Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (19)

19.

Титос и Пелопония бяха обявени за герои. Никой вече не говореше за рождения ден на девойката. Всичко бе забравено и опростено.

— Скъпи, подай ми водата. Пие ми се — нежно каза Пелопония, излегнала се на пясъка, на брега на морето.

— Леко е хладка, но е добре за „него“ — засмя се момъкът.

— За „него“? — ухили се тя и попипа златния пръстен, който неизменно стоеше на ръката й. — Да не би да искаш да кажеш за „нея“?

— Какво казва пръстенът, скъпа? — попита Титос, с леко ироничен тон.

Той и девойката живееха заедно във форта вече от няколко месеца и всеки ден се разхождаха по брега. Коремът на младата жена растеше и всеки момент трябваше да роди.

Баща й, генерал Максимус, бе постоянно в леглото, след прекарания инфаркт в пещерата на Джакомо. Радваше се на дъщеря си и чакаше деня, в който тя ще му роди внучето.

От Джакомо нямаше и следа. „Бурето“ бе разрушено от войниците на Маркус и просто нямаше как пиратът да излезе на брега. Всички мислеха, че вече е умрял от глад, някъде в дълбините на пещерите. Но това не бе така. Лукреция, магьосницата, се бе скрила по време на избиването и сега бе с него, и Изура също. Тя знаеше как може да се оживее долу.

— Ще бъде „той“! — Пелопония се сепна от транса, в който бе изпаднала след думите на Титос.

— Мога ли да позная как ще се казва, любима? Лукас! Нали, скъпа? Лукас ще се казва! — младежът заопипва корема й и допълни: — Това име е в моите сънища.

— И в моите, скъпи! Какво съвпадение?

След няколко седмици се роди момченце и те го нарекоха Лукас. Вече можеха спокойно да спят всяка нощ.

Времето летеше, годините минаваха и Лукас растеше необезпокояван от нищо. Имаше пълната любов и на двамата. Брегът бе неговото място за игра.

— Лукас! — какво правиш с тези миди? — извика Пелопония. — Ще се порежеш!

Детето се усмихна, остави мидите и побягна към водата. Обичаше вълните да се плискат в неговите боси крачка.

— Ох, Лукас, не влизай навътре! — надигна се Пелопония.

Лукас се понесе по водата навътре в морето, сякаш бе го правил много пъти. Бързината на движенията бяха същите, както и на родителите му. След минутка детето излезе на брега и отиде при майка си, която не вярваше на очите си какво става с това дете.

— Казах ти да не влизаш сам във водата! — скара му се тя, но и го милва с ръка. — Ела тук до мен и си играй с мидите. Но внимавай, остри са!

То послушно се сви до майка си и зарови в пясъка.

Слънцето се показа зад облаците и огря брега. Един от лъчите попадна върху златния пръстен на младата жена. Тя бе полегнала и почти заспиваше под ленения чадър, когато засия всичко около нея.

Детето остави мидите и замилва ръката на майка си. Тя бе вече заспала и в съня си виждаше съществото, когато бяха с Титос от другата страна.

Лукас видя, че нещо свети в ръката на майка му, задърпа пръстена и го измъкна от пръста й с лекота. Детето го взе в ръката си, погледна майка си, че спи доста дълбоко и навлезе във водата. Заплува навътре и тогава видя едрата риба, която се бе насочила към него. Отбягна я и заплува бързо към брега, но изпусна пръстена и той потъна на дъното на морето.

Майката се събуди и видя, че Лукас го няма. Огледа се и тогава забеляза, че нито детето е тук, нито пръстена.

Завика с отчаян глас:

— Лукас! Лукас! Лукас!

Тогава го видя да плува към брега, но нещо го гонеше. Спусна се и тя към него със светкавична бързина и заплува. Видя как огромната риба искаше да го ухапе, но детето все успяваше да се отскубне. Почти доплувала до тях, то Пелопония се гмурна под водата и хвана рибата за перките. Детето успя да вземе преднина и се отправи към брега. Жената се бе освободила от рибата, като я бе ударила силно по главата.

Излезе на брега и видя как Лукас бе легнал в пясъка и я чакаше.

„Пръстенът? Къде е?“ — запита се тя. — „Само Лукас би могъл да го е взел, докато тя е спала?“

— Лукас? Къде е това нещо, което бе на пръста ми? — попита тя детето, като не се надяваше на отговор.

Детето посочи морето и виновно се сгуши във все още мократа рокля на майка си.