Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (16)

16.

Малко след като Пелопония се бе съвзела, Титос я понесе на ръце във водата. Те пак се намираха в същата пещера, но от скорпионите нямаше и помен.

Той си спомни как, след като потри пръстена в ризата си, те се бяха намерили в света на „бледниците“ и млечнобялата мъгла. Но след прекосяване на вратата от скреж, всичко му се губеше от паметта. Само знаеше, че от престоя му там до сега, се бе минало достатъчно време, през което скорпионите се бяха завърнали пак в гнездата си.

Пелопония се съвзе окончателно и прошепна:

— Къде сме, любими? Пак ли сме в пещерата?

— Да, пак сме тук.

— Да отидем в другата пещера, с отвора, може да опитаме пак — каза девойката и като слезе на земята, отбеляза, че се чувства много добре.

Тя подскокна нагоре и това едва ли не й коства главата, защото полетя към тавана, изпъстрен с малки остри издатъци. Височината на пещерата бе поне пет метра. Доближила съвсем тавана, Пелопония разпери ръце, увисвайки във въздуха и се насочи, летейки, към другия край на пещерата.

— Аз мога да летя, Титос!? — констатира тя, смеейки се и добави: — Идвай и ти! Опитай! Много е лесно, само разпери ръце и се задържаш, и летиш!

Невярващ на придобитите нови способности на младата жена, Титос отскокна и той нагоре и за секунди се намери до нея. Разпери ръце и полетя надолу, но след няколко секунди във въздуха и двамата паднаха във водата, с грохот и разперени ръце.

— Явно можем само да скачаме — Титос се обърна и заплува по гръб към брега.

Скорпионите, надушили, че пак има живи същества, наскачаха и се отправиха и те към мястото, където Титос искаше да се качи.

— Внимавай! Скорпионите пак са тук! Да минем в другата пещера, скъпи? — извика Пелопония, виждайки как опасността се придвижва към тях.

— Ами да опитаме под водата. Виждам светлина там, в края — каза момъкът и допълни загрижено: — Само не знам, дали ще можем да издържим до там.

Гмурнаха се в дълбочината за кой ли път, хванати за ръце. Изпускаха малки балончета въздух, вярвайки, че ще успеят. Минаха под подводната скала, разделяща двете пещери. Тъмнината бе почти непроницаема, но Титос с радост забеляза, че това не му пречи да чувства присъствието на девойката до него. Просто виждаше нейния силует и си мислеше, че тези нови му дадености му помагат. Предполагаше, че и Пелопония също можеше да вижда в тъмнината, защото тя му се усмихваше и сочеше напред тесния отвор.

Титос се спусна пръв в него, като използваше въртеливо движение на тялото си, за да може да премине без да се закачи в острите камъни. Мина с лекота.

На Пелопония блузата, обаче се закачи в някакъв корал и тя спря уплашено. Въздухът й свършваше. Тогава тя пое течността, мислейки, че вече е свършено с нея, когато с удивление установи, че и тя, както и Титос, може да диша под водата. Въздухът си оставаше в белите дробове, но те не го ползваха. Течността отиде в стомаха, без да повлияе на дишането.

Титос се обърна назад и видя как любимата му не може да продължи и се спусна пак да й дава въздух, когато видя усмихнатото й лице да казва, че няма проблем с дишането. Той я освободи от корала и заплуваха към другата пещера, необезпокоявани от нищо.

Когато усетиха, че над тях вече светлината се усилва, бяха сигурни, че са достигнали пещерата. Изплуваха и какво да видят! Хора и една лодка, цялата в скорпиони.

Генерал Маркус се стъписа, след като забеляза от нищото да изплуват двойка младежи.

Той веднага я позна. Дъщерята на Максимус, Пелопония. Какво ли търсеше пък тя тук, с този непознат младеж? И как бяха дошли чак дотук, в това свърталище на скорпиони?

— Генерал Маркус? — впери девойката очи в него и продължи с вик: — Пазете се, скорпионите лазят по вас.

Той отхвърли нападналите го животинки, с надеждата, че все още никое не го е ухапало през дебелите му ботуши.

Останалите в лодката войни, бяха вече нападнати от тварта и скачаха във водата, но нито напред, нито назад можеха да отидат.

