяхме всичко с Бери.

— Бери? — Йоп посочи с очи приятеля на Теодора и продължи: — Откъде се познавате?

— Ох, дълга история! Той е приятел на Теодора, жената с хубавия пръстен, която преди малко бе до теб. Просто се запознахме в 15-тия, ресторанта на Джими Оливер.

Не след дълго се появиха служители, както на полицията, така и на медицинския състав от хеликоптерната служба. Зданието бе отцепено и всички посетители трябваше да изчакат до изясняване на убийството на Бен Ашкенази.

— Господин кмете, аз съм майор Куман от отдела за убийства — представи се мъж в униформа, с русоляви мустачки и ехиден поглед. — Бих желал да спазвам протокола за разпити, но за вас ще направя изключение, разбира се.

— Но защо? — невинно промълви Йоп, забравил дори за това, че е кмет на Амстердам. — Аз съм като всички други хора тук.

— Защото сте заподозрян в убийство! Бен Ашкенази е убит преди час, а той ви е близък приятел. Нали? — запита майорът и добави, отговаряйки си: — Вие с него сте били заедно в гримьорната?

— Кой каза това? — запита Йоп, с престорено строг глас. — Това са лъжи и измислици.

— Ето този мъж ни каза — капитанът посочи Бери.

— Но той е любовник на съпругата ми, разбира се, че така ще каже.

— Господин кмете, въпреки всичко ще трябва да ви разпитам, заедно с вашия приятел, ирландеца, този Бери и тази дама — посочи той към Теодора. — Съпругата ви ще бъде настанена в болницата. Бъдете благодарни на момчето, което я е спасило навреме. След малко ще разпитаме и нея.

— Аз нямам нищо общо с това! — намеси се Греам на английски. — Искам да си тръгвам и то веднага! Имам важни срещи днес, тук в Амстердам.

— Ще трябва да изчакате, господине! — с недвусмислен тон отговори майорът, също на английски. — Вие сте заподозрян в убийство. Ако в Англия не го вземате това насериозно, то тук ние сме по-различни от вас. Моля, последвайте ме! Ще отидем в стаята на директора на зданието, то е на по-горния етаж.

Няколко полицейски служители принудително придружиха групата към директорския кабинет. От охраната на Греам не бе останало и следа. Бяха се покрили, чакайки заповед от шефа си.

Стаята, която директорът на „Мюзикхебау аан ет ай“ използваше по-скоро за събирания и оперативки с персонала, бе обширна и с изглед към водата. Освен луксозното бюро на директора бе поставена и голяма правоъгълна маса, с около двайсетина кожени стола.

— Влизайте и сядайте, господа и разбира се, вие госпожо! — майорът се обърна към влизащите и с поведение на истински кавалер, подаде стол на единствената жена от групата.

— Благодаря ви! — обърна се Теодора любезно към него и хапливо продължи: — Не знаех, че в полицията има и кавалери.

Сухият майор не реагира на закачката на жената. Отиде до вратата, за да я затвори, като каза на всички полицейски служители да напуснат стаята. Явно искаше да остане сам с четиримата обвиняеми.

— Не искам да ни безпокои никой, което означава да не влиза никой тук без мое разрешение! — заповяда той на сержант, с широки плещи и почти толкова голям корем.

— Ясно ли е!

— Да. Разбира се, майоре! Ако имаш проблеми, то дай сигнал. Ще бъда на секундата вътре — започна да философства сержантът и това не се хареса на майора.

„Затваряй си плювалника!“ — мислено затвори той вратата и се устреми към мястото, където бе директорският стол.

Седна на него и се завъртя в кръг. Обичаше да си играе на котка и мишка със заподозрените, като винаги пускаше нелепи въпроси. Вторачи се в седналите на масата.

— Е, кой е убиецът сега?

Бери стана и започна да обяснява какво се е случило по време на идването му с Жанин в сградата. Как те са видели Йоп и Греам да се изнизват от гримьорната, в която бяха намерили безжизнен Бен Ашкенази.

Греам само повтаряше на английски:

— Глупости и пак глупости!

Йоп си мълчеше и гледаше в огледалната повърхност на масата. Имаше раздвоени чувства. Бе дори забравил, че е кмет.

В стаята имаше и едно огромно, навито платно, което служеше за екран. То бе необходимо, когато директорът трябваше да прожектира кадри с проектора. Висеше застрашително над главата на Теодора.

Майорът го бе забелязал още при влизането и точно в момента, в който той си мислеше, че е възможно това платно да падне, то това се и случи.

Навито и прибрано, платното приличаше повече на дърво, с олющена кора. От шарнирите на механизма излетяха стоманените свръзки и платното полетя към главата на Теодора. Тя нищо не подозираше и си седеше спокойно, чакайки края на разказа на любимия й другар Бери.

Изведнъж присъстващите мъже се стрелнаха към платното с такава бързина, че и четиримата се озоваха във въздуха, висящи над главата на Теодора. Всеки бе хванал част от него и го държеше в ръцете си. Това бе просто рефлекс, рефлексът на новите хора, бледниците. Изглежда и четиримата бяха такива.

Пръв се осъзна Йоп, който с лекота се приземи до жената. Погледна, с радост в очите, как и другите го последваха с финес. Засмяха се и четиримата и се прегърнаха. Знаеха, че вече са братя по природа. Бяха спасили живот. Животът на жената, която носеше пръстена.

— Ами…, благодаря ви! — каза Теодора, като не знаеше какво повече да добави.

Пръстенът като че ли засия с още по-голяма сила, след като тя го опря в лъщящата, стъклена маса. Лъч от прозореца се бе прокарал и я бе осветил доста обилно.

В стаята стана толкова светло, че сержантът, който стоеше отвън, си помисли, че са пуснали прожектора. Малко странно му се стори това, но спазваше заповедите на майора и не посмя да влезе вътре, за да пита дали има проблеми.

Мъжете, вътре в стаята, бяха пленени от сиянието на пръстена. В очите и на четиримата се прокрадваше някаква лудост.