Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (18)

18.

След няколко часа Титос забеляза скалите и даде знак на офицера да намалят скоростта на кораба. Моряците се втурнаха да прибират платната.

Скалите бяха две и то точно същите, с назъбените върхове. Когато пристигнаха с Джакомо, Титос добре запомни трудността на вкарването на кораба между тези скали.

— Трябва да влезем само с този кораб, другите да чакат в морето, докато един път обезвредим входа. Но трябва да влезем незабелязано — каза младежът на офицера.

— Но как да стане това, млади момко? — Маркус бе вече на крак.

За щастие на брега до „бурето“ нямаше никой, защото то бе още на отвъдната страна на скалата и все още не бе пристигнало.

Корабът се завъртя на сто и осемдесет градуса и влезе в малката лагуна. Слязоха на брега. Тогава Титос си спомни за Скарвей, пиратът, който се бе скрил тогава в короната на дървото до брега. Дали и сега бе там, след като Джакомо вече бе в базата?

— Почакайте, генерале. Да проверим за обслужващия „бурето“ пират — извика Титос и посочи дървото.

Скарвей се бе притаил в короната му и наблюдаваше изумен какво става на брега. Знаеше, че много пъти тук са пристигали кораби на генерал Максимус, но никога не бяха стигали по-далече от скалите и се смяташе, че мястото е непроходимо. Но сега забеляза момъка, който Джакомо бе нарекъл свой син и се замисли как е възможно да е излязъл от базата зад скалите без „бурето“. Скарвей видя също и генерал Маркус, стар негов познат от миналото. Пиратът бе убил сина му преди години и то в собствения му дом, когато Скарвей все още не бе станал един от хората на Джакомо. Тогава той бе просто един крадец, който се промъкваше в домовете на хората и крадеше каквото му попадне. Така бе и в злокобния ден, когато синът на Маркус, единадесетгодишен, забележи крадецът и започна да крещи. На Скарвей не му оставаше нищо друго, освен да убие детето и да избяга надалече. Така се намери в дружината на Джакомо.

— Никой няма тук, Титос — каза офицерът, обходил клонестото дърво.

— Ами сега? — запита генералът и се отправи и той към дървото. — Как ще влезем вътре? Как ли се управлява това „буре“? Виждам само някакво въже и този механизъм.

Титос се отправи и той към мястото, където за първи път бе видял да се крие пирата. Забеляза движение във върха на дървото и извика на офицера:

— Пази се! Той е най-отгоре.

Офицерът също видя поклащането на клоните, но вече бе късно. Островърхо копие се заби в рамото му. Той се свлече на земята, стенейки от болка.

Титос не се замисли и за миг. Подскокна, покатери се и стигна върха на дървото толкова бързо, че пиратът не успя дори да зареди стрелата в лъка си. Титос го хвана за ръката и извивайки я, стовари юмрук върху главата му. Полетяха надолу.

Маркус, неочакващ такова развитие на нещата, гледаше и не вярваше на очите си.

— Изправи го, Титос! — заповяда той, погледна просналия се на земята Скарвей. Тогава го позна!

Кръв нахлу в лицето на генерала. Той не се сдържа и понечи да го убие с меча си, но Титос бе по-бърз и го хвана за ръката.

— Генерале, ще ни трябва този пират, за да ни покаже как да влезем вътре — изрече младежът.

— Но той уби сина ми, Титос. Той заслужава да умре веднага! Търся го от години и не мога да мигна и нощ, без да го виждам как убива детето ми — изръмжа Маркус през полуотворената си уста и добави: — Но ти имаш право.

— Как да влезем вътре? — обърна се строго Титос към пирата.

— Никога няма да влезете вътре! — извърна окървавената си глава пиратът-крадец и добави: — Убийте ме, но няма да кажа как!

Тогава Пелопония, която вече се бе приближила до дървото, пъхна златния пръстен в раната на главата на пирата.

— Всичко ще кажеш, Скарвей, нали така се казваше? — ухили се девойката. — На пръстена не можеш да не кажеш! Той знае всичко!

Лицето на Пелопония излъчваше някаква бледа, синкава светлина. Тя, като че ли не бе на себе си.

— Вещица ли е това! — простена Скарвей, сочейки девойката и продължи, с широко отворени очи, да говори в транс: — Вляво, зад онази скала има два камъка. Завъртете ги един срещу друг с острите им краища и „бурето“ ще тръгне.

Пиратът отново падна на земята. Заровил глава в пръстта, той завика пак:

— Няма да кажа нищо! Вие така или иначе ще ме убиете!

Маркус не се поколеба и заби меча си в гърлото му.

Войниците намериха двата камъка, направиха каквото им бе казал пирата и наистина „бурето“ се задвижи. Показа се на повърхността на водата.

След няколко минути първите бойци на Маркус влязоха в базата на Джакомо. Битката не трая дълго, защото „бурето“ сновеше напред-назад и все повече войници влизаха в пещерата.

Джакомо бе притиснат, биеше се зверски, но трябваше да отстъпи. Само той знаеше тайните изходи на пещерите тук. Взе Изура, влачейки я за ръка и избягаха в другата, тайна пещера. Маркус ги последва с няколко войници, но така и не можа да ги открие в непознатите лабиринти на подземията на планината.

Пиратите бяха обезоръжени и завързани. Половината бяха избити от бойците и хвърлени в езерото в средата на пещерата. Превозиха всичките обратно на сушата, посредством „бурето“. След това бяха напъхани в затворите на Кавала.