Титос, усетил, че тук всичко отива към фатален край, скочи към генерала и го повлече във водата. Скорпионите се махнаха веднага от ботушите и избягаха на брега.

— Генерале, под скалите има процепи — подкрепяйки го с ръка каза младежът и допълни: — Ще плуваме под водата и като ти свърши въздуха, аз ще ти дам от моя.

— Ще успеем, довери му се — Пелопония бе близо до тях и с изкусно движение се стрелна в дълбините.

Маркус нямаше друг избор, освен да последва девойката.

Някои от останалите войници също се гмурнаха под водата и заплуваха след Титос, други останаха на лодката, вече нахапани от скорпионите.

Тъмнината и течението затрудняваха движенията на Маркус. Той не можеше да си представи, че ще се измъкне от този ад. Обаче при мисълта, че младежите бяха плували някак си чак дотук, то в него се промъкваше малка надежда за успех.

Ставаше все по-дълбоко и мрачно, затова и генералът нищо не виждаше пред себе си. Въздухът му свършваше и той изпадна в безсъзнание, когато Титос се обърна и му вдъхна въздух. Почти влачен под водата от младежа, Маркус се съвзе и започна да плува пак. Не след дълго светлинен лъч се промъкна и тримата изплуваха на повърхността. Бяха отвън. Доближиха малка скала, която бе далеч от течението и от входа на пещерата.

Пелопония помогна с изваждането на натежалото тяло на Маркус върху плоската скала. Нямаше скорпиони, нямаше течение, само надвиснали клони и ято гларуси над тях.

От останалите войни никой не се показа на повърхността. Всички се бяха издавили.

Маркус дойде окончателно на себе си и въздъхна:

— Пелопония, вие с този младеж ми спасихте живота!

Девойката се усмихна и заплака на рамото, на винаги добрия към нея генерал.

— Ако знаеш какво ми се случи в първия ден, след моята двадесетгодишнина, няма да повярваш! — и младата жена заразказва как са били нападнати от Джакомо, за пръстена, за „бурето“, за всичко, с изключение на краткия им престой в страната на „бледниците“.

Няколко гларуси излетяха от скалите, непосредствено до тримата, като изкрякаха и повлякоха цялото ято с тях нагоре към дърветата. Оттам пък останалите птици излетяха и поеха към морето.

Тогава Маркус забеляза лодката, идваща към тях и изкрещя:

— Насам!

Тя бе поела същия курс по силното подводно течение, което се оказа смъртоносно за всички, с изключение на генерала. Разстоянието до лодката бе така голямо, че почти никой нямаше възможност да го чуе или види.

Титос, осъзнал новите си дарби, се потопи във водата и заплува към лодката със скорост, която генералът никога не бе виждал.

— Пелопония, как е възможно такова плуване? — Маркус просто не вярваше на очите си. — Какво става с този момък?

За по-малко от половин час Титос бе на лодката, като обясняваше на кормчията, че трябва да се отбият от течението и че генерал Маркус е в беда и ги чака на плоската скала. Повярваха му, защото лодката на Маркус вече няколко часа я нямаше и бяха загрижени за него. Отправиха се към посочената от момъка посока, като запориха водата с опънато платно.

Уморени до смърт, Пелопония и Маркус лежаха на брега. Птиците крещяха гневно над двамата. Когато лодката с войниците наближи до тях, пернатите засилиха воя си и се разхвърчаха нагоре в небето. Така те събудиха вече полузаспалия генерал.

Той се изправи и махайки с ръце им посочи по-плоската скала, където те можеха да се приближат до брега.

— Генерале, най-после ви намерихме! — радостно извика офицерът, който със сабя в ръка, прокарваше пътека до тях.

Скалата бе изпъстрена с жилави растения и бодливи шубраци.

— Внимавайте за девойката. Пренесете я с лесата! Тя е дъщерята на Максимус — отвърна му генералът, триещ очите си.

Титос вървеше след офицера, като нямаше търпение да прояви новите си способности, да подскокне и да се намери до любимата си, но се въздържа.

Войниците пренесоха девойката на лодката и всички се отправиха към кораба.