Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (3)

3.

На сутринта Пелопония, въпреки поетото от нея голямо количество отвара, бе тръгнала за закуска и само отделни картини от нощта се промъкваха в съзнанието й. Погледна пръстена, подарен от баща й и сътворен от любимия Титос. Лудостта я обзе пак със страшна сила, обливаща я с лъчи, идващи от пръстена. Този пръстен бе мистериозен и тя го чувстваше с всеки изминат миг.

— Татко, къде си? — извика девойката, влизаща в трапезарията.

— Генералът не е тук, Пелопония — отвърна прислужничката, която пържеше някакви яйца. — Той замина по работа в затвора. Каза ти да закусваш сама.

„Да…, той е в затвора при Титос. И аз трябва да отида там!“ — спомни си девойката завършека на празненството.

— Не съм гладна. И аз отивам там — обяви Пелопония и хлопна вратата на кухнята.

— Но не можете да отидете там, мило дете! — запротестира гледачката й, която току-що бе влязла в трапезарията. — Баща ви ми нареди да ви задържа тук, докато той дойде.

— Ами опитай! — озъби се Пелопония и взе в ръка остър кухненски нож от масата.

Гувернантката не очакваше такава реакция от девойката. Досега никога и не бе предполагала, че тя може да покаже такова държание.

С нож в ръка, Пелопония излезе от къщата и се запъти към подземието на затвора.

Зданието не се намираше далече от дома на генерала и затова девойката бързо се озова пред вратите му. Там, както винаги, имаше войници, въоръжени до зъби с мечове и щитове. Всички я познаваха и преминаването й през охраната не бе ни най-малко проблемно. Войниците винаги след това си шушукаха: „Грациозното коте мина!“ и една неизменна мечта се въртеше в главите им: „Да я имат в обятията си!“ — но знаеха, че това е невъзможно.

Пелопония пресече вътрешното площадче на затвора и се стрелна по стълбите надолу към килиите. Коридорът бе тъмен и злокобен. Миришеше на застояло, от което на човек му прилошаваше, но това не направи впечатление на девойката. Пръстенът, като че ли я бе омагьосал. Мина покрай главния наблюдател, който я погледна и кимна с глава:

— Генералът е вътре, но не каза, че ще има посещение. Изчакайте малко, Пелопония, сега ще го уведомя, че сте тук.

— Няма какво да го уведомявате. Въпросът е на живот и смърт за мен! — изкрещя девойката и се насочи към килиите, където провинилите се излежаваха наказанието си.

Постовият се опита да я задържи с ръка, но Пелопония вдигна кухненския нож и заплаши, че ще го използва, ако той не се махне от пътя й. Той се отдръпна на минутата, защото прецени, че положението наистина е сериозно. Сбиване с дъщерята на генерала бе изключено.

Пелопония продължи напред и надолу в подземието. Имаше факли по стените и всичко се виждаше добре. Тя разгледа първата килия, където бе само един пиян дрипльо, който си пееше някаква песен. По-нататък дочу звуци от удари на камшик и викове.

След като подмина и втората килия, изпълнена с воня от развалена храна и овалян в нея напълно гол мъж, Пелопония се намери в помещението за разпити и екзекуция.

Баща й бе там.

Тя видя как трима от първите му офицери налагаха Титос с бичове. Раните по гърба му бяха смесени с обилно количество кръв. Младежът бе смъртно уморен, но преживяното предната нощ с Пелопония му даваше кураж и надежда, че някога ще я има пак, дори да не е на този свят. Знаеше какво го чака. Знаеше, че смъртта бе неизбежна. Бащата на убития Кориентус бе тук, с бич в ръка и искаше възмездие. Само по-скоро да се свършва.

Генералът седеше в ъгъла вече час време и наблюдаваше с наведен поглед как тялото на Титос все повече и повече отслабваше от ударите на камшиците. Имаше раздвоени чувства в него. Бе убеден, че момъкът е добър по душа и че всичко стана в името на любовта към дъщеря му. Но пък не би допуснал той да бъде бъдещето на съществото, което обичаше с цялата си душа. Затова искаше час по-скоро да се свършва с това насилие.

Пелопония се появи в момента, когато генералът искаше да стане и да прекрати нечовешките страдания на момчето. Тя замръзна на място, като видя как тялото на любимия й бе обляно в кръв. Стана й лошо и повърна. Припадна до решетките.

Баща й бързо отвори вратата на килията и се озова при нея, но не знаеше какво да прави. Разтърси я и видя как тя отваря очи, но видя в очите й омраза и ярост.

— Не го убивайте, татко! Моля те! Той е баща на моето дете, на твоя внук. Искаше само да ме защити и ти го знаеш.

В този миг Титос извика с все сила. Бичът на палачите се бе оплел в косите му и откъсна част от скалпа му. Бащата на убития Кориентус искаше по-скоро да привърши отмъщението, но пък и се наслаждаваше на мъките на момчето.

Генералът не издържа, влезе пак в килията и извади меча си. С един замах отряза главата на третия по ранг офицер и баща на Кориентус. Другите двама офицери замръзнаха на място. Не посмяха да му се противопоставят. Той хвърли меча си до убития и каза:

— Арестувайте ме! Съдете ме! Аз не съм достоен за този пост.

В този момент се чуха силни викове, идващи от коридора. Явно бе станало нещо в гарнизона, защото освен викове, кънтяха и удари от оръжие.

За голяма изненада на офицерите, вместо да видят стражите, то в коридорите нахлуха полупияни пирати, начело с техния предводител, капитан Джакомо. Той бе толкова разярен, че бе забравил да остави отрязаната глава на един от войниците. Носеше я със себе си в едната ръка, а в другата размахваше меч с позлатена дръжка.

Единият от офицерите затвори килията за разпити отвътре и постави резето, след което вдигна меча на генерала, подаде му го и изкрещя:

— Генерале, ще се бием до последната минута с тези главорези.

Генералът се стъписа, взе подадения меч и се опита да прецени ситуацията. Първото, което обаче видя бе, че дъщеря му бе извън килията и че тя бе почти в обсега на Джакомо. Генералът освободи набързо Титос от каишите, като ги сряза и му подаде меча на убития от него офицер, след което изрева:

— Да се бием до последно!

Титос, полужив-полумъртъв, пое меча в ръцете си, изправи се на крака и като че ли се вляха неимоверни сили в него. Отблъсна офицерите толкова силно, че те се озоваха почти залепени за стените. Тогава той понечи да отвори резето на килията, за да излезе навън и да помогне на Пелопония, но Джакомо вече я бе достигнал.

— Още едно движение и нейната глава ще бъде до тая тук! — посочи пиратът вече отрязаната глава, търкаляща се на каменния под. — Хвърлете мечовете! Знам коя е тази девойка. Знам и кой си ти…, Генерале! Да, това е дъщеря ти, нали?

Титос и Генералът се спогледаха.

Пръв бащата постави меча си на пода, след което и любимият на девойката го последва.

— Убийте ги! — извика Джакомо на пиратите си, взе девойката със себе си и я повлече нагоре към изхода.

Пелопония се съпротивляваше, но силата й бе крехка и немощна. Дори се опита да избоде очите на пирата, но той така я удари, че тя изпадна в безсъзнание. Той продължи да я влачи, почти безразлично за него, дали е жива или не. Ръката, за която я влачеше, бе нежна, но имаше нещо, което му пречеше. Забеляза пръстена на един от пръстите й. С тази ръка тя се опита да го рани и тогава блясък се отрази в очите му, но той не обърна внимание.

Джакомо спря. Опита се да извади пръстена със сила. Не успя. Извади остър нож. Отряза с жестокост част от пръста на девойката и го хвърли на пода, като преди това измъкна пръстена лесно.

Наближавайки изхода, който бе изпръскан с кръвта на убитите стражи, Джакомо все още влачеше девойката с неохота. Но я искаше за пленница и за втора жена, след Изура.

В едната ръка държеше пръстена и чувстваше някакви топли вълни да го обливат. Вълни на лудост.

В този момент се появи слънцето и той се спря. Постави девойката до стената, близо до тежката врата на затвора. Отвори ръката си и пръстенът заблестя. „Такъв пръстен може само Майсторът да сътвори“ — помисли си Джакомо и продължи да разсъждава. „Майсторът го нямаше, защото самият той, Джакомо го бе убил и преди това изнасилил жена му пред очите му. Тогава? Само «Малкият Майстор» би могъл да направи такова изящно украшение. Значи в килията би могъл да бъде и синът му. Истинският му и единствен син Титос. Този младеж до Генерала може би?! Имаше някаква прилика с майка си, жената, която той изнасили и тя полудя.“

А той, Джакомо, великият пират бе дошъл за него, но не го познаваше, защото не бе го виждал от години. Искаше да го направи сега пират, като него самия и Титос да наследи богатствата му. Затова и нападна форта точно сега. Бе чул, че дъщерята на Генерала ще има празник и че фортът няма да бъде добре охраняван на следващия ден. Затова го нападна и така лесно го превзе, като че ли бе игра. Вратите бяха отворени, дори мостът бе спуснат отгоре на всичко. Повечето от военните спяха, с изключение на стражата в затвора. Превземането бе също необяснимо лесно. След това, Джакомо бе планувал да открие сина си Титос, като го посети в работилницата, във вътрешността на острова и го отвлече. Просто да го отвлече, пък после ще го обучава и ще му каже истината, че той е баща му, а не Майсторът.

Джакомо се стъписа при тези мисли и при това, че бе дал заповед да убият всички в килията. Прибра пръстена в джоба си и побягна назад по коридорите, за да предотврати убийството на сина си. Дали нямаше да е вече късно?

След тези мисли бе оставил веднага Пелопония. Тя бе все още в безсъзнание. После щеше да се грижи за нея. Първо искаше да спаси сина си Титос